4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№488
София,.28.07.2014 година
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание трети юни две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА
БОЯН БАЛЕВСКИ
при участието на секретаря
в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията М.Славчева
т.дело № 4295/2013 г.
Производство по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място] против решение № 172 от 01.07.2013 г. по в.т.д. № 143/2013 г. на Апелативен съд-Велико Т., с което се потвърждава решение № 23 от 12.03.2013 г. по т.д.№ 1311/2012 г. Окръжен съд-Велико Търново, с което се отхвърля предявеният от касатора иск с правно основание чл.135 ЗЗД срещу [фирма] и [фирма], и двамата със седалище [населено място] за обявяване за относително недействително спрямо ищеца извършено действие, изразяващо се в посочване от първия ответник в заявление за регистрация 1212 от 28.08.2012 г. до ДФ „Земеделие” ОД-гр.Велико Т. на банкова сметка на втория ответник, по която следвало да получи дължимите му се средства по мярка „НДЖ І” в размер на 33 040 лв.
К. поддържа, че решението е неправилно, а допускането на касационното обжалване основава на разпоредбите на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.
Ответниците по касация [фирма] и [фирма] оспорват допустимостта на касационното обжалване в срока и по реда на чл.287, ал.1 ГПК.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК, констатира следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. Изложените от касатора основания за допускане на касационно обжалване не попадат в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК, поради следните съображения:
За да постанови обжалваното решение въззивният Великотърновски апелативен съд е приел, че предмет на делото е иск по чл. 135 ЗЗД – за обявяване за недействително по отношение на кредитора [фирма] – [населено място] на действието, изразяващо се в посочване от длъжника [фирма] на сметката на [фирма], по която е следвал да получи субсидия от ДФЗ по мярка НДЖ 1 в размер на 33 040 лева, като действие извършено с цел увреждане на кредитора. Прието е, че ищцовата банка е кредитор на първия ответник по договор за банков кредит, обявен за предсрочно изискуем и че тя се е снабдила с изпълнителен лист срещу него за посочените суми на 09.08.2012 г. След възникване на вземането, на 28.08.2012 г. длъжникът е посочил банковата сметка на третото лице /вторият ответник/, по която да постъпят парични средства от ДФЗ. Изложено е, че според съдебната теория под увреждащи действия следва да се разбират всякакви правни действия на длъжника-негови възмездни и безвъзмездни договори с трето лице, едностранни правни сделки, правни действия.
Според въззивния съд посочването на банкова сметка на трето лице, което е допустимо съгласно чл. 10 от Наредба № 5 от 27.02.2009 г. за условията и реда за подаване на заявления по схеми и мерки за директни плащания /ДВ, бр. 14 от 2010 г., в сила от 19.02.2010 г./ е едностранно волеизявление на длъжника-кандидат за субсидията по мярка НДЖ тя да постъпи по сметка на третото лице. То обаче не е разпоредително действие, тъй като към момента на посочване на сметката няма произнасяне от ДФЗ, респективно възникнало вземане на длъжника към фонда. По този начин, на практика едва след превеждането на субсидията на 18.10.2012 г. по сметка на [фирма] “ за първия ответник е възникнало вземане към това дружество за сумата 33 040 лева. Това е така, защото постъпването на субсидията по чужда банкова сметка не прави титулярът й неин собственик. Аргумент в подкрепа на този извод е както цитираната Наредба /заявяване на банкова сметка с титуляр, различен от кандидата, се извършва с нотариално заверено изрично пълномощно от титуляра на банковата сметка/, така и заключението на вещото лице. Според него между вземането на длъжника за сумата 33 040 лева и задълженията му към третото лице, във връзка с неизплатени доставки на месо са извършени прихващания, след което [фирма] следва да възстанови на първия ответник сумата 16 937.19 лева. Следователно, имуществото на длъжника е намаляло със сумата по извършеното прихващане, но то не се атакува по реда на чл. 135 от ЗЗД. Счетено е, че принципно върху вземането на първия към втория ответник за субсидията от 33 040 лева за ищеца е била налице възможност да насочи принудително изпълнение съгласно чл. 507 ГПК и по този начин той да се удовлетвори, ако другите предприети изпълнителни действия не са достатъчни. С оглед на изложеното въззивният съд е приел, че атакуваното действие – посочването на чужда банкова сметка от страна на длъжника по която да постъпи негова субсидия от ДФЗ само по себе си не е увреждащо действие по смисъла на чл. 135 ЗЗД и поради липсата на обективното условие предявеният иск е неоснователен и следва да се отхвърли, без да се обсъжда наличието на субективното условие – знанието за увреждането.
Допускането на касационното обжалване /чл. 280, ал. 1 ГПК/ предпоставя произнасяне от въззивният съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, по отношение на който е налице някое от основанията по т. 1-3 на разпоредбата. Настоящият състав на ВКС счита, че въпросът по смисъла на закона е винаги специфичен за делото, по което е постановен обжалваният акт и същият следва да е обусловил решаващите изводи на въззивния съд. Значението на поставения въпрос се определя от правните аргументи на съда по същество досежно съобразяването с практиката и със закона. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора доводи и твърдения.
Поддържаният в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК въпрос „посочването от длъжника на банкова сметка, различна от тази на титуляра на правото да получи субсидия съставлява ли действие, увреждащо кредитора” е обусловил решаващите изводи на въззивния съд и отговаря на основното изискване на чл.280, ал.1 ГПК. По този въпрос разрешението, дадено от въззивния съд е в противоречие с цитираното от касатора Решение № 639 от 06.10.2010 г. на ВКС по гр.д.№ 754/2009 г., ГК, постановено по реда на чл.290 ГПК, в което е прието, че увреждащо кредитора действие е всеки правен или фактически акт, с който се засягат права, които биха осуетили или затруднили осъществяване правата на кредитора спрямо длъжника. Изложеното позволява да се приеме, че касаторът е доказал и соченият селективен критерий по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, поради което следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение.
На основание чл.18, ал.1, т.2 от ТДТСС по ГПК касаторът следва да внесе държавна такса в размер на 660.80 лв. по сметка на ВКС.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение
О П Р Е Д Е Л И:
ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 172 от 01.07.2013 г. по в.т.д. № 143/2013 г. на Апелативен съд-Велико Т..
УКАЗВА на касатора [фирма] в едноседмичен срок от получаване на съобщението да представи по делото документ за внесена държавна такса по сметка на ВКС в размер на 660.80 лв., като му се съобщи, че в противен случай производството ще бъде прекратено.
След изпълнение на указанията делото да се докладва на Председателя на Второ търговско отделение за насрочване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: