Р Е Ш Е Н И Е
№ 49
гр. София, 20 юли 2018 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, трето наказателно отделение, в открито съдебно заседание на п двадесет и трети февруари през 2018 г. в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛАДА ПАУНОВА
ЧЛЕНОВЕ: МАЯ ЦОНЕВА
МИЛЕНА ПАНЕВА
при участието на секретаря Илияна Петкова и в присъствието на прокурора С. Атанасова разгледа докладваното от съдия Панева касационно наказателно дело № 34 по описа за 2018 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Касационното производство е образувано по протест на прокурор при Софийска градска прокуратура срещу присъда № 273 от 10.11.2017 г. на Софийския градски съд-Наказателно отделение, ХІV въззивен състав, постановена по ВНОХД № 4187/2017 г.
В протеста и в допълнение към него се поддържа наличие на съществени процесуални нарушения, свързани с липса на действителен и качествен анализ на показанията на свидетелите Д. и К. и заместването му с предположения относно отношенията между двамата свидетели и нагласите им към фактите. В резултат на това според прокурора се е стигнало до неправилно приложение на материалния закон при оневиняването на подсъдимия. Направено е искане за отмяна на въззивната присъда и за връщане на делото за новото му разглеждане от друг състав на въззивния съд.
В съдебното заседание пред настоящия състав представителят на Върховната касационна прокуратура не поддържа протеста. Споделя изводите на въззивния съд за липса на достатъчно доказателства за авторството на престъплението. Пледира за оставяне на въззивната присъда в сила.
Защитникът на подсъдимия оспорва протеста. В срока по чл. 351, ал. 4 НПК е представил възражение срещу него, което поддържа и предлага протестът да бъде отхвърлен.
Подсъдимият Д. моли присъдата на СГС да бъде потвърдена, настоявайки, че не е извършил престъплението, в което е обвинен.
Настоящият съдебен състав, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите, очертани от чл. 347, ал. 1 НПК, прие за установено следното:
С присъда № 1488 от 02.03.2016 г., постановена по НОХД № 5246/2013 г. Софийският районен съд-Наказателно отделение, 16-ти състав е признал подсъдимия И. С. Д. за виновен в това, че на 28.11.2011 г., около 18:15 часа, в [населено място],[жк]отнел чужди движими вещи на обща стойност 266,90 лв. от владението на С. С. Е. с намерение противозаконно да ги присвои, като употребил за това сила, поради което и на осн. чл. 198, ал. 1 НК и чл. 55, ал. 1, т. 1 НК го е осъдил на две години лишаване от свобода и на осн. чл. 60, ал. 1 (изм.) и чл. 61 (отм.) ЗИНЗС е постановил наказанието да бъде изтърпяно в затвор при първоначален „строг режим“. С присъдата и на осн. чл. 68, ал. 1 НК съдът е привел в изпълнение наказанието от 11 месеца лишаване от свобода, наложено на подсъдимия по НОХД № 2478/2009 г. на СРС, като е определил първоначален „строг режим“ за изтърпяването му в затвор. Присъдени са направените по воденето на делото разноски.
С оспорения по касационен ред въззивен акт първоинстанционната присъда е отменена, като подсъдимият е признат за невиновен и е оправдан изцяло по възведеното обвинение.
Протестът е основателен. Налице е некачествено и в нарушение на принципните положения, заложени в чл. 13, ал. 1, чл. 14, ал. 1 и чл. 107, ал. 5 НПК изпълнение на задълженията на контролираната инстанция за проверка на първоинстанционния акт, при следване на подход, свързан с повърхностно проучване на доказателствата, игнориране на част от тях, пълна липса на нужния комплексен, задълбочен и обективен доказателствен анализ и точна доказателствена преценка, съобразена с изискванията на закона за достоверно установяване на фактите.
За да оправдае подсъдимия, въззивният съд е приел, че в всеки от свидетелите Д. и К. е лично заинтересуван от изхода на делото – от една страна и липсва вътрешна убедителност на показанията им – от друга страна. За да се ангажира с такъв генерален извод, би трябвало съдът да е изследвал детайлно всички съществени страни от коментираните доказателствени източници, да е извършил задълбочен и качествен анализ, както на тях, така и на останалите доказателства поотделно и в съвкупност и на тази база в документално словесен вид да е изложил конкретни съображения за доказателствената обезпеченост на обвинението. В случая това не е така, както е отбелязал протестиралия прокурор.
Несъмнено е, че мотив за лъжесвидетелстване може да бъде личната заинтересуваност на свидетелстващия, каквато въззивният съд е установи по отношение на свид. Д., основавайки се на факта, че той именно е заложил инкриминираната вещ, при това само няколко часа след грабежа над свид. Е.. Такъв мотив може да бъде без съмнение и приятелската връзка, каквато е установено, че е съществувала по времето на инкриминираните събития и на съдебното следствие между Д. и К.. Констатации като тези обаче не са в състояние да освободят съда от задължението да подложи показанията на съответните свидетели на нужния задълбочен анализ, да ги подложи на съпоставка помежду им и с останалите доказателства. Анализът, който въззивният съд е декларирал, че е направил на показанията на двамата свидетели е сведен до извеждане на констатации, че при разпита му пред съда К. е заявил, че предоставеният от подсъдимия телефон е бил заложен през светлата част на денонощието, а обективните данни по делото сочат, че това се е случило през нощта; че според казаното от К. пред съда времето е било топло и са били облечени с летни дрехи, а в действителност инкриминираните събития са от късната есен и че Д. и подсъдимия са си разделили парите от заложения телефон, а според Д. той е дал цялата, отпусната му при залагането сума на подсъдимия. На тази база съставът на СГС е заключил, че показанията на К. са лишени от логичност и последователност и не са подкрепени от други доказателства, макар да не е изложил каквито и да е конкретни съображения, относими било то към логичността или към последователността в изложението на свидетеля, както и констатации относно причините за установените несъответствия между част от твърденията му и действителните факти. Наличието на такива несъответствия при свидетелстването не би следвало прибързано да се тълкува като компрометиращ цялостната стойност на показанията признак. Причините за несъответствията е възможно да се много и различни и да не предполагат непременно злонамерено или несериозно отношение на разпитваното лице към правораздавателната дейност. Фактът, че почти три години след процесните събития свид. К. не е съумял пред съда да си спомни събитията, за които е разказал в точната им хронология и в детайли, сам по себе си не може да се интерпретира като показател, че в показанията си той е възпроизвел неистини. Заявлението на свидетел за липса на спомен, както и неточностите при репродуцирането на фрагменти от събитията, за които свидетелства, може да се дължи на различни причини, напр. въздействие на неблагоприятни фактори като изминалото време и естественото свойство на човешката памет да бъде селективна по отношение на отделни факти от миналото; болестни причини; възраст; естество на професионална ангажираност и смесване на сходни факти от различни случаи и пр. Произтичащ от изискването на чл. 13, ал. 1 НПК ангажимент на съда е да установи причините за непълнотите или несъответствията в разказа на разпитваното лице, като използва установените за това процесуални механизми. Един от тях е техниката по чл. 281 НПК, гарантираща възможност за съда при наличие на съответните предпоставки да вземе предвид всички, дадени по делото показания от разпитвания (допустими за ползване) и след преценката за вътрешна и външна тяхна съгласуваност, по вътрешно убеждение да реши дали да ги акредитира с доверие или не. Съдът е свободен да направи извод в едната или в другата насока, но този извод трябва да е обоснован. А в случая обосновката е сведена до лаконични декларации. Игнориран е фактът на наличните в досъдебното производство показания на К., а и на Д., създаващи от гледище на заявеното от тях при съдебното разглеждане на делото предпоставки за констатиране на съществени противорачия по отношение на отделни факти. Съответно, липсва дължимото от съда усилие за отграничаване на съзнателното депозиране на свидетелски показания от грешката, напр. поради забравяне. Липсва анализ и въобще каквото и да е качествено обсъждане и логическка проверка на показанията на тези свидетели, макар те да са основните доказателствени източници, на които е основана обвинителната теза. Вместо това, за да бъде отхвърлена достоверността на съобщеното от Д., е направен превратен прочит на част от изложението му, като е прието, че в противоречие с обективните данни по делото този свидетел е отрекъл да е вземал преди инкриминираните събития мобилен телефон от подсъдимия и да го е залагал. Всъщност, свидетелят ясно е заявил: „Нямам спомен да съм залагал мобилен телефон, даден ми от И.…“, което очевидно не съответства на разчетеното в показанията му от въззивния съд. Липсва каквото и да е съдебно усилие, резултиращо в съответните обосновани изводи относно информативността, логическата завършеност, съответствието помежду им и с други от доказателствата по делото на показанията на Д. и К.. Заявявайки, че техните твърдения не заслужават доверие, в изключително декларативен порядък въззивният съд е изразил „съмнения за възможно съгласуване на версиите на двамата с цел оневиняване на Д.“. Не се е ангажирал с усилие обаче да изследва и в документално-словесен вид да изложи констатации за това имали ли са възможност двамата свидетели да обмислят, да подготвят и да координират показанията си, като се изхожда и от данните относно времето на разпитите на двамата в досъдебното производство, тяхното съдържание и времето на осъщественото на осн. чл. 63 ЗМВР задържане на Д.. Спекулативно поднесен в мотивите към въззивната присъда е извода, че показанията на Д. и К. относно съвместното им придвижване с подсъдимия в процесната вечер не се подкрепят от наличните по делото разпечатки от проведени в процесната вечер телефонни разговори и местоположението на клетките, от които са осъществени. Този обобщаващ извод не е съпътстван обаче от констатации за конкретните несъответствия, които съдът е установил. Неясно е от аргументацията му какво всъщност е приел този съд на базата на предоставените от мобилните оператори данни – разговаряли ли са по телефона Д. и подсъдимия вечерта на 28.11.2011 г., както твърдят и двамата, евентуално какви телефонни номера са ползвали в тази комуникация и дали те са тези, за които са представени по делото разпечатки от съответните мобилни оператори; защо приема, че не съответстват на данните от детайлните справки за входящи и изходящи обаждания твърденията на Д., че се е намирал в дома си в[жк], когато К. го е взел с автомобила си, а по-късно двамата са се срещнали с подсъдимия в[жк]или „жк“ (според несигурната му нагласа към този факт). Като си е спестил усилията в тази насока, съдът се е лишил от реална и сигурна основа за обективна оценка на доказателствените източници.
Що се касае до разсъжденията на въззивния съд относно ролята на косвените доказателства в доказателствения процес, в принципен план те са верни. Отнесени към конкретния казус обаче са несподелими. Евентуалното установяване на доказателствено обезпечени основания за третиране като част от фактологията на попадането на процесния телефонен апарат у подсъдимия в процесната вечер ще следва да се преценява не само за себе си, а в съчетание с останалите доказателства, в т.ч. и със съдържащите се в показанията на Д. и К. (ако им бъде призната достоверност) за направено пред тях от подсъдимия извънпроцесуално признание за извършено престъпление, с даденото от него описание на обстоятелствата, при които това се е случило и с описанието, направено от пострадалата на същото събитие.
Цялостната оценъчна дейност на въззивния съд в случая не е ориентирана към прилагане на ясно формулираните от НПК и утвърдени в съдебната практика стандарти за достигане до истинно фактическо установяване чрез анализ и оценка на всички доказателства поотделно и в тяхната съвкупност без да се допуска игнориране, неоправдано фаворизиране или подценяване на някои от тях, чрез прецизност, точност и максимална коректност при интерпретацията на съдържанието на доказателствата и доказателствените източници. Всичко това обуславя наличието на касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК и предопределя отмяна на въззивната присъда и връщане на делото за новото му разглеждане от друг състав на въззивния съд.
Водим от изложеното и на осн. чл. 354, ал. 3, т. 2 НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ присъда от 10.11.2017 г. на Софийския градски съд-Наказателно отделение, ХІV въззивен състав, постановена по ВНОХД № 4187/2017 г.
ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд от стадия на съдебното заседание.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.