9
Р Е Ш Е Н И Е
№ 49
гр. София, 06.04. 2020 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в открито съдебно заседание на тринадесети февруари през две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛБЕНА БОНЕВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН ЦОНЕВ
ЛЮБКА АНДОНОВА
при участието на секретаря Стефка Тодорова, като разгледа, докладваното от съдия Боян Цонев, гр. дело № 2109 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 290 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ищеца И. С. Б. и касационна жалба на ответника Прокуратурата на Република България (ПРБ) срещу решение № 451/25.02.2019 г., постановено по възз. гр. дело № 4878/2018 г. на Софийския апелативен съд (САС). Страните са обжалвали въззивно решение в частта, с която, като е потвърдено решение № 2374/17.04.2018 г. по гр. дело № 4331/2016 г. на Софийския градски съд (СГС), ответната ПРБ е осъдена да заплати на ищеца, на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, сумата 20 000 лв., ведно със законната лихва върху нея, считано от 07.04.2013 г. до изплащането ?, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от незаконно обвинение за престъпление по чл. 387, ал. 2, във вр. с ал. 1 и с чл. 26, ал. 1 от НК по досъдебно производство (сл.д.) № ХV-П-16/2004 г. по описа на Софийската военно-окръжна прокуратура (СВОП), като искът за обезщетение на неимуществените вреди е отхвърлен за разликата над сумата 20 000 лв. до пълния му предявен размер от 40 000 лв. и в тежест на ответника са възложени разноски по делото. Ищецът обжалва отхвърлителната част по този иск, а ответникът – осъдителната и относно разноските.
И в двете жалби се излагат оплаквания и доводи за неправилност на съответната обжалвана част, поради нарушения на материалния закон и на процесуалните правила и необоснованост при определянето на размера на процесното обезщетение за неимуществени вреди – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. И двете страни не са подали отговор на касационната жалба на насрещната страна, като ищецът не заявява становище и в откритото съдебно заседание. В последното от страна на ответната ПРБ се излагат подробни съображения за основателност на подадената от нея жалба и за неоснователност на жалбата на ищеца.
С определение № 731/14.10.2019 г. касационното обжалване е допуснато и по двете жалби, на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, по правен въпрос по приложението на чл. 52 от ЗЗД, във с чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, а именно – относно определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди, настъпили вследствие незаконно обвинение, след извършване на задължителна преценка от съда на всички установени по делото, релевантни, обективно съществуващи конкретни обстоятелства, както и на тяхното значение, като критерии за точното прилагане на принципа за справедливост.
Съгласно задължителната практика на ВС и ВКС – т. 11 и раздел ІІ от мотивите към нея от ППВС № 4/23.12.1968 г. и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС, и основаната на тях, трайно установена практика на ВКС по приложението на чл. 52 от ЗЗД, във с чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, формирана по реда на чл. 290 от ГПК, понятието „справедливост”, по смисъла на чл. 52 от ЗЗД, не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни, обективно съществуващи при всеки отделен случай обстоятелства, които следва да се вземат предвид от съда при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди. Такива обстоятелства са вида, характера, интензитета и продължителността на увреждането на ищеца. Конкретно при исковете по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ такива правно релевантни обстоятелства за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди са: тежестта на повдигнатото обвинение, дали то е за едно или за няколко отделни престъпления – умишлени или по непредпазливост; дали ищецът е оправдан, респ. – дали наказателното производство е прекратено по всички обвинения срещу него, или по част от тях, а по други е осъден; продължителността на наказателното производство, включително дали то е в рамките или надхвърля разумните срокове за провеждането му; вида на взетата мярка за неотклонение, другите наложени на ищеца ограничения в рамките на наказателното производство; дали по същото време срещу ищеца са водени и други наказателни производства; както и по какъв начин всичко това се е отразило на ищеца – има ли влошаване на здравословното му състояние и в каква степен и от какъв вид е то, конкретните преживявания на ищеца, и изобщо – цялостното отражение на предприетото срещу него наказателно преследване върху живота му – семейство, приятели, професия и професионална реализация, обществен отзвук и пр.; като ориентир за определяне паричния еквивалент на неимуществените вреди, следва да служи още и стандартът на живот в страната към периода на увреждането. Обезщетението за неимуществени вреди от деликта по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ се определя глобално – за всички претърпени неимуществени вреди от този деликт. В мотивите към решението си, обаче, съдът трябва да посочи конкретно обстоятелствата, които е взел предвид, както и значението им за определения от него размер на обезщетението за неимуществените вреди.
По настоящото дело, въз основа подробен анализ на доказателствата по делото, въззивният съд е направил обосновани фактически констатации относно това, кои релевантни за правния спор обстоятелства приема за установени и кои не. В противоречие с цитираната (включително задължителна) практика на ВС и ВКС по приложението на чл. 52 от ЗЗД, във с чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, обаче апелативният съд не е обсъдил в мотивите си конкретните обстоятелства, които са обусловили именно извода му за определянето на размера на процесното обезщетение за неимуществени вреди; респ. – не е обсъдил и какво е конкретното значение на приетите за установени от него обстоятелства по делото при определянето на този размер. В тази връзка въззивният съд е посочил най-общо, че ищецът е претърпял обичайните морални вреди, изразяващи се в психически и морални терзания, несигурност, загуба на добро име и доверие в обществото, негативна промяна в начина на живот, загуба на социални контакти, влошаване на отношенията в семейния кръг, загуба на възможности за упражняване на трудова дейност, ограничаване на възможността да пътува за продължително време извън страната, наложително многократно явяване за извършване на различни следствени действия. Конкретно е посочена единствено продължителността на процесното наказателно производство – 5 години 6 месеца и 16 дни, през който период са търпени процесните неимуществени вреди. Също най-общо е посочено, че определеният размер от 20 000 лв., според съда, съответства на икономическата конюктура и установената съдебна практика по сходни случаи.
Несъобразяването в случая на въззивния съд със задължителните указания по тълкуването и приложението на материалния и процесуалния закон, е довело не само до противоречието с практиката на ВКС, а и до неправилност на обжалваното въззивно решение. Апелативният съд е установил всички конкретни обстоятелства по делото, които са от значение за определянето размера на обезщетението за претърпените от ищеца процесни неимуществени вреди, но не е посочил в мотивите си, кои от тях е взел предвид при определянето му и не е обсъдил тяхното значение за определянето на този размер. С това, въззивният съд е допуснал необоснованост на тази част от мотивите към решението си. Това от своя страна е довело и до неточно приложение на материалния закон – чл. 52 от ЗЗД, като в нарушение на установения там принцип за справедливост, определеният от апелативния съд размер на обезщетението е завишен спрямо действителния размер на вредите – с оглед конкретните обстоятелства по делото. Оплакванията в тази насока в касационната жалба на ответната ПРБ са основателни; респ. – неоснователни са оплакванията на жалбоподателя-ищец, че определеният от въззивния съд размер на обезщетението бил занижен.
Тъй като необосноваността на въззивното решение и допуснатото от апелативния съд нарушение на материалния закон не налагат повтаряне или извършване на нови процесуални действия, спорът между страните относно размера на процесното обезщетение следва да се разреши по същество от настоящата касационна инстанция.
По делото са установени следните обстоятелства, които са от значение за определяне на справедливия размер на обезщетението:
На 30.09.2005 г. ищецът е бил привлечен като обвиняем по процесното досъдебно производство (сл.д.) № XV-П-16/2004 г., по обвинение за извършено тежко умишлено длъжностно военно продължавано престъпление по чл. 387, ал. 2, пр. 1, вр. ал. 1, вр. чл. 26, ал. 1 от НК, наказуемо с лишаване от свобода от 1 до 8 години, във връзка с извършени от него на 16.07.2001 г. и на 16.08.2001 г. действия и бездействия по служба, в качеството му на старши граничен полицай с чин главен сержант. На същата дата 30.09.2005 г. по отношение на ищеца е била взета мярка за неотклонение „подписка“, която е била отменена на 28.02.2011 г. (след 5 години и 5 месеца). Процесното наказателно преследване срещу ищеца е продължило 5 години 6 месеца и 16 дни, като е приключило на 15.04.2011 г. с влязло в сила съдебно определение за прекратяването на наказателното производство, поради недоказаност на обвинението. В рамките на процесното наказателно производство, за едно и също престъпление ищецът 6 пъти е бил привличан като обвиняем и 4 пъти срещу него е бил внасян обвинителен акт в съда, като всеки път образуваните съдебни производства са били прекратявани и връщани за доразследване, поради констатирани съществени процесуални нарушения, накърняващи правото му на защита. Също в рамките на процесното наказателно преследване ищецът се е явявал 12 пъти за участие в следствени действия в досъдебното производство, както и 6 пъти в съдебната фаза на наказателното производство, за което е трябвало да пътува от [населено място] до [населено място].
По делото е установено също, че на 12.10.2001 г. ищецът е бил уволнен от заеманата от него длъжност, за извършено от него дисциплинарно нарушение на 01.10.2001 г. Въз основа на материалите по дисциплинарната преписка срещу ищеца е било образувано друго досъдебно производство – ДП № ХVIII-9/2001 г. по описа на СВОП, по което на 05.03.2002 г. му е било повдигнато обвинение за друго тежко умишлено длъжностно военно престъпление по чл. 387, ал. 3, вр. ал. 1 от НК, като това наказателно производство е било прекратено на 04.08.2009 г., поради изтичане на предвидената в закона давност. Срещу ищеца е било водено и трето наказателно производство, за което по настоящото дело е установено единствено, че по него по отношение на ищеца е била постановена мярка за неотклонение „задържане под стража“ за периода 28.08.2002 г. – 08.02.2003 г., която впоследствие е била изменена в „домашен арест“, а след това и в „парична гаранция“ в размер 1 000 лв., като е отменена на 14.08.2011 г. По настоящото дело няма и данни, как е приключило това трето наказателно производство, но е установено, че ищецът не е осъждан и не му е налагано административно наказание по реда на чл. 78а от НК.
От свидетелските показания по делото е установено, че след започването на наказателното преследване срещу ищеца – в резултат и на трите водени срещу него наказателни производства, той значително се отчуждил от приятели, роднини и колеги, не излизал от къщи и не общувал с никого, изпитвал срам от обвиненията срещу него, емоционално бил подтиснат, депресиран, отчаян, нервен, агресивен, изпитвал несигурност за бъдещето си. Отношенията с членовете на семейството му се влошили, той спрял да обръща внимание на децата и съпругата си. Ищецът бил изолиран и от социалния си кръг – хората вече не канели семейството му на сбирките, които се организирали по различни поводи, приятелите му го отбягвали, родините спрели да контактуват с него и семейството му. Било е накърнено и доброто му име в обществото – съседите започнали да говорят, че е контрабандист, че построил къщата си с пари на държавата. Предвид квалификацията му на военен, била е ограничена и възможността му да си намери работа, изискваща носене на оръжие, както и заемането на длъжности, за които се изисква удостоверение за липса на висящи наказателни производства; наложените му мерки за неотклонение са възпрепятствали възможността му да започне работа в чужбина.
Видно от гореизложеното, в течение на процесния период 30.09.2005 г. – 15.04.2011 г., през който се е развило процесното незаконно наказателно преследване срещу ищеца, той е търпял неимуществени вреди, причинени му не само от същото, а и от още две наказателни производства, паралелно водени срещу него. В такива случаи, също съгласно практиката на ВКС (решение № 309/18 от 15.01.2019 г. по гр. дело № 4962/2017 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 449/12 от 16.05.2013 г. по гр. дело № 1393/2011 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС), основана на задължителните указания и разяснения, дадени с т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС, съдът следва да определи едно глобално – общо по размер обезщетение за всички неимуществени вреди, претърпени вследствие всички обвинения срещу ищеца в рамките на процесния по делото период, като размерът на обезщетението за вредите от процесното наказателно преследване (които единствено са предмет на разглеждания иск по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ) следва да се определи чрез съпоставката му с останалите наказателни производства – предвид всички установени по отношение и на тях, релевантни обстоятелства по смисъла на чл. 52 от ЗЗД, както това е изяснено по-горе във връзка с поставения по делото правен въпрос.
В случая двете от обвиненията срещу ищеца (процесното и това по ДП № ХVIII-9/2001 г.) са за тежки умишлени длъжностни военни престъпления по чл. 387 от НК, като по делото няма данни и доказателства за правната квалификация и тежестта на третото обвинение. Във връзка с последното обаче, в течение на процесния по делото период ищецът е търпял по-тежка мярка за неотклонение – „парична гаранция“ в размер 1 000 лв. (евентуално и „домашен арест“ – за това също няма точни данни по делото), в сравнение с наложената му по процесното наказателно производство – най-леката – „подписка“, като данни за наложена му мярка за неотклонение по първото ДП № ХVIII-9/2001 г. също няма. Продължителността от 5 години 6 месеца и 16 дни на процесното наказателно производство, което е било с немалка фактическа и правна сложност, макар и не толкова значително, но надхвърля разумния срок за провеждането му, което се дължи изключително на неефективност на процесуално-следствените действия, непрецизност на обвинението и допуснатите процесуални нарушения от страна на ответната ПРБ (за едно и също престъпление ищецът 6 пъти е бил привличан като обвиняем и 4 пъти срещу него е бил внасян обвинителен акт в съда, като всеки път съдът е връщал делото за доразследване, а накрая производството е прекратено поради недоказаност на обвинението); множеството явявания на ищеца в досъдебното производство и пред съда (общо 18) и свързаните с тях пътувания, несъмнено са му причинили неудобства, но не по-големи от обичайните в подобни случаи. Продължителността на всяко от двете непроцесни наказателни производства е по-голяма от тази на процесното, но релевантен в случая е единствено процесният период от 5 години 6 месеца и 16 дни, през цялата продължителност на който процесното производство се е развивало паралелно с едното непроцесно, а с другото – за част от него, която част е с продължителност от 3 години, 11 месеца и 4 дни. Тъй като обаче двете непроцесни обвинения са били повдигнати срещу ищеца около 3 години и половина преди процесното такова, именно най-вече вследствие на тях – значително време преди повдигането на процесното обвинение (т.е. и преди началото на процесния период, когато ищецът е бил и задържан в продължение на повече от 5 месеца) е било уронено доброто му име в обществото, респ. – тогава най-осезаемо е било и отдръпването на приятелите му и близките му. От друга страна, като трето поредно, процесното наказателно преследване е задълбочило в значителна степен, вече наличните негови чисто субективни емоционално-психически негативни изживявания – чувство на срам от повдигнатите обвинения, подтиснатост, депресираност, отчаяние, нервност, агресивност, несигурност за бъдещето (без да е установено влошаване на здравословното му състояние), както и влошаването на отношенията в семейството му, като за периода след прекратяването на първото наказателно производство интензитетът на тези неимуществени вреди, които също не са по-големи от обичайните в подобни случаи, е намалял. Трите наказателни производства срещу ищеца в една и съща степен са се отразили негативно на професионалната му реализация, но отново – не извън обичайното в подобна ситуация, а дотолкова, че той не е могъл да работи в чужбина и на длъжности, изискващи носене на оръжие и липса на висящи наказателни производства. Макар две от трите повдигнати обвинения срещу ищеца да са за длъжностни военни престъпления – в качеството му на старши граничен полицай с чин главен сержант, дисциплинарното му уволнение и прекратяването на кариерата му в системата на МВР не са следствие от никое от трите наказателни производства. Напротив – в случая причинно-следственият процес е протекъл в обратна посока, а именно – материалите, събрани по дисциплинарната преписка срещу ищеца, са станали повод за повдигането – след дисциплинарното му уволнение, на първото обвинение срещу него, като процесното обвинение му е повдигнато около 3 години и половина по-късно.
В заключение – предвид всички установени по делото обстоятелства и на тяхната тежест и значение, както са обсъдени по-горе, а също и предвид социално-икономическите условия и стандарта на живот в страната в течение на процесния по делото период 30.09.2005 г. – 15.04.2011 г., настоящият съдебен състав намира, че общият размер на справедливото, по смисъла на чл. 52 от ЗЗД, обезщетение, което е достатъчно за репариране на неимуществените вреди, едновременно причинени през този период на ищеца както от процесното незаконно обвинение по чл. 387, ал. 2, пр. 1, вр. ал. 1, вр. чл. 26, ал. 1 от НК, така и от другите две непроцесни наказателни производства срещу него, възлиза на сумата 30 000 лв. Тъй като при извършената по-горе съпоставка не се установи някое от трите наказателни производства срещу ищеца да е допринесло в по-голяма степен в сравнение с другите за настъпването на претърпените от него вреди, размерът на процесното по настоящото дело обезщетение следва да бъде определен на 1/3 от общия размер, а именно – на сумата 10 000 лв. При присъждането на това обезщетение съдът отчита и факта, че и самото осъждане в настоящото производство на ответната ПРБ има основно репариращо действие – предвид моралния, а не имуществен характер на процесните вреди.
По изложените съображения, на основание чл. 293, ал. 1 и ал. 2 от ГПК, въззивното решение, като неправилно, следва да бъде отменено в обжалваната от ответната ПРБ част, с която предявеният по делото иск за обезщетение за неимуществени вреди е уважен за разликата над сумата 10 000 лв. до сумата 20 000 лв., ведно със законната лихва върху тази разлика, като вместо това бъде постановено отхвърляне на иска за тази разлика и лихвата върху нея. Въззивното решение е правилно като краен извод и следва да бъде оставено в сила в обжалваната от ответника част, с която искът за обезщетение за неимуществени вреди е уважен за сумата 10 000 лв., ведно със законната лихва върху тази сума, както и в обжалваната от ищеца част, с която този иск е отхвърлен за разликата над сумата 20 000 лв. до пълния му предявен размер от 40 000 лв.
Промяната на крайни резултат по делото налага частична отмяна на обжалваното въззивно решение (потвърждаващо първоинстанцинното такова) и в частта му относно разноските за първата и за въззивната инстанция, а именно – по отношение присъденото в тежест на ответната ПРБ и в полза на процесуалния пълномощник на ищеца – адв. Б., адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 от ЗАдв за оказаната безплатно правна помощ на ищеца пред тези две инстанции. Предвид крайния изход на делото, постановяван с настоящото касационно решение, размерът на това възнаграждение, намален съразмерно, възлиза на сумата 465.24 лв. за всяка инстанция. Поради това въззивното решение следва да бъде отменено, включително в частта му потвърждаваща първоинстанционното такова, за разликата, присъдена над този дължим размер на адвокатското възнаграждение за всяка от двете инстанции.
За производството пред настоящата касационна инстанция страните не са претендирали присъждане на разноски.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение № 451/25.02.2019 г., постановено по възз. гр. дело № 4878/2018 г. на Софийския апелативен съд, в частта, с която Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на И. С. Б., по предявения от него иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди, разликата над сумата 10 000 лв. до сумата 20 000 лв., ведно със законната лихва върху тази разлика, считано от 07.04.2013 г. до изплащането ?; както и в частта относно разноските за първата и за въззивната инстанция по делото, с която Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на адв. А. Д. Б. адвокатско възнаграждение на основание чл. 38, ал. 2 от ЗАдв, над сумата 465.24 лв. за всяка от тези инстанции; и вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения от И. С. Б. срещу Прокуратурата на Република България, иск с право основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди – за разликата над сумата 10 000 лв. до сумата 20 000 лв., ведно със законната лихва върху тази разлика, считано от 07.04.2013 г. до изплащането ?.
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 451/25.02.2019 г., постановено по възз. гр. дело № 4878/2018 г. на Софийския апелативен съд, в останалата обжалвана от страните част, с която Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на И. С. Б., по предявения от него иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди, сумата 10 000 лв., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 07.04.2013 г. до изплащането ?; този иск е отхвърлен за разликата над сумата 20 000 лв. до пълния му предявен размер от 40 000 лв. и Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на адв. А. Д. Б. адвокатско възнаграждение на основание чл. 38, ал. 2 от ЗАдв, в размер от по 465.24 лв. за първата и за въззивната инстанция по делото.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: