О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 496
[населено място], 12.11.2018г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение в закрито заседание на пети ноември през две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА
като разгледа докладваното от съдия Цолова т.д.№1574/18г.,за да се произнесе,взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „Уникредит лизинг“ЕАД против решение №407 от 19.02.2018г. по т.д.№80/18г. на Софийски апелативен съд,с което е потвърдено решение №59 от 18.10.2017г. по т.д.№19/17г. на Кюстендилски окръжен съд в частта,с която е отхвърлен предявеният от това дружество срещу Р. А. М. евентуален иск с правно основание чл.534 ТЗ за сумата 24 116,70 евро,ведно със законната лихва.
В касационната жалба са изложени оплаквания за необоснованост и неправилност на решението на въззивния съд, поради противоречието му с материалния закон. Съображенията на касатора се свеждат до твърдения за извършено от Софийски апелативен съд неправилно тълкуване и прилагане на разпоредбите на чл.534 ТЗ и чл.531 ТЗ вр. чл.487 ал.1 ТЗ и за неправилност на извода му,че възражение за погасяване по давност на вземането по каузалното правоотношение би могло да обуслови извод за неоснователност на иска по чл.534 ТЗ.
Ответникът по касация Р. А. М. не се е ангажирала със становище по касационната жалба.
Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК и при изпълнение на изискванията по чл.284 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да се произнесе по допускане на касационното обжалване настоящият състав съобрази следното:
С исковата молба са предявени два обективно евентуално съединени иска с правно основание съответно чл.538 ал.1 ТЗ и чл.534 ал.1 ТЗ. Същите са основани на твърдения за наличие на издаден от ответницата в полза на ищеца на 11.04.2008г. запис на заповед за сумата 38 377,05 евро,платим на предявяване в срок до 37 месеца от датата на издаване на ефекта,който не е бил предявен до изтичането на този срок,нито задължението по него е било платено. Срещу така предявените искове ответницата е противопоставила възражения за изтекла погасителна давност.Позовала се е на обезпечителна функция на записа на заповед спрямо вземания,възникнали на основание каузално правоотношение между страните по договор за финансов лизинг от 11.04.2008г.,които е счела за несъществуващи,поради погасяването им по давност.С това е обоснована липса на неоснователно обогатяване от прескрибирането на ценната книга.
Първоинстанционният съд е отхвърлил и двата иска като е приел,че прекият иск по чл.538 ал.1 ТЗ е погасен по давност,поради изтичането на тригодишния срок за предявяването му след падежа,който е настъпил на 11.05.2011г., тъй като исковата молба е била заведена едва на 27.02.2017г. При произнасянето си по евентуално предявения иск за неоснователно обогатяване е посочил,че след изтичането на давностния срок по чл.531 ал.1 ТЗ /на 11.05.2014г./ е започнал да тече тригодишният срок,предвиден в разпоредбата на чл.534 ал.2 ТЗ.Тъй като изтичането му е станало след завеждането на исковата молба,е направен извод за неоснователност на направеното по отношение на евентуалния иск възражение за давност. След като се е позовал на приетото в хода на делото за безспорно наличие на каузално правоотношение между страните , възникнало от сключен между тях договор за финансов лизинг от същата дата, на която е издаден и записът на заповед, както и на безспорния факт,че издаването му е станало с гаранционно-обезпечителна цел за изпълнение на възникналите задължения на ответницата –лизингополучател, съдът е приел за доказано от заключението на съдебно-счетоводната експертиза, че по това каузално правоотношение /прекратено с изтичането на срока на договора – 11.06.2011г./ са останали неплатени вземания в размер на 118 7777,23 лева,като последното извършено плащане е от 28.10.2010г. Прилагайки кратката тригодишна давност по чл.111 б.“в“ ЗЗД спрямо тези задължения, съдът е приел за основателно възражението на ответницата,че към датата на завеждането на исковата молба в съда вземанията на ищеца,произтичащи от каузалното правоотношение са били погасени. Съобразявайки релевантната съдебна практика и,излагайки съображения,съдът е заключил,че този факт има за последица погасяване и на поетото с гаранционно-обезпечителна цел абстрактно задължение,обективирано в записа на заповед,което изключва основателността на иска по чл.534 ал.1 ТЗ.
При произнасянето си по реда на въззивното обжалване Софийски апелативен съд е съобразил установената пред първата инстанция фактическа обстановка така,както същата е била възприета от окръжния съд. Посочил е , че искът по чл.534 ал.1 ТЗ /който е бил предмет на въззивното обжалване/, съгласно нормата на ал.2 на същия член се погасява с тригодишна давност,която започва да тече от деня на изгубване на исковете по записа на заповед.Прилагайки същата към конкретния случай,въззивният съд е приел,че срокът за предявяването на вземането по записа на заповед е изтекъл на 11.05.2011г., а срокът за предявяване на иска по чл.534 ал.1 ТЗ – на 11.05.2014г. и, тъй като исковата молба е била заведена на 27.02.2017г.,към този момент искът е бил погасен по давност.Наведените от въззивника доводи за липса на връзка на обусловеност между основателността на евентуалния иск и погасяването на задълженията по каузалното правоотношение, са счетени от съда за ирелевантни по съображения,че искът е отхвърлен от първата инстанция,поради приложена погасителна давност по чл.534 ал.2 ТЗ.Въпреки това е допълнил,че погасяването на вземането по каузалното правоотношение по давност би могло да бъде релевирано валидно и като довод за неоснователност на иска по чл.534 ал.1 ТЗ.
В приложеното към касационната жалба изложение по чл. 284 ал.3 т.1 ГПК касаторът се е позовал на практика на Върховен касационен съд,обективирана в решение №90/10.09.12г. по т.д.№431/11г. на второ т.о., решение №31/05.04.12г. по т.д.№55/11г. на второ т.о.,решение №110/08.11.10г. по т.д.№949/09г. на първо т.о., решение по т.д.№162/02.11.12г. по т.д.№1126/12г. на второ т.о., решение №162/26.10.15г. по т.д.№2514/14г. на първо т.о. и решение №1/01.03.10г. по т.д.№520/09г. на второ т.о. , с която обосновава твърдението си за произнасяне на въззивния съд в противоречие с разрешенията,дадени от Върховния касационен съд по значимия за изхода на делото въпрос „От кой момент започва да тече давността по чл.534 ал.2 ТЗ относно ефектите с падеж на предявяване – дали от датата на падежа на задължението, съответен на изтичането на срока за предявяване за плащане на ефекта /чл.487 ал.1 ТЗ/ или от изтичане срока на прекия менителничен иск по чл.531 ТЗ?“
В допълнение касаторът се е позовал и на въведеното с изменението на ГПК основание за допускане на касационно обжалвано по чл.280 ал.2 предл.3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение.
Настоящият състав на Върховен касационен съд, Търговски колегия, Първо отделение намира за необосновано искането за допускане на обжалваното решение до касационен контрол в хипотезата на чл.280 ал.1 т.1 ГПК по така зададения въпрос. В мотивите си към обжалваното решение съдът е приел,че съгласно нормата на ал.2 на чл.534 ТЗ искът по ал.1 на същия член се погасява с тригодишна давност, която започва да тече от деня на изгубване на исковете по записа на заповед, т.е. буквално е цитиран текстът на закона,което не се намира в принципно противоречие с възприетата по въпроса съдебна практика на ВКС. Доколкото обаче в следващия абзац от мотивната част, за да приеме,че в конкретния случай искът за неоснователно обогатяване е погасен по давност, съдът е посочил като начален момент на давността по чл.534 ал.2 ТЗ датата,на която е изтекъл срокът за предявяване на вземането по записа на заповед /т.е. падежа му/,вместо датата,на която поемателят е загубил правото да предяви прекия иск по записа на заповед, следва да се приеме,че е налице очевидна неправилност , която е основание за приложението на основанието за достъп до касация,предвидено в чл.280 ал.2 предл.3 ГПК.
На касатора следва да се укаже да внесе такса по чл.18 ал.2 т.2 от Тарифа № 1 на МП, възлизаща в размер на 943,36 лв.
Така мотивиран, Върховен касационен съд,състав на Първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационно обжалване на решение №407 от 19.02.2018г. по т.д.№80/18г. на Софийски апелативен съд.
УКАЗВА на „Уникредит лизинг“ЕАД, да заплати по сметка на ВКС държавна такса 943,36 лв., като представи доказателства за това в едноседмичен срок от получаване на съобщението.
Касаторът да се уведоми със съобщението,че при невнасяне на определената държавна такса в указания срок производството по касационната жалба ще бъде прекратено. След изтичането на срока и неизпълнение на указанието делото да се докладва за прекратяване.
След представянето на вносния документ делото да се докладва на Председателя на Първо отделение на ТК на ВКС за насрочване на делото в открито заседание.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1.
2.