О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 496
София, 30.10.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и четвърти октомври две хиляди и деветнадесета година в състав:
Председател: МАРГАРИТА СОКОЛОВА
Членове: СВЕТЛАНА КАЛИНОВА
ГЪЛЪБИНА ГЕНЧЕВА
като разгледа докладваното от съдия Генчева гр. д. № 1731 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
С решение № 675 от 11.02.2019 г. по в. гр. д. № 985/2018 г. на Благоевградския окръжен съд е потвърдено решение № 5243 от 01.10.2018 г. по гр. д. № 1098/2016 г. на Районен съд Разлог, с което е отхвърлен предявеният от „Перун-91“ ООД срещу ТПК „Успех“, Ф. М. П. и М. Т. П. иск по чл.66, ал.1, вр. чл.33, ал.2 ЗС за изкупуване на втори етаж от сграда /Битов комбинат/ със застроена площ от 250 кв. м., построена в УПИ …-…., кв…… по плана на [населено място], [община].
Въззивният съд е приел от фактическа страна, че ищецът „Перун-91“ ООД е собственик на земя, върху която ответникът ТПК „Успех“ е притежавал в собственост триетажна сграда, с изключение на 100 кв. м. от първия етаж, които са собственост на [община]. С оспорената сделка от 24.03.2015 г. ТПК „Успех“ е продало на втория ответник Ф. М. П., по време на брака му с ответницата М. Т. П., втория етаж от сградата. За да потвърди първоинстанционното решение, с което искът по чл.66, ал.1, вр. чл.33, ал.2 ЗС за изкупуване на втория етаж е отхвърлен, въззивният съд е споделил решаващите изводи на първата инстанция, че срокът по чл.33, ал.2 е изтекъл към момента на предявяване на иска, считано от установения по делото момент на узнаване на оспорената сделка – пролетта на 2015г., а освен това сградата се намира в режим на етажна собственост, затова продажбата на един от етажите на трето лице не създава право на изкупуване за собственика на земята. Първият извод е направен въз основа на свидетелските показания на Я. П. и С. В., които съдът кредитира, въпреки че първата свидетелка е дъщеря, а вторият свидетел – приятел на ответника Ф. П.. Според тези свидетели още през пролетта на 2015 г. ищецът е узнал за продажбата на втория етаж от процесната сграда, а искът за изкупуване е предявен на 24.10.2016 г., след изтичане на двумесечния срок по чл.33, ал.2 ЗС. Втория извод за наличието на етажна собственост като пречка за изкупуване съдът е направил въз основа на констативния нотариален акт за собственост на ТПК „Успех“ от 2012 г. и техническата експертиза по делото. И двата извода съдът е подкрепил с практика на ВКС.
Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от ищеца „Перун-91“ ООД.
Жалбоподателят поддържа, че е узнал за атакуваната продажба след справка в службата по вписванията на 19.10.2016 г. и спрямо тази дата искът за изкупуване е предявен в двумесечния срок по чл.33, ал.2 ЗС. Въззивният съд не е имал основание да се довери на показанията на заинтересувани свидетели, които при това са и противоречиви и не установяват по несъмнен начин момента на узнаване на сделката от ищеца. На следващо място – ответниците не са доказали правоизключващото си възражение, че процесната сграда е в режим на етажна собственост. За да е налице етажна собственост, в сградата следва да има различни обособени обекти със самостоятелно функционално предназначение и различни техни собственици. В случая съдът не обосновал извода си защо счита, че 100 кв. м. от партерния етаж в сградата, собственост на [община], представляват обособен самостоятелен обект. Този извод не се подкрепя от никакви доказателства по делото – техническа експертиза или свидетелски показания, а доказателствената тежест за установяване на тези обстоятелства е върху ответниците.
В изложението към жалбата се поддържат основанията по чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК по следните въпроси: 1. Кой е релевантният момент за предвидения в закона двумесечен срок за предявяване на иска по чл.33, ал.2 ЗС, при липса на покана до съсобственика;
2. Допустимо ли е чрез свидетелски показания на роднини и приятели на едната от страните да бъдат опровергани първични доказателствени средства;
3. В чия тежест е доказването на факт, благоприятен за защитната теза на една от страните;
4. Следва ли самостоятелните обекти в сграда в режим на етажна собственост да имат самостоятелно функционално предназначение. Допустимо ли е съществуването на етажна собственост да се установява само и единствено с нотариален акт;
5. Длъжен ли е съдът да отчете евентуалната заинтересуваност на част от свидетелите и длъжен ли е да коментира съдържащите се вътрешни противоречия в показанията на някои от тях;
6. Задължен ли е съдът да прецени всички доказателства и доводи на страните;
7. Допустимо ли е въззивният съд да не изложи собствени мотиви по съществото на спора, когато препраща към мотивите на първоинстанционния съд на основание чл.272 ГПК.
По първите два въпроса въззивното решение влизало в противоречие с решение от 10.11.2016 г. по в. гр. д. № 443/2015 г. на ОС Сливен, както и посочената в касационната жалба практика на ВКС: решение № 72 от 01.07.1959 г. по гр. д. № 48/1959 г. на ОСГК; решение № 953/1959 г. по гр. д. № 943/1959 г. на I-во г.о.; решение № 100/95 г. от 01.03.1995 г. по гр. д. № 1430/1993 г. на IV-то г.о.; решение № 449/2002 г. от 27.06.2002 г. по гр. д. № 703/2001 г. на I-во г.о.; решение № 47 от 11.02.2009 г. по гр. д. № 690/2008 г. на II-ро г.о. и решение № 1269 от 20.12.2008 г. по гр. д. № 3800/2007 г. на IV-то г.о.; по третия въпрос – с решение № 127 от 20.12.2016 г. по гр. д. № 1907/2015 г. на II-ро т.о. ; по четвъртия въпрос – с решение № 80 от 27.07.2018 г. по гр. д. № 3114/2017 г. на ВКС; по петия –с решение № 176 от 28.05.2011 г. по гр. д. № 759/2010 г. на ВКС, II-ро г.о.; по шестия – с решение № 63/2015 г. по т. д. № 674/2014 г. на II-ро т.о.; решение № 761/2010 г. по гр. д. № 4744/2010 г. на II-ро г.о.; решение № 493/05.03.2013 г. по гр. д. № 236/2012 г. на I-во г.о.; решение № 92 от 16.03.2012 г. по гр. д. № 980/2011 г. на II-ро г.о. и решение № 23 от 07.06.2017 г. по гр. д. № 2969/2016 г. на ВКС и по седмия – с решение № 20 от 09.02.2017 г. по гр. д. № 2885/2016 г. на ВКС.
С допълнение към касационната жалба, подадено след срока за касационно обжалване, жалбоподателят твърди, че въззивният съд постановил недопустим съдебен акт, тъй като в противоречие с данните по делото приел, че 100-те квадратни метра на [община] в партерния етаж на процесната сграда представляват обособен самостоятелен обект. Грубото нарушаване на диспозитивното начало в гражданския процес обуславяло недопустимост на въззивното решение.
Ответниците в производството Ф. М. П. и М. Т. П. оспорват жалбата. Считат, че не са налице основания за допускането й до разглеждане по същество от ВКС.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежна страна, срещу въззивно решение по иск с правно основание чл.33 ЗС с цена на иска над 5000 лв., поради което не е налице ограничение по чл.280, ал. 3 ГПК за допустимост на касационното обжалване.
Не са налице обаче основания по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
На първо място – макар отводът за недопустимост на въззивното решение да е направен в просроченото допълнение към окновната касационна жалба, ВКС трябва да се произнесе по него, тъй като и служебно следи за допустимостта на обжалваното решение, съгласно чл.280, ал.2 ГПК, във връзка с т.1 на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС.
В конкретния случай не съществува вероятност въззивното решение да е процесуално недопустимо, затова то не може да бъде допуснато до касационно обжалване на това основание. Решението е недопустимо, когато не отговаря на изискванията, при които делото може да се реши по същество: когато е постановено въпреки липсата на право на иск или при ненадлежното му упражняване, както и ако съдът е бил десезиран; когато съдът се е произнесъл по недопустим или непредявен иск или иск на различно правно основание от заявеното. Тези хипотези в случая не са налице. Произнасянето в противоречие с доказателствата по делото би довело до неправилност на решението поради нарушение на процесуалния закон, но не и до недопустимост.
На следващо място – касационната жалба е подадена при действието на чл.280, ал.1 ГПК, в редакцията й след измененията с ДВ, бр.86/2017 г., при което противоречието в практиката на съдилищата /стара редакция на чл.280, ал.1, т.2 ГПК/ вече не е основание за допускане на касационно обжалване. Ето защо посоченото от жалбоподателя решение на Сливенския окръжен съд принципно не може да обуслови допускане на касационно обжалване и не следва да бъде обсъждано от настоящия състав.
Въпреки че се е позовал на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, жалбоподателят не е изложил мотиви във връзка с това основание, а това е задължително условие, съгласно приетото в т.4 на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Ето защо основанието по чл.280, ал.1 т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване не може да бъде обсъждано в настоящия случай.
За основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК:
По първия правен въпрос за началото на срока за предявяване на иска по чл.66, ал.1, вр. чл.33, ал.2 ЗС въззивното решение не влиза в противоречие с посочената практика на ВКС. В пълно съответствие с тази практика въззивният съд е изследвал въпроса от кой момент реално ищецът е узнал за атакуваната сделка, след като не е бил поканен предварително да изкупи продавания имот. Съдът е основал решението си на свидетелските показания по този въпрос. Прието е, че узнаването на продажбата реално е станало през пролетта на 2015 г., а искът за изкупуване е предявен в края на 2016 г., след изтичане на законния двумесечен срок. Само като допълнителен аргумент съдът е изложил съображението, че ищецът е могъл да узнае за продажбата след вписването й в Агенцията по вписванията. Това съображение обаче не е решаващо.
Вторият въпрос е поставен във връзка с първия и с оглед тезата на жалбоподателя, че моментът на узнаването на оспорената по реда на чл.66, ал.1, вр. чл.33, ал.2 ЗС продажба се установява с писмени доказателства – издадената на ищеца справка от Служба по вписванията [населено място], а не със свидетелски показания. Въпросът е процесуален – дали съдът следва да основе решението си на писменото доказателство, или на свидетелските показания. По този въпрос не е посочена практика на ВКС във връзка с поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, а посоченото решение на Сливенския окръжен съд не може да бъде взето предвид заради променената редакция на чл.280, ал.1, т.2 ГПК, съобразно изложеното по-горе. Достатъчно е да се посочи само това, че писменото доказателство не разкрива еднозначно началния момент, от който ищецът е узнал за оспорената продажба, тъй като е възможно той да е узнал за нея и преди да подаде искане до Службата по вписванията. Затова не може да бъде споделена тезата на жалбоподателя, залегнала в поставения въпрос, че със свидетелските показания недопустимо се опровергава извод, който следва от „първично“ писмено доказателство.
Трети и четвърти въпрос са свързани с извода на съда, че процесната сграда е в режим на етажна собственост, както и с тезата на жалбоподателя, че този извод е неправилен, тъй като 100-те кв. м. в първия етаж на сградата, които не са били собственост на ТПК „Успех“, не представляват самостоятелен обект, а пък тежестта на доказване на това обстоятелство е на ответниците по предявения иск.
Въпросите не са обуславящи за изхода на делото по смисъла на т.1 на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, затова по тях не може да се допусне касационно обжалване. Въззивният съд не е изследвал дали въпросните 100 кв.м. представляват самостоятелен обект на правото на собственост. Извода си за наличие на етажна собственост той е обосновавал с констативния нотариален акт на продавача „ТПК „Успех“, в който е посочено, че кооперацията е собственик на битов комбинат, представляващ триетажна сграда на три етажа, със застроена площ от 250 кв. м., без 100 кв. м. от партерния етаж. Съдът не е бил длъжен да изследва въпроса дали тези 100 кв. м. са самостоятелен обект на правото на собственост. Дори първият етаж да се намира в режим на обикновена съсобственост, каквато е тезата на жалбоподателя, то пак процесната сграда ще представлява етажна собственост по смисъла на чл.38, ал.1 ЗС, тъй като ще отговаря на изискването на закона – собственик на втори и трети етаж е бил само ТПК „Успех“, а съсобственици на първия етаж – ТПК „Успех“ и [община], т.е. етажите принадлежат на различни собственици. Обстоятелството, че ТПК „Успех“ не е собственик на 100 кв. м. от първия етаж на процесната сграда е доказано в процеса не само от посочения нотариален акт, а и от съдебните решения по предявения иск с правно основание чл.108 ЗС. Ответниците не носят тежестта да докажат, че тези 100 кв. м. са обособени в самостоятелен обект, тъй като и без това условие сградата е в режим на ЕС, доколкото първият етаж би бил съсобствен на две лица, а останалите етажи – изключителна собственост на едно от тези лица, т.е. налице е изискването на чл.38, ал.1 ЗС за различни собственици на някои от отделните етажи. Затова е неотносимо към спора по делото посоченото от жалбоподателите решение № 80 от 27.07.2018 г. по гр. д. № 3114/2017 г. на ВКС, II-ро г.о., свързано с тежестта на доказване, както и решение № 176 от 28.05.2011 г. по гр. д. № 759/2010 г. на ВКС, II-ро г.о., което въобще не разглежда въпрос, свързан с чл.38, ал.1 ЗС.
Петият въпрос е свързан с виждането на жалбоподателя, че са налице вътрешни противоречия в свидетелските показания, дадени във връзка с установяване на момента на узнаването от ищеца на извършената продажба между ответниците, като при това свидетелите са заинтересувани от изхода на делото. В първата си част въпросът не съответства на данните по делото, тъй като свидетелските показания не са противоречиви. От друга страна въззивният съд е преценил свидетелските показания по реда на чл.172 ГПК, като е отчел тяхната възможна заинтересуваност, но изрично е посочил, че процесуалният закон не изключва такива показания, а предвижда извършване на преценката им съвместно с останалите доказателства по делото, като в случая тези показания не са опровергани. Не е налице противоречие между обжалваното въззивно решение и посоченото от жалбоподателя решение № 176 от 28.05.2011 г. по гр. д. № 759/2010 г. на ВКС, II-ро г.о. по поставения въпрос, тъй като решението на ВКС насочва към обсъждането на противоречието в показанията на свидетелите, а в настоящия случай такива противоречия липсват.
Шести и седми въпрос са зададени общо, без връзка с конкретното дело, затова също не могат да обусловят допускане на касационно обжалване. Макар мотивите на въззивния съд да са по-лаконични, той е действал в съответствие с процесуалния закон и с практиката на ВКС, изискваща въззивният съд да изложи свои собствени мотиви и в случаите, когато препраща към мотивите на първоинстанционни съд и че е длъжен да обсъди доказателствата по делото и доводите на страните. Не е налице противоречие между въззивното решение и посочената практика на ВКС по тези два въпроса.
При този изход на делото жалбоподателят следва да бъде осъден да запрати на ответницата М. Т. П. разноските за касационната инстанция в размер на 1000 лв. по договор за правна защита и съдействие с адвокат М. И. П., приложен към отговора на касационната жалба. Тъй като ответникът Ф. М. П. се представлява от особен представител по чл.47, ал.6 ГПК, жалбоподателят следва да бъде осъден да заплати възнаграждение на особения представител в размер на 900 лв., съгласно чл.7, ал.2, т.4, вр. чл.9, ал.3 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 675 от 11.02.2019 г. по в. гр. д. № 985/2018 г. на Благоевградския окръжен съд.
ОСЪЖДА „Перун-91“ ООД със седалище и адрес на управление [населено място], [улица], да заплати на М. Т. П. със съдебен адрес [населено място], [улица], офис 5, адв.М. П., сумата от 1000 лв. разноски по делото, както и на адвокат М. И. П., като особен представител на Ф. М. П. – възнаграждение по чл.47, ал.6 ГПК, вр. чл.7, ал.2, т.4 и чл.9, ал.3 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения в размер на 900лв. Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: