О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№497
Гр. София, 09.10.2018 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Гражданска колегия, Второ отделение в закрито заседание на втори октомври през две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАМЕЛИЯ МАРИНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕСЕЛКА МАРЕВА
КРАСИМИР ВЛАХОВ
като разгледа докладваното от съдия Влахов гр.д. № 1877 по описа на ВКС за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на П. П. О. против Решение № 86 от 19.01.2018 г. по в.гр.д. № 2278/2017 г. на Варненския окръжен съд. С посоченото въззивно решение е потвърдено първоинстанционното Решение № 3296 от 10.08.2017 г. по гр.д. № 2189/2017 г. на Варненския районен съд в частта, с която е прието за установено по отношение на касатора, че ищцата Т. И. И. е собственик на сграда с идентификатор 10135.1501.1099.7 с площ по скица 4 кв.м., а според заключението на изслушаната по делото Съдебно-техническа експертиза- 5,46 кв.м. /в действащата кадастрална карта на район „О.”- [населено място] сградата е нанесена с площ от 4,27 кв.м./, състояща се от две помещения- вътрешно помещение към дъното на имота, което представлява тоалетна, а второто-баня, в която зад подвижен параван е монтирана пералня, с размери 1,57 м. на 3,48 м., построена в имот с идентификатор 10135.1501.1099 по КККР, одобрени със Заповед № РД-18-98/ 10.11.2008 г. на изпълнителния директор на АГКК, с административен адрес: [населено място], район „О.”, [улица], с площ по скица 141 кв.м., а по документ за собственост- 149 кв.м., представляваща принадлежност към главната вещ- сграда с идентификатор 10135.1501.1099.5, състояща се от самостоятелен обект с идентификатор 10135.1501.1099.1 и самостоятелен обект с идентификатор 10135.1501.1099.2, придобити от ищцата съответно по силата на договор за покупко-продажба от 17.12.2009 г. и изтекла в нейна полза придобивна давност в периода 2009 г.- 2014 г.; осъдена е П. П. О. на основание чл.108 ЗС да предаде на Т. И. И. владението на помещението-баня, в която зад подвижен параван е монтирана пералня, представляващо част от сграда с идентификатор самостоятелен обект с идентификатор 10135.1501.1099.7, както и да заплати на ищцата на основание чл.59, ал.1 ЗЗД сумата 840 лв., представляваща обезщетение за лишаването й от възможността да ползва описаното помещение-баня в периода 01.05.2015 г.- 01.02.2017 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 17.02.2017 г. до окончателното й плащане. В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно като постановено при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, нарушение на материалния закон и необоснованост, поради което се моли за неговото отменяване и постановяване на касационно решение по съществото на спора, с което исковите претенции срещу касатора бъдат отхвърлени със законните последици, евентуално- връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд със задължителни указания по тълкуване и прилагане на закона.
В приложеното към жалбата изложение на основанията за допускане на касационното обжалване по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са формулирани материалноправни и процесуалноправни въпроси, които според касатора са обуславящи за изхода на делото и по които се поддържа, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, респ. произнасянето на касационния съд по тях би било от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото- допълнителни основания за допускане на касационното обжалване по смисъла на чл. 280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Тези въпроси, уточнени и конкретизирани съобразно указанията на ТР № 1 от 19.02.2010 г. по т.д.№ 1/2009 г. на ОСГТК, са следните:
1. Представлява ли „уговаряне на друго” по смисъла на чл.98 ЗС, уговореното общо ползване на несамостоятелна постройка от собствениците на самостоятелни сгради в общо дворно място, и длъжен ли е съдът, сезиран с иск за собственост на тази постройка на основание изтекла придобивна давност в полза на някой от тези собственици, да съобрази наличието на такава уговорка?
2. Въз основа на какви критерии се определя към кой главен обект принадлежи несамостоятелна постройка, изградена в дворно място, в което съществуват две или повече самостоятелни сгради?
3. Следва ли въззивната инстанция при постановяване на решението си да обсъди всички събрани по делото доказателства, като изложи аргументи защо кредитира едни от тях за сметка на други?
Ответникът по касационната жалба- Т. И. И. е депозирала по реда на чл.287, ал.1 ГПК писмен отговор, с който моли касационното обжалване да не бъде допускано поради липса на предвидените в чл.280, ал.1 ГПК основания за това. Претендира присъждане на направените в касационното производство разноски.
Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение намира следното:
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че всяка от страните е собственик на самостоятелен жилищен обект в дворното място на [улица] [населено място], като ищцата на основание кратка 5-годишна придобивна давност е придобила собствеността върху жилищен етаж над сутерена ведно с 50/149 идч. от дворното място, а на основание договор за покупко-продажба от 17.12.2009 г. е придобила и сутеренния етаж заедно с 49/149 ид.ч. от мястото. От своя страна ответницата е придобила с договор за замяна от 08.09.1993 г. 50/251 кв.м. идеални части от дворното място заедно с постройка, състояща се от покрит вход, антре, коридор, стая, килер и идеална част от клозет. Посочено е, че към 1958 г., когато е бил сключен договор за доброволна делба на дворното място и постройките в него между наследниците на Д. П., които са частни праводатели на насрещните страни по делото, в мястото е съществувала една жилищна сграда, състояща се от сутерен и етаж над него, а към онзи момент придобитата през 1993 г. от ответницата къща е била пристройка към основната сграда. Процесният обект е съществувал и при сключване на договора за доброволна делба от 1958 г. като външна тоалетна, като според възприетото от въззивния съд същата не е принадлежност към обекта на ответницата, доколкото пристройката не е имала самостоятелно значение, още повече, че сградата на ищцата не е разполагала със собствен санитарен възел, докато в постройката на ответницата такъв съществува. По тези съображения въззивният съд е формирал решаващият си правен извод, че спорната постройка в двора е собственост на ищцата на основание чл.98 ЗС- като принадлежност към собствения й самостоятелен обект с идентификатор 10135.1501.199.5. Същевременно въззивният съд не е обсъдил значението на обективираната в договора за доброволна делба от 14.04.1958 г. /представен с исковата молба/ уговорка, според която клозетът в двора остава за общо ползване, при изрично релевирано оплакване от страна на ответницата във въззивната й жалба за допуснато от първата инстанция нарушение на съдопроизводствените правила, изразяващо се в пропуск да се съобрази доказателственото значение на документа в тази му част.
С оглед предмета на спора и поставените в основата на обжалваното въззивно решение правни мотиви, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение намира, че касационното обжалване следва да бъде допуснато на първо място по формулирания от касатора материалноправен въпрос, представлява ли „уговаряне на друго” по смисъла на чл.98 ЗС, уговореното общо ползване на несамостоятелна постройка от собствениците на самостоятелни сгради в общо дворно място, и длъжен ли е съдът, сезиран с иск за собственост на тази постройка на основание изтекла придобивна давност в полза на някой от тези собственици, да съобрази наличието на такава уговорка. Произнасянето по този въпрос се явява от обуславящо изхода на спора значение, при което обективираната в договора за доброволна делба от 1958 г. уговорка за общо ползване на спорното помещение от частните праводатели на страните следва да се цени във връзка със задължителните указания на ТР № 1 от 06.08.2012 г. по т.д.№ 1/ 2012 г. на ОСГК, според които, когато основанието за установяване на фактическата власт сочи на съвладение, съсобственикът се смята само за държател на идеалните части на останалите съсобственици и презумпцията на чл.69 ЗС е оборена. В този смисъл произнасянето на въззивния съд по обуславящия изхода на делото въпрос се явява в отклонение от задължителната практика на ВКС като основание за допускане на касационното обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. По отношение на втория поставен от касатора материалноправен въпрос /свързан с преценката за приложимостта на чл.98 ЗС, когато в дворното място има две или повече самостоятелни сгради, към която несамостоятелна постройка в същото място би могла да бъде принадлежност/ са налице основанията за ангажиране на инстанционната компетентност на касационния съд по чл.280, ал.1, т.3 ГПК- същият също има обуславящо значение в контекста на фактите по конкретния случай, и е поставен в основата на въззивното решение, в което е прието, че процесното помещение е принадлежност към имота на ищцата, а същевременно по него липсва практика на ВКС, поради което допускането на касацията би било от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото съобразно постановките на ТР № 1 от 19.02.2010 г. по т.д.№ 1/ 2009 г. на ОСГТК. Формулираният от касатора процесуалноправен въпрос, свързан със задължението на въззивния съд да обсъди всички възражения и доводи на страните, както и събраните по делото доказателства, представлява по съществото си оплакване за допуснати от въззивния съд нарушения на съдопроизводствените правила, което е релевантно не за настоящия етап от касационното производство, а при разглеждане на касационната жалба по същество в случай на допускане на касацията. В този смисъл въпросът за приложимостта на разпоредбата на чл.236, ал.2 ГПК във въззивното производство не е принципен правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, който да представлява самостоятелно основание за ангажиране компетентността на касационния съд.
С оглед допускане на касационното обжалване, на основание чл.18, ал.2, т.2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, касаторът следва да представи доказателство за платена по сметка на ВКС такса за разглеждане на жалбата му в размер на 50 лв.
Водим от горното, ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, състав на Второ Гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационно обжалване на Решение № 86 от 19.01.2018 г. по в.гр.д. № 2278/2017 г. на Варненския окръжен съд, по касационната жалба на П. П. О..
УКАЗВА на касатора, че в 1-седмичен срок от съобщението следва да представи доказателство за платена по сметка на ВКС държавна такса за разглеждане на касационната жалба в размер на 50 лв., като в противен случай жалбата ще бъде върната.
След изпълнение на указанията делото да се докладва на председателя на Второ гражданско отделение за насрочване в открито съдебно заседание.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: