Р Е Ш Е Н И Е
№ 498
гр. София, 26 февруари 2013 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Наказателна Колегия, първо наказателно отделение, в публичното съдебно заседание на двадесет и шести октомври, две хиляди и дванадесетата година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Елена Величкова
ЧЛЕНОВЕ: Блага Иванова
Красимир Шекерджиев
при участието на секретаря Аврора Караджова и прокурора Явор Гебов, като разгледа докладваното от съдия Шекерджиев КНД №1516 по описа за 2012 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството пред ВКС е образувано въз основа на касационна жалба на защитника на подсъдимия Б. М. И. срещу присъда №16, постановена на 04.06.2012 г. по ВНОХД №198/2012 г. по описа на Апелативен съд- гр. София, с което е била изцяло отменена присъда №4 от 25.01.2011 г., постановена по НОХД №325/2011 г. по описа на Окръжен съд- гр. Видин.
С въззивният съдебен акт подсъдимият И. е признат за виновен в това, че от 11.04.2010 г. до 11.02.2011 г., в имот в [населено място], ул. „…”, №… и в апартамент в [населено място], [улица], вх. „.. ет. .., ап…. е държал археологически обекти, които не са идентифицирани и регистрирани по съответния ред от Закона за културното наследство (ЗКН) и Наредба №Н-3 за реда за извършване и идентификация и за водене на Регистъра за движими културни ценности, като същите са повече от три, а именно 156 археологически обекта на обща стойност 1 583 140 лева и на основание чл.278, ал.6 НК и чл.54 НК му е наложено наказание три години „лишаване от свобода”, изпълнението на което е отложено по реда на чл.66, ал.1 НК за срок от четири години, считано от влизане на присъдата в сила.
С присъдата подсъдимият е признат за невинен и оправдан по обвинението да е държал посочените археологически обекти за периода от 2002 г. до 10.04.2010 г.
С присъдата посочените 156 археологически обекти са отнети в полза на Държавата.
В касационната жалба и допълнението към нея са посочени всички касационни основания. Поддържа се, че присъдата е постановена при съществени нарушения на процесуални правила, тъй като е постановен осъдителен съдебен акт при липса на конкретно обвинение. Твърди се, че в обвинителния акт не са посочени инкриминираните вещи, като по този начин е нарушено правото на защита на подсъдимия И..
Релевират се доводи за допуснато съществено нарушение, свързано с приетата от въззивния съд правна квалификация на инкриминираното деяние, като се поддържа, че в разпоредбата на чл.278, ал.6, изр. 2-ро НК (за което е признат за виновен подсъдимия) не се съдържа състав на престъпление.
Оспорват се и мотивите на въззивния съдебен акт, като се твърди, че те са вътрешно противоречиви, защото съдът неправилно е преценил, че вещите- предмет на обвинение представляват археологически обекти по смисъла на чл.146, ал.1 ЗНК и едновременно с това е приел, че те са придобити по давност, което е невъзможно по силата на чл.146, ал.2 ЗНК.
Оспорват се и начинът на интерпретиране на доказателствените материали, като се поддържа, че неправилно съдът се е позовал на приетата по делото експертиза, за да реши въпроса за това дали инкриминираните вещи представляват археологични обекти. Твърди се, че това е класически правен, а не експертен въпрос.
Като съществени процесуални нарушения се сочат и постановяването на въззивната присъда от незаконен състав, тъй като по отношение на един от членовете му са били налице предпоставките за отвод по чл.29, ал.2 НК.
С жалбата се правят и оплаквания за допуснати съществени нарушения на материалния закон, като се поддържа, че неправилно съдът е приел инкриминираните вещи за археологически обекти, като не е отчел настоящата и действалата към инкриминирания период законодателна уредба, която предвижда тези обекти задължително да са открити в резултат на теренни проучвания. Според защитата липсата на доказателства за такива проучвания не дава възможност да се приеме, че държанието на тези предмети е съставомерно по чл.278, ал.6 НК.
Оспорват се и изводите на първостепенния съд, че инкриминираните вещи са подлежали на задължителна регистрация, като се твърди, че тя е трябвало да бъде извършена само при предприети действия по отчуждаването им- доказателства, за което в делото липсват.
С жалбата се релевират и доводи за явна несправедливост на отмереното наказание, като се поддържа, че неправилно то е определено при условията на чл.54 НК и незаконосъобразно е отчетено като отегчаващо отговорността обстоятелство стойността на инкриминираните вещи. Твърди се, че тя не е установена по легален ред.
Предлага се наказанието, наложено на И. да бъде редуцирано и то да бъде определено при условията на чл.55 НК.
На тези основания се предлага атакуваната въззивна осъдителна присъда да бъде изцяло отменена, а подсъдимият да бъде оправдан по повдигнатото му обвинение.
Алтернативно се моли присъдата да бъде отменена, а делото върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния или първоинстанционния съд или да бъде намалено наложеното наказание.
В касационното съдебно заседание защитника на подсъдимия поддържа касационната жалба и допълнението към нея и моли същата да бъде уважена.
Поддържа, че липсват основания за ангажиране на наказателната отговорност на подсъдимия И..
Представителят на ВКП (в представени писмени бележки) твърди, че касационната жалба е неоснователна и предлага атакувания въззивен съдебен акт да бъде потвърден. Пространно оспорва доводите на защитата и поддържа, че въззивният съд законосъобразно е приел, че инкриминираните вещи представляват археологически обекти, това, че те са подлежали на задължителна регистрация и извода, че подсъдимия И. е осъществил престъплението, в извършването на което е обвинен.
Подсъдимият Б. И. твърди, че е невинен и моли за справедливо решение.
Върховният Касационен Съд, Първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания съдебен акт, установи следното:
Жалбата е неоснователна.
По оплакването за допуснати съществени нарушения на процесуални правила:
Касационната инстанция прецени, че в хода на воденото досъдебно и съдебно производство не са допуснати съществени нарушения на процесуални правила, които да представляват формална предпоставка за отмяна на атакувания въззивен съдебен акт. Няма спор, че в постановлението за привличане на обвиняем и в обстоятелствената част на внесения обвинителен акт не са посочени изчерпателно всички 156 обекта, за които се твърди, че представляват археологически обекти, а единствено е посочен броя и общата им стойност. Това представлява нарушение на процесуални правила, но същото не е от категорията на съществените по смисъла на чл.348, ал.3 НПК.
При преценка на естеството на допуснатото процесуално нарушение трябва да бъде отчитана разпоредбата на чл.248, ал.2, т.3 НПК където законодателят е предвидил допуснатото нарушение да бъде преценявано на плоскостта на нарушени права на страните в производството. Съдът приема, че констатираното нарушение би било съществено, ако то е засегнало съществено правото на защита на привлеченото към наказателна отговорност лице и му е попречило да организира същата и да се брани адекватно в процеса. Видно от процесуалното поведение на подсъдимия и на неговия защитник, такъв извод не може да бъде направен, като във всеки един момент те са били наясно какво е било естеството на обвинението, предмета на престъплението и са се защитавали адекватно по него.
В тази връзка трябва да се посочи и това, че още на досъдебното производство подсъдимия и защитата са се запознали с всички материали по делото- в това число и с изготвената експертиза, където отделните обекти са били точно индивидуализирани и е посочена стойността им. Такова изброяване е направено и в мотивите на първостепенната присъда, като няма съмнение, че съдът е преценявал обвинението по отношение на тези обекти, за държането на които се е бранил подсъдимия.
Не може да бъде споделено оплакването, че въззивният съдебен състав е незаконен, тъй като съпругът на един от членовете му работи в структура на ГД „БОП”, която е била пряко ангажирана в разследването.
На първо място доказателства в подкрепа на това оплакване липсват. За касационната инстанция не съществува възможност да събира доказателства в рамките на развиващото се пред нея производство, респективно няма как да провери това оплакване. Дори същото да бе вярно, то предпоставки за отвод на съдия- член на въззивния състав биха били налице ако съпругът й бе взел участие в конкретното разследване по този случай. Доказателства за това също липсват, респективно не могат да бъдат установени основания за пристрастност на този съдия или условия за отвод по чл.29 НПК.
На последно място трябва да се отрази и това, че самото оплакване, направено едва в касационното производство и неподкрепено с каквито и да е доказателствени материали не може да бъде причина атакувания въззивен съдебен акт да бъде приет за постановен при съществени нарушения на процесуални правила.
Касационната инстанция не възприе и оплакването, че въззивната присъда е постановена при липса на коректна правна квалификация на деянието, за което е осъден подсъдимия.
Видно от диспозитива на тази присъда Б. И. е осъден за това, че е държал всички инкриминирани обекти без те да са били идентифицирани и регистрирани по съответния ред за периода от 11.04.2010 г. до 11.02.2011 г и е бил оправдан да е осъществил състава на това престъпление по отношение на същите обекти за предходния инкриминиран период. Вярно е, че в присъдата е допусната грешка при цифровото изписване на нарушената норма от НК, като в осъдителния диспозитив е посочена връзката на изр.2-ро с изр.1-во на чл.278, ал.6 НК, а в оправдателния диспозитив е посочено пр.3 на същата разпоредба.
Допуснатото нарушение не е довело до неяснота на въззивния съдебен акт, като волята на съда е ясна не само за страните по делото, но и за касационната инстанция.
Ето защо допусната грешка не е нарушила правата на страна в производството и не представлява формално основание, налагащо отмяна на постановения съдебен акт.
Касационната инстанция намира за необходимо да отбележи и това, че при цифровото изписване на правната квалификация на инкриминирано деяние не трябва да бъдат изписвани нито изречения, нито предложения, тъй като в националната ни правна система цифровото изписване на законовите норми приключва със съответната буква (ако има такава). Допълнителното конкретизиране на текста нито е нужно, нито е правилно, тъй като то не носи по- голяма яснота, а единствено създава възможност за грешка (каквато е допусната в случая).
Съдебният състав не възприе и оплакванията за наличие на съществени противоречия в мотивите на въззивния съдебен акт, изразили се в неяснота по отношение на правната природа на инкриминираните вещи. Принципно в доказателствените предели на това производство не се включва въпросът за собствеността на инкриминираните вещи- предмет на престъпление, тъй като законодателят, в нормата на чл.278, ал.6 НПК, не е отдал никакво значение на това обстоятелство, а единствено на това дали същите представляват археологически обекти и дали са идентифицирани по предвидения за това ред. На този въпрос въззивният съд е дал ясен и конкретен отговор, респективно по отношение на него няма неяснота или съмнение.
Не могат да бъдат възприети и оплакванията за това, че съдът е нарушил процесуалните правила, като е ценил негоден доказателствен материали и е кредитирал част от заключенията на съдебно- археологическите експертизи по отношение на това дали инкриминираните обекти са археологически по смисъла на чл.148- чл.151 ЗКН. При внимателно запознаване с мотивите на въззивния съд може да бъде направен извод, че съдебният състав се е позовал на основната и допълнителната съдебно- археологически експертизи по отношение на изводите за това, че част от инкриминираните обекти представляват национално богатство, но не и по отношение на това дали те са археологически обекти по смисъла на чл.146 ЗКН. Последният въпрос е правен и дори да е бил формулиран като задача в експертиза, приета в хода на производството изводите на експертите не са задължителни за съда и не могат да бъдат основа, въз основа на която да бъде правен извод за релеванти факти. В обсъжданите мотиви заключенията на въззивният съд са направени не въз основа на експертизата, а след съобразяване на установени в хода на производството факти и следващи от тях правни изводи. В случая експертизите са ползвани, за да бъде подкрепен извода за стойността на вещите, техния произход и това, че същите представляват материални следи от човешка дейност.
Предвид изложеното касационният съд прие, че в хода на воденото срещу подсъдимия И. производство не са били допуснати съществени нарушения на процесуални правила по смисъла на чл.348, ал.3 НПК и не са налице основания за отмяна на постановения въззивен съдебен акт и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд.
По оплакването за допуснато нарушение на материалния закон
Касационната инстанция прие, че въззивният съд е приложил правилно закона и вярно е приел, че осъществените от подсъдимия И. действия са съставомерни по чл.278, ал.6 НК.
Основен въпрос в това производство е дали инкриминираните 156 обекта представляват археологически обекти по смисъла на чл.146 ЗКН. При анализа на нормата на чл.278, ал.6 НК въззивният съд правилно е преценил, че в НК не съществува легална дефиниция на понятието „археологически обект”. Такава се съдържа в нормата на чл.146 ЗКН, където законодателят е приел, че такива са тези материални и нематериални следи от човешка дейност, които са се намирали в или над земните пластове или под водата и за които основен източник на информация са теренните проучвания. И в настоящата и в предходната редакция на обсъжданата разпоредба законодателят е приел, че основен източник на информация за тези обекти са теренни проучвания. От този текст не може да бъде направен извод, че само обекти, които са открити чрез теренни проучвания могат да бъдат приети за археологически по смисъла на чл.146, ал.1 ЗКН. В подкрепа на този извод е и редакцията на този текст, където е посочено, че тези обекти могат да бъдат открити не само в земните пластове, но и на тяхната повърхност, на сушата или под водата, като те трябва да представляват материални следи от човешка дейност.
При преценката на това дали определени обекти са археологически трябва да бъде преценявано тяхното естество, дали представляват следи от човешка дейност и дали са били създадени в минали епохи. Това, че липсват данни за това как те са били открити, кога, къде и от кого са били проведени теренните проучвания не може да бъде основание съответните обекти да бъдат преценени по различен начин и да бъдат културни ценности (както е приел председателят на въззивния съдебен състав в особеното си мнение).
Допълнителен аргумент в подкрепа на това е и обстоятелството, че съгласно чл.147, ал.2 ЗКН и чл.2, ал.1 Наредба №Н-00-0001/2011 теренните проучвания представляват научно изследователска дейност, като същата не е свързана само с откриване на обекти в земните пластове, а с търсенето им под и на повърхността и под вода. Ето защо всяка дейност по откриване на такива обекти представлява теренно проучване и е основание те да бъдат преценени като археологически обекти, ако носят белезите, очертани в чл.146 ЗКН.
Сходна е правната регламентация в чл.2 от Правилника за провеждане на теренни проучвания.
Липсата на пряка връзка между осъществяването на теренни проучвания и откриването на археологически обекти следва и от нормата на чл.7, ал.2 от Наредба №Н-2/2011 г. където е предвидена възможност такива обекти да бъдат открити при извършване на земеделски, добивни или строителни работи, които няма спор, не представляват теренни проучвания по смисъла на ЗКН.
При оценка на дейността по търсене и откриване на археологически обекти трябва да бъде отчетено и това, че тази дейност е правно регламентирана. В този смисъл е разпоредбата на чл.147, ал.5 ЗКН където е предвидено теренните проучвания да бъдат редовни чл.147, ал.5, т.1 ЗКН или спасителни чл.147, ал.5, т.2 ЗКН и текстовете в посочената по- горе Наредба №Н-2/2011 г, в която е посочено как да бъдат извършвани.
Наличието на позитивна правна регламентация за извършването на теренните проучвания е основание да бъде направен извод, че тази дейност може да бъде само легална. Няма спор, че теренни проучвания могат да извършват единствено и само компетентните за това организации, които имат право да осъществяват тази дейност. В подкрепа на това разбиране е и разпоредбата на чл.277а НК където законодателят е криминализирал извършването на такава дейност от други лица, които нямат разрешения да я извършват.
Ето защо касационната инстанция не намира основание да приеме, че преценката за това дали един обект има характеристиката на археологически по смисъла на чл.146 ЗКН може да бъде поставена в зависимост от това как той е бил открит. Ако се приеме начина на откриване на обекта за обстоятелство от значение за неговата правна характеристика, това би противоречало на посочената по- горе правна норма и би създало възможност да се направи абсурдният извод, че тези обекти, които не са били открити по установения в ЗКН, Наредба №Н-00-0001/2011 и Правилника за провеждане на теренни проучвания ред не представляват археологически обекти, без значение тяхната материална или нематериална стойност.
Дори да бъде приета тезата, че археологическите обекти могат да бъдат открити само въз основа на теренни проучвания, то по отношение на процесните има множество доказателства, че са открити именно чрез такава дейност, тъй като по тях има отлагания от земна маса и същите са се намирали под земната повърхност. Тези следи са видими и са били възприети и от подсъдимия. Липсата на информация кой и кога е извършвал тези проучвания не може да е основание да се приеме, че същите не отговарят на изискванията на чл.ц146 ЗКН и не представляват археологически обекти по смисъла на този законов текст.
От заключенията на приетите в хода на производството експертизи бе установено, че посочените 156 обекта са материални следи на човешка дейност от минали епохи и на това основание могат да бъдат приети за археологически обекти.
Няма спор, че подсъдимият не е регистрирал държаните от него обекти в предвидения в ЗКН срок, респективно той е осъществил състава на престъплението по чл. 278, ал.6 НК от обективна страна. Не е спорно и това, че това негово задължение произтича от пар.5, ал.1 ЗКН, където е предвиден едногодишен срок да бъде изпълнено задължението за идентификация и регистрация.
При преценката за осъществяването на престъплението от субективна страна касационната инстанция възприе изводите на въззивния съд, досежно това, че И. е упражнявал фактическа власт върху вещите- предмет на обвинението и е съзнавал, че същите са продукт на човешка дейност от минали епохи и представляват археологични обекти.
Това се установява и от естеството на тези предмети, като по отношение на част от тях са открити следи от това, че са се намирали в земните недра, а по други дори е отразен надпис на името на римския [населено място]. Видът, формата, надписите и естеството на обектите предполага съзнание, че те са от предишни епохи и такова, че попадат в обема на тези вещи, които трябва да бъдат идентифицирани и регистрирани по силата на ЗКН.
Това обстоятелство не е било оспорено и от подсъдимия и неговата защита, като в нито един момент те не са твърдели, че И. не е знаел какво точно държи на вилата и в жилището си.
На тези основания съдът възприе изводите на въззивния съд, че подсъдимият е осъществил състава на престъплението по чл.278, ал.6 и от субективна страна.
Правилно въззивният съд е оправдал подсъдимия по обвинението да е осъществил състава на престъплението преди 10.04.2010 г., тъй като това е бил последният момент, в който той е имал възможност легално да поиска идентификация и регистрация на процесните предмети.
По изложените съображения касационният съд прие, че правилно предходната инстанция е преценила, че действията на подсъдимия И. са съставомерни по чл.278, ал.6 НК и законосъобразно е ангажирал наказателната му отговорност за извършването на това престъпление.
По оплакването за явна несправедливост на наложеното наказание
Не могат да бъдат възприети оплакванията за явна несправедливост на отмереното на подсъдимия И. наказание. Същото е съобразено с естеството на извършеното престъпление и правилно са били ценени като отегчаващи отговорността обстоятелства вида, броя и стойността на инкриминираните предмети. Не може да бъде споделен довода на защитата, че същите са с неопределена стойност (тъй като няма как тя да бъде определена), като видно от приетите по делото заключения на съдебно- археологическите експертизи правилно е бил направен извод за това, че археологическите обекти са изключително добре запазени, произхождат от римската и късноантичната епоха и стойността им без съмнение е много висока. Действително няма как да бъде определена точната им стойност, но използвания метод (евентуална продажна цена на сходни предмети при предлагане на аукцион) е достоверен източник на информация относно стойността им.
Не може да бъде възприет и довода за това, че срока на извършване на продължаваното престъпление е незначителен, тъй като той е продължил около десет месеца и без съмнение държането е щяло да бъде продължено по отношение на всички предмети, ако не е започнало настоящото наказателно производство.
На тези основания и касационната инстанция прие, че правилно наказанието е отмерено при баланс на смекчаващите и отегчаващите отговорността обстоятелства и определянето му на три години „лишаване от свобода” е съобразено с данните, досежно личността на подсъдимия и извършеното от него престъпление.
Отлагането на изтърпяването на това наказание по реда на чл.66, ал.1 НК е съобразено с целите на чл.36 НК и не би могло да попречи за постигането им.
Ето защо касационната инстанция прецени, че не са налице предпоставките за редуциране на наложеното на подсъдимия Б. И. наказание.
Така мотивиран и на основание чл.354, ал.1, т. НПК, Върховният касационен съд, Първо наказателно отделение
Р Е Ш И
ОСТАВЯ В СИЛА присъда №16, постановена на 04.06.2012 г. по ВНОХД №198/2012 г. по описа на Апелативен съд- гр. София.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.