1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 499
гр.София, 15.04.2015 г.
Върховният касационен съд на Република България,
четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на
осми април две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков
ЧЛЕНОВЕ: Марио Първанов
Борис Илиев
като разгледа докладваното от Борис Илиев гр.д.№ 1575/ 2015 г.
за да постанови определението, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по искане на Държавата, представлявана от министъра на финансите, за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Софийски апелативен съд № 2067 от 13.11.2014 г. по дело № 1580/ 2014 г. С него е обезсилено решение на Софийски градски съд от 21.01.2014 г. по дело № 1268/ 2013 г. в частта, в която Областна администрация на … е осъдена да заплати на К., [населено място], на основание чл.189 ал.1 ЗЗД, 1 961, 60 лв – 20 % ДДС върху режийни разноски и 91 613,60 лв – 20 % ДДС по договор за замяна от 16.10.2003 г., развален с влязло в сила съдебно решение, както и сумата 4 467,98 лв мораторна лихва, законната лихва и разноските по делото и производството в тази част е прекратено. Същите искове, предявени при условията на евентуалност, са уважени изцяло срещу Държавата, представлявана от министъра на финансите.
Касаторът излага доводи за недопустимост на решението, постановено срещу него, поради липса на пасивна материалноправна и процесуалноправна легитимация. Освен това повдига процесуалноправните въпроси легитимирана ли е областната администрация да отговаря по искове за собственост на държавата и дали по смисъла на чл.31 ал.2 ГПК, освен по спорове за вещни права върху държавни имоти, министърът на регионалното развитие е легитимиран да представлява държавата по облигационни претенции, свързани с управлението и разпореждането с държавни имоти. Счита, че в обжалваното решение тези въпроси са разрешени в противоречие с практиката на ВКС, както и че се разрешават противоречиво от съдилищата.
Ответната страна – К. -оспорва касационната жалба. Поддържа, че не съществува причина за съмнение в допустимостта на обжалваното решение, а повдигнатите процесуалноправни въпроси не го обуславят. Евентуално поддържа, че касаторът не е доказал твърденията си за наличие на противоречива практика по тези въпроси.
Ответната страна Областна администрация на област С. не взема становище.
Жалбата е допустима, но искането за допускане на касационно обжалване на решението е неоснователно.
К. е сезирал съда с твърдения, че по съдебен ред бил развален сключен между него и областния управител, като представител на Държавата, договор за замяна на недвижими имоти. При сключване на договора платил данък добавена стойност 91 613,60 лв (върху стойността на сделката) и 1 961,60 лв (върху режийните разноски от 9 958 лв). След разваляне на договора (по причина, че престираният от държавата имот не е бил нейна собственост), платените суми подлежат на връщане от неизправния заменител. Искането е предявено срещу Областна администрация на област София, като предпочитан ответник, и при условията на евентуалност, срещу Държавата, представлявана от министъра на финансите. За да прекрати производството по исковете срещу предпочитания ответник, въззивният съд приел, че Областна администрация не е процесуалноправно легитимирана да отговаря по тях. Твърденията на ищеца са за сключен договор с държавата, а не за облигационни отношения между него и Областна администрация, като ведомство. Отговорността за връщане на даденото по развален договор е за субекта, който се явява страна по сделката, в случая този субект е Държавата. Тя следва да бъде представлявана именно от министъра на финансите, а не от този на регионалното развитие и благоустройството, тъй като разпоредбата на чл.31 ал.2 ГПК има предвид само спорове за вещни права относно държавни имоти. По спорове за вземания надлежното представителство на Държавата е от министъра на финансите.
Неоснователно касаторът поддържа наличие на предпоставки за недопустимост на обжалваното решение поради липса на пасивна материалноправна и процесуалноправна легитимация. Пасивната материалноправна легитимация не касае допустимостта на иска. Дори такава да не е налице, това не прави предявеният иск недопустим, нито е недопустимо постановеното по него решение, защото материалноправната легитимация е въпрос по съществото на спора. Искът, предявен срещу пасивно материалноправно нелегитимиран ответник, е неоснователен, а не недопустим. Не съществува вероятност за недопустимост на решението и поради липса на процесуална легитимация, тъй като наличието на такава се определя от твърдението на ищеца за спорното материално правоотношение. В случая К. поддържа, че му се дължи връщане на даденото по развален договор за замяна, по който неизправен заменител се явява държавата. Съдът по същество е определил пасивната процесуална легитимация именно въз основа на тези твърдения.
Предвид изложените от въззивния съд мотиви за уважаване на предявените искове срещу касатора, поставеният процесуалноправен въпрос легитимирана ли е областната администрация да отговаря по искове за собственост на държавата, не обуславя въззивното решение. Съдът по същество не е приел, че е сезиран с иск за собственост. Пред него са предявени за защита вземания, произтичащи от разваляне на договор за замяна, а не права върху вещи. Поради това без значение за изхода по конкретното дело е въпросът, ако евентуално съдът е сезиран с вещни искове относно държавни имоти, дали Областна администрация би била легитимирана да участва в производството като субституент на Държавата. Какъвто и да е отговорът на този въпрос, крайното решение на въззивния съд би било същото, щом по конкретното дело не са предявени вещни искове.
А относно въпроса дали министърът на регионалното развитие е легитимиран да представлява държавата по облигационни претенции, свързани с управлението и разпореждането с държавни имоти, той обуславя въззивното решение, но не е разрешен в противоречие с практиката на ВКС. Касаторът твърди наличие на такава, но не представя, нито сочи, решение на Върховния касационен съд, което да е постановено по реда на чл.291 ГПК и да дава отговор конкретно на този въпрос. Що се касае до твърденията за наличие на противоречива практика, за да обоснове такава, касаторът се позовава на решения на Софийски апелативен съд по т.д.№ 499/ 2011 г. и на Варненски апелативен съд по гр.д.№ 59/ 2012 г., но тези актове не разрешават повдигнатия въпрос. В първото от решенията е разгледан спор за разваляне на договор за замяна на недвижими имоти, по който Държавата е била представлявана от министъра на регионалното развитие и благоустройството. Съдът не е бил сезиран с искове за вземания срещу Държавата, поради което противоречие между това решение и обжалваното в настоящето производство, не е налице. Във второто е разгледан спор, по който Държавата е претендирала наличие на вземания срещу ответника по делото, а не спор, в който тя да е била конституирана като задължено лице – ответник, поради което разрешеният от апелативния съд правен въпрос също не е идентичен с поставения в настоящето производство.
По изложените съображения съдът намира, че не са налице предпоставките по чл.280 ал.1 ГПК и
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на Софийски апелативен съд № 2067 от 13.11.2014 г. по дело № 1580/ 2014 г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: