О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 503
Гр.С., 12.06.2017г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на тридесети май през двехиляди и седемнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖИВА ДЕКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ИЛИЯНА ПАПАЗОВА
МАЙЯ РУСЕВА
при участието на секретаря …….., като разгледа докладваното от съдията Р. г.д.N.270 по описа за 2017г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Ц. И. А. срещу решение №.456/20.10.16 по г.д.№.661/16 на Окръжен съд Плевен – с което е потвърдено решение от 16.06.16 по г.д.№.5903/15 на Плевенски районен съд за отхвърляне на предявените от касатора искове с правно основание чл.45 ЗЗД за заплащане на обезщетения за имуществени и неимуществени вреди в размери 2423,20лв., 500лв., 6894,74лв., 500лв.
Ответната страна С. Т. С. оспорва жалбата; претендира разноски.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК и от процесуално легитимирано за това лице. Тя е процесуално допустима само в частта по претенцията за присъждане на 6894,76лв. обезщетение за имуществени вреди, причинени от незаконосъобразно уволнение – извършено въз основа на заповед №.134/10.05.12, отменена с влязло в сила съдебно решение – съставляващи разлика над установения размер на обезщетението по чл.225 ал.1 КТ за периода 10.11.12-10.10.13. Размерите на останалите искове по чл.45 ЗЗД /2423,20лв., 500лв., 500лв./ са под предвидения в чл.280 ал.2 ГПК минимум – 5000лв. за граждански дела. Поради това и въззивното решение в тези му части не подлежи на касационно обжалване, респективно касационната жалба, касаеща същите, следва да бъде оставена без разглеждане като недопустима.
За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл.280 ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, ВКС съобрази следното:
С обжалваното решение въззивният съд е намерил, че предявеният иск е неоснователен и правилно е бил отхвърлен от районния съд след подробен анализ на доказателствата, като изцяло възприема мотивите му /първоинстанционният съд е приел, че не са налице визираните в ППВС 4/75, т.1, предпоставки – съобразно които в случаите на незаконосъобразно уволнение, признато за такова по надлежния ред, работникът може да претендира обезщетение за непозволено увреждане над размера по чл.225 ал.1 КТ от прекия си ръководител в негово лично качество, ако последният, при издаването на заповедите за уволнение, незаконосъобразно е използвал служебното си положение за постигане на лични или други неслужебни цели, като му е било добре известно, че липсват основания за уволнението на ищеца, от което са настъпили вреди/. Посочил е, че в случая не са установени по безспорен начин условията за ангажиране на отговорността на ответника като пряк ръководител на ищцата – неправомерно виновно поведение на увреждащото лице, вреди и причинно-следствена връзка между тях. Видно от решенията за отмяна на заповедите за уволнението й от 2011 и 2012г., съдилищата са се позовали на неправилна квалификация на уволнението като несъответствие с действителното състояние в структурите на военния отдел – като служебните отношения между страните и съответно неправомерно отношение на прекия ръководител не са били предмет на обсъждане. Показанията на разпитаните две бивши служителки установяват влошени отношения между страните по делото и че това е създавало проблеми и психологически дискомфорт у ищцата–без, обаче, от тях да може да се изведе заключение, че тя е била подложена на психически тормоз на работното си място, което обосновава деликтно поведение и съответно отговорност на ответника за вреди. Правилно е съобразено решението на Административен съд София за отмяна на решението на КЗД – с което е установено, че ответникът е осъществил пряка дискриминация под формата на тормоз по смисъла на чл.4 ал.2 и чл.5 ЗЗД на признак лично отношение – тъй като решенията на административните съдилища са задължителни – поради което не следва да се приема наличие на лично отношение като основание за защита от дискриминация на ищцата и като основание за деликтно поведение на ответника като неин пряк ръководител.
Съгласно чл.280 ал.1 ГПК въззивното решение подлежи на касационно обжалване, ако са налице предпоставките по т.1-т.3 на същата разпоредба за всеки отделен случай. Те съставляват произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е решаван в противоречие с практиката на ВКС /т.1/, решаван противоречиво от съдилищата /т.2/ или от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото /т.3/.
К. се позовава на основанието на чл.280 ал.1 т.1 ГПК.
Твърди, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС /реш.№.217/9.06.11 по г.д.№.761/10, ІV ГО, реш. №.460/27.05.10 по г.д.№.768/09, І ГО, реш.№.94/28.03.12 по г.д№.701/11, І ГО/ по въпроса „следва ли въззивният съд да обсъди всички приети по делото писмени доказателства и възражения, въведени в самата въззивна жалба, от жалбоподателя въззивник?”
Съгласно задължителната практика на ВКС, в това число цитираната, въззивният съд като съд по съществото на правния спор е длъжен да направи свои фактически и правни изводи по делото, като обсъди в тяхната съвкупност всички допустими и относими доказателства, възражения и доводи на страните. Въпросът се поставя в контекста на твърдения, че въззивната инстанция е обсъдила само тези писмени и гласни доказателства, които обосновават крайния й извод – като в голяма степен свидетелските показания са изопачени и в тях е вложен друг смисъл, не е обсъден нито един аргумент от жалбата, в това число за непълно обсъждане и преиначаване на свидетелски показания /вкл. конкретно посочени/, не са обсъдени дори писмените доказателства, приети от самия въззивен съд. Обосновани са твърденията на касатора, че, като не е обсъдил доводите и възраженията, съдържащи се в жалбата, и събраните по делото свидетелски показания и писмени доказателства – вкл. приетото от самия въззивен съд писмо на Началника на Ц., същият е процедирал по горепосочения правен въпрос в противоречие със задължителната пракпика на ВКС. С оглед на изложеното по него следва да се допусне касационно обжалване на основание чл.280 ал.1 т.1 ГПК.
На касатора трябва да бъдат дадени указания за внасяне по сметка на ВКС на дължимата държавна такса в размер на 25лв. и за представяне по делото на вносния документ за това в установения от закона срок.
Мотивиран от горното, ВКС, ІІІ ГО,
О П Р Е Д Е Л И :
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ касационната жалба на Ц. И. А. срещу решение №.456/20.10.16 по г.д.№.661/16 на Окръжен съд Плевен В ЧАСТТА, с която е потвърдено решение от 16.06.16 по г.д.№.5903/15 на Плевенски районен съд за отхвърляне на искове с правно основание чл.45 ЗЗД за заплащане на обезщетения за имуществени и неимуществени вреди в размери 2423,20лв., 500лв., 500лв.
ДОПУСКА касационно обжалване на решение №.456/20.10.16 по г.д.№.661/16 на Окръжен съд Плевен В ЧАСТТА, с която е потвърдено решение от 16.06.16 по г.д.№.5903/15 на Плевенски районен съд за отхвърляне на иск с правно основание чл.45 ЗЗД за сумата 6894,74лв.
ДАВА едноседмичен срок на касатора да внесе по сметка на ВКС държавна такса за разглеждане на спора по същество в размер на 25лв. и да представи доказателства за това в деловодството, като при неизпълнение касационното производство ще бъде прекратено.
ДЕЛОТО ДА СЕ ДОКЛАДВА след изпълнение на указанията на Председателя на Трето гражданско отделение на ВКС за насрочване или прекратяване при невнасяне на дължимата държавна такса.
Определението в частта, с която касационната жалба е оставена без разглеждане, подлежи на обжалване с частна жалба пред друг тричленен състав на ВКС в едноседмичен срок от връчването му; в останалата му част е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: