О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 503
гр. София, 08.12.2017 год.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ІІ гражданско отделение, в закрито заседание на шести ноември две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
като разгледа докладваното от съдията Николова гр. д. № 2015 по описа на Върховния касационен съд за 2017 година на ІІ г. о. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288, във вр. с чл. 280 ГПК.
С решение от 13.01.2017 год. по гр. д. № 3173/2015 год. Софийският апелативен съд, като въззивна инстанция, е потвърдил първоинстанционното решение от 30.04.2015 год. по гр. д. № 3080/2014 год. на Софийски градски съд, с което е отхвърлен предявеният от [фирма] против А. Х. П. иск по чл. 124, ал. 1 ГПК за установяване, че ответникът не е собственик на поземлен имот с идентификатор № 68134.1600.2684, находящ се в [населено място], р-н С., м. „В.-В.-С.”, с площ 1 704 кв. м., при посочените в решението съседи.
Въззивното решение се обжалва с касационна жалба в срок от ищцовото дружество, чрез пълномощниците му адв. Д. П. и адв. Д. М., с оплаквания за неговата неправилност поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на процесуалните правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Моли за неговата отмяна и вместо това се постанови друго решение, с което предявеният иск бъде уважен, с присъждане на направените по делото разноски във въззивната и касационнната инстанции.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поддържа наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. т. 1 и 3 ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното решение. Счита, че релевантни за извода на съда са процесуалноправните въпроси, касаещи доказателствената тежест на ответника при предявен отрицателен установителен иск при твърдение за липса на транслативен ефект на придобивната сделка да докаже и правото на собственост на праводателя си, както и допустимо ли е да се приеме доказването за успешно при наличие на данни, че констативният нотариален акт на праводателя на ответника липсва в книгите по вписванията, както и липсва представено по делото заверено копие от този документ, и как следва да бъде ценен представения незаверен препис от нотариален акт, откога тече срокът за оспорването му, съответно за възможността да се изиска оригинала на този документ, респ. преклудират ли се тези права в настоящата хипотеза? Касаторът представя съдебна практика – Р 198 от 7.07.16 год по гр. д. № 504/16 год. на ІV г. о. на ВКС, с позоваване на цитираното Р 630 от 9.10.95 год. по гр. д. № 391/95 год. на ВС, петчленен състав, приемащо, че незаверените документи не са писмени доказателства според разпоредбата на чл. 183 ГПК, и Р 174 от 7.10.13 год. по гр. д. № 1992/13 год. на ІІ г. о. на ВКС относно неблагоприятните последици от непредставяне на поискан оригинал на представено копие от документ, предвидени в същата разпоредба на чл. 183 ГПК.
Ответникът по касационната жалба – А. Х. П., чрез пълномощника му адв. Н. Г., оспорва наличието на релевираните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, като счита, че произнасянето на въззивния съд по относимия правен въпрос за доказателствената тежест при предявен отрицателен установителен иск съответства на задължителната съдебна практика, обективирана в ТР № 8 по т. д. № 8/2012 год. на ОСГТК на ВКС, а останалите поставени въпроси са неотносими или касаят правилността на изводите. Претендира присъждане на направените в настоящето производство съдебни разноски.
Върховният касационен съд, в настоящият си състав, при проверката за наличие на основания за допускане на касационното обжалване на решението, въз основа на данните по делото, намира следното:
За да потвърди първоинстанционното решение, с което е отхвърлен предявения срещу ответника отрицателен установителен иск за собственост на спорния имот, въззивният съд приел, че в доказателствената тежест на ответника при предявен отрицателен установителен иск е да докаже съществуването на отричаното от ищеца право на собственост. Последното е основано на транслативната сделка – договор за покупко-продажба по нот. акт № 103/2012 год., срещу която ищецът не е въвел твърдения за наличие на пороци, обуславящи недействителността й. Ищецът се е позовал на възражения за липсата на документ, легитимиращ праводателя по горната сделка като собственик, т. е. позовал се е на липсата на вещнопрехвърлителния ефект на същата, доколкото праводателят не може да прехвърли права, които не притежава.
Представен е препис от този нот. акт № 103/2012 год., като сред приложенията по него е посочен нот. акт по давност № 74/1963 год., вписан с посочен вх. № 1133 от 15.02.1963 год., партидна книга том 353, стр. 88, този документ е приложен към исковата молба и приет по делото. От установения по делото факт, че този нотариален акт не се намира по реда си в Стара архива, предадена от СРС на АВп, в която се съхраняват актовете за периода 1912-1989 год. /съгласно удостоверение от СлВп/ въззивният съд приел, че не следва нито неистинността на този документ, нито нищожността на нотариалното удостоверяване, въз основа предвидените в ГПК /отм./ изрични основания за това, на които всъщност ищецът не се и позовава, за да отпадне материалната му доказателствена сила като официален документ при успешно проведено производството по оспорване истинността на документа по чл. 193 ГПК. А твърдението, че такъв документ не съществува поради липсата на съхранен екземпляр от него в архивата на съда, предадена на АВп, е оборено с представянето на акта по делото, както и пред нотариуса при изповядане на сделката по покупко-продажбата от 2012 год., както и това обстоятелство не влияе на удостоверителния характер на изявлението на нотариуса във връзка с принадлежността на правото на собственост. Затова според въззивният съд няма основание да не бъде зачетено легитимиращото действие на констативния нотариален акт, удостоверяващ принадлежността на правото на собственост у праводателя на ответника, доказателствената тежест за оспорването на което е на ищеца /ТР № 11/2012 год. ОСГК ВКС/.
Поставените в изложението въпроси относно представяне на незаверено копие от нот. акт от 1963 год., респ. неговата доказателствена сила при наличието на данни, че такъв акт липсва в Агенцията по вписванията, срока за оспорването му или за искане за представяне на документа, както и за преклузията на тези права на страната са неотносими към изхода на спора по предявения иск, тъй като те не са били предмет на обсъждане, поради което и не са обусловили направения извод за неоснователност на предявения иск. Затова и същите не могат да обосноват наличие на основание за допускане на касационното обжалване, а представената съдебна практика е неотносима.
С оглед приетото от въззивния съд, че ищецът не е провел успешно оспорване на констатациите в нотариалния акт за принадлежността на правото на собственост чрез опровергаване на фактите, обуславящи посоченото придобивно основание или доказване, че признатото право се е погасило или е било придобито от друго лице след съставяне на акта, относим към извода на съда се явява поставеният от касатора въпрос за доказателствената тежест на ответника при предявен отрицателен установителен иск с оглед твърдението на ищеца за липса на транслативен ефект на придобивната сделка, изразяваща се в доказване и правото на собственост на праводателя му в контекста на представените доказателства за легитимацията му, категоричните данни по делото за наличие на отчуждаване на имота и частичната идентичност на същия. Релевантността на този процесуалноправен въпрос се обосновава и от приетата от въззивния съд липса на оспорване от страна на ищеца на нотариалния акт от 1963 год. като документ, с цел оборване материалната му доказателствена сила в процедура по чл. 193 ГПК, поради което и изходът на делото е обусловен от произнасянето по въпроса за доказателствената тежест и разпределението й в хипотезата на оспорен констативен акт. Очертаната спецификата на настоящия казус при предявен отрицателен установителен иск обосновава допускане на касационното обжалване на въззивното решение по посочения правен въпрос в хипотезата на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Водим от горното и на основание чл. 288 ГПК, настоящият състав на ВКС, ІІ г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 124 от 13.01.2017 год. по гр. д. № 3173/2015 год. на Софийския апелативен съд.
Указва на касатора [фирма], чрез пълномощниците му адвокатите Д. П. и Д. М., в едноседмичен срок от съобщението да внесе по сметка на ВКС държавна такса в размер на 580.50 лв. /петстотин и осемдесет лева и 50 ст./ и представи в същия срок вносния документ, след което делото се докладва на председателя на ІІ г. о. за насрочване в открито съдебно заседание.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: