Р Е Ш Е Н И Е
№ 504
гр.София, 28.05.2009 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Първо отделение на Гражданска колегия в открито съдебно заседание на двадесети май две хиляди и девета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БРАНИСЛАВА ПАВЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛИДИЯ РИКЕВСКА
ТЕОДОРА ГРОЗДЕВА
при участието на секретаря Анета Иванова, като взе предвид докладваното от съдия Т.Гроздева гр.д.№ 475 от 2008 г. по описа на Второ г.о., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на пар.2, ал.3 от ПЗР на ГПК във връзка с чл.218а и сл. от ГПК /отм./.
Образувано е по касационна жалба на М. Г. Д. и Д. Л. Д. срещу решение № 1* от 22.11.2007 г. на Пловдивския окръжен съд, гражданско отделение, постановено по гр.д. № 1* от 2007 г., В ЧАСТТА МУ, с която е оставено в сила решение от 20.03.2007 г. по гр.д. № 2* от 2006 г. на Пловдивския районен съд, Х състав за отхвърляне на предявения от касаторите срещу В. Г. Д. и К. И. Д. иск с правно основание чл.108 от ЗС за разликата над 1/12 ид.ч. до претендираните 5/9 ид.ч. от следния недвижим имот: УПИ IХ-284 в кв.36 по регулационния план на с. Я. поле, Пловдивска област с площ от 2 400 кв.м. при граници: запад- улица, север- УПИ I-277, изток- УПИ IV-280 и юг- УПИ VIII-283, УПИ VII-283 и УПИ VI-282.
В жалбата се твърди, че решението е неправилно- основание за касационно обжалване по чл.218б, ал.1, б.„в” от ГПК /отм./. Неправилен бил изводът на съда, че представеният от касаторите пред въззивния съд предварителен договор не бил относим към спора, тъй като от него не ставало ясно дали касае спорния имот. Видно от мотивите на решение № 611 от 18.07.2005 г. по гр.д. № 187 от 2004 г. на ВКС, това решение се базирало изцяло на този договор. При постановяване на решението съдът допуснал нарушение на съществените процесуални правила на чл.186 от ГПК /отм./, според който той можел да пристъпи към постановяване на решение, едва след като констатира пълно изясняване на спора. Освен това, съдът не обсъдил довода на касаторите, че решението на ВКС има сила на пресъдено нещо между страните само за правото на собственост върху 1/3 ид.ч. от имота, а не формира сила на пресъдено нещо затова, че касаторите са собственици само на 1/12 ид.ч., над която ВКС е отменил нотариалния акт за собственост на касаторите. Отмяната на нотариален акт била последица от уважаването на иска за собственост, поради което следвало да съответства на частта, за която е уважен този иск за собственост. Не на последно място се твърди, че съдът не обсъдил и доводът на касаторите за придобиване на имота по давност.
В срока по чл.218г от ГПК е постъпил писмен отговор от ответниците по жалбата В. Г. Д. и К. И. Д. , в който те оспорват касационната жалба като неоснователна.
Върховният касационен съд, състав на Първо отделение на Гражданска колегия, като взе предвид изложените в жалбата основания за касация на решението, счита следното: Касационната жалба е допустима: подадена е от легитимирани страни /ищци по делото/, преди изтичане на преклузивния срок по чл.218в, ал.1 от ГПК /отм./ и срещу акт на съда, който съгласно чл.218а, ал.1, б.”а” от ГПК /отм./ подлежи на касационно обжалване. В нея се съдържа точно и мотивирано изложение на касационните основания.
Разгледана по същество, касационната жалба е основателна. За да остави в сила решението на първоинстанционния съд за отхвърляне на предявения от касаторите иск с правно основание чл.108 от ЗС за разликата над 1/12 ид.ч. до претендираните 5/9 ид.ч. от имота, въззивният съд е приел, че съгласно чл.222 от ГПК /отм./ поставеното между страните решение на ВКС по гр.д. № 187 от 2004 г. е задължително за тях и за съда. Приел е, че с това решение между страните е установено, че касаторите са собственици само на 1/12 ид.ч. от процесния имот. Приел е също така, че не ставало ясно какво е значението за спора на представените пред въззивния съд договор за покупко-продажба от 31.01.1957 г. и препис от протокол за делба от 19.12.1955 г. по гр.д. № 400 от 1955 г. на Пловдивския народен съд, каква е връзката със спора на лицата по тези договори и има ли идентичност на посочените в тези документи имоти и процесния имот.
Горепосоченото решение е валидно и допустимо, но неправилно. Изводът на съда, че с решение № 611 от 18.07.2005 г. на ВКС, ГК, Четвърто отделение по гр.д. № 187 от 2004 г. със сила на пресъдено нещо между страните е установено, че касаторите са собственици само на 1/12 ид.ч. от процесния имот, е неправилен. С това решение по същество е уважен предявен от К. И. Д. /ответник по настоящото дело/ срещу В. Г. Д. и М. Г. Д. /съответно ответница и ищца по настоящото дело/ установителен иск за собственост върху 1/3 ид.ч. от процесния имот и са отменени нотариални актове № 130 от 1992 г. и № 140 от 1992 г. за разликата над 1/12 ид.ч. от този имот. Съгласно чл.221, ал.1 от ГПК /отм./, това решение на ВКС формира сила на пресъдено нещо между страните само относно собствеността на К. И. Д. върху 1/3 ид.ч. от имота. То не формира сила на пресъдено нещо по въпроса кои лица и при какви квоти са собственици на останалите 2/3 ид.ч. от имота. А настоящия иск е предявен за установяване на правото на собственост и предаване на владението именно върху част от тези 2/3 ид.ч. /за 5/9 ид.ч. от имота, представляващи 5/6 ид.ч. от от 2/3 ид.ч. от този имот/.
Фактът, че с решението на ВКС е отменен нотариалния акт на ищците по настоящото дело за разликата над 1/12 ид.ч. не означава, че с това решение е установено между страните със сила на пресъдено нещо, че ищците по настоящото дело са собственици само на 1/12 ид.ч. от имота. Отмяната на нотариален акт по реда на чл.431, ал.2 от ГПК /отм./ по своя характер не е самостоятелен иск, а правна последица от уважаването на установителен или осъдителен иск за собственост. Поради това при постановяване на решение за признаване право на собственост на ищеца по делото върху определена идеална част от даден имот съдът може да отмени нотариалния акт за собственост на ответника само за частта, за която уважава иска. Тоест, в случая правната последица от решението на ВКС по гр.д. № 187 от 2004 г. е отмяната на нотариалните актове № 130 и № 140 от 1992 г. само за 1/3 ид.ч. от процесния имот, за която с решението е признато, че е собственост на К. Д.
Обстоятелството, че в мотивите на решението на ВКС е прието, че ищците са собственици само на 1/12 ид.ч. от процесния имот е без значение за настоящия спор, тъй като съгласно т.18 от Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001 г. по гр.д. № 1 от 2000 г. на ОСГК на ВКС, мотивите на съдебното решение не се ползват със сила на пресъдено нещо. Поради това съдът по настоящото дело е бил длъжен да реши въпроса чия собственост са претендираните 5/9 ид.ч. от спорния имот, не като се позовава на мотивите на решението на ВКС по гр.д. № 187 от 2004 г., а като извърши самостоятелна преценка на всички събрани по делото доказателства и обсъди всички направени от страните доводи /като например довода на ищците, че процесният имот е придобит по давност/. Като е постановил решение само въз основа на приетото в мотивите на решението на ВКС по гр.д. № 187 от 2004 г., въззивният съд е допуснал съществено нарушение на процесулните правила на чл.221 от ГПК /отм./ и чл.188, ал.1 от ГПК /отм./, задължаващ го да постанови решението си след преценка на всички доказателства по делото и доводите на страните.
Като е приел за неотносими и поради това не е обсъдил представените пред въззивата инстанция писмени доказателства, тъй като според него липсвала яснота относно идентичността между описаните в тези документи имоти и процесния имот, въззивният съд отново е допуснал нарушение на съществените процесуални правила на чл.188, ал.1 от ГПК /отм./, чл.186 от ГПК /отм./ и чл.157, ал.1 от ГПК /отм./ . Съгласно т.10 от Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001 г. по гр.д. № 1 от 2000 г. на ОСГК на ВКС, когато липсват доказателства за идентичността на претендирания имот с имота, описан в предствени от страните доказателства за собственост, съдът е длъжен служебно да назначи експертиза за установяване на тази идентичност и едва след това да пристъпи към постановане на решението си по спора.
Тъй като при поставяване на решението въззивния съд е допуснал горепосочените нарушения на съществени процесуални правила, на основание чл.218ж, ал.1, изр.2 от ГПК /отм./ обжалваното решение следва да бъде отменено, а делото- върнато за ново разглеждане от друг състав на Пловдивския окръжен съд.
Воден от горното, Върховният касационен съд, състав на Първо отделение на Гражданска колегия
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение № 1* от 22.11.2007 г. на Пловдивския окръжен съд, гражданско отделение, постановено по гр.д. № 1* от 2007 г., В ОБЖАЛВАНАТА ЧАСТ, с която е оставено в сила решение от 20.03.2007 г. по гр.д. № 2* от 2006 г. на Пловдивския районен съд, Х състав за отхвърляне на предявения от М. Г. Д. и Д. Л. Д. срещу В. Г. Д. и К. И. Д. иск с правно основание чл.108 от ЗС за разликата над 1/12 ид.ч. до претендираните 5/9 ид.ч. от УПИ IХ-284 в кв.36 по регулационния план на с. Я. поле, Пловдивска област с площ от 2 400 кв.м.
ВРЪЩА делото В ТАЗИ ЧАСТ за ново разглеждане от друг състав на Пловдивския окръжен съд.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.