Р Е Ш Е Н И Е
№ 505
София, 01.06.2009 година
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД , Четвърто гражданско отделение в съдебно заседание на двадесет и седми май две хиляди и девета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Жанет Найденова
ЧЛЕНОВЕ: Светла Цачева Албена Бонева
при секретаря Стефка Тодорова, изслуша докладваното от съдията Цачева гр.д. № 1571 по описа за 2008 година на Второ гражданско отделение и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 218е, ал.1 ГПК (отм.) вр. с чл. 218а, б. “а” ГПК (отм.) вр. с § 2, ал.3 ГПК.
С решение № 243 от 06.10.2004 година по гр.д. № 312/2004 година на Добрички окръжен съд, допълнено по реда на чл. 193 ГПК с решение № 297 от 11.11.2006 г. са отхвърлени субективно съединени искове с правно основание чл. 45 ЗЗД, предявени от Б. В. А. от гр. В. против С. И. Б., П. Й. К. и З. Х. Ж., всички от гр. В.. С решение № 170 от 18.05.2007 година е оставена без разглеждане молба на Б. В. А. за допълване на решение № 297 от 11.11.2006 г. по гр.д. № 312/2004 година на Добрички окръжен съд.
Касационни жалби вх. № 766 от 19.11.2004 г против решение № 243 от 06.10.2004 година и вх. № 1* от 25.05.2009 г. против решение № 170 от 18.05.2007 година на Добрички окръжен съд са постъпили от Б. В. А. от гр. В..
Ответниците С. И. Б., П. Й. К. и З. Х. Ж. не вземат становище по касационните жалби.
Касационните жалби са постъпили своевременно в срока по чл.218в, ал. 1 ГПК (отм.) и са процесуално допустими.
При проверка на обжалваните решения с оглед изложените отменителни основания и съобразно изискванията на чл. 218ж ГПК отм.), Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, намира, че жалбите са неоснователни по следните съображения:
Предмет на делото са субективно съединени искове, предявени от Б. В. А. за претърпени неимуществени вреди, причинени от ответниците С. И. Б., П. Й. К. и З. Х. Ж., от които се претендира обезщетение в размер на по 5100 лева. Претенцията за обезщетение се обосновава с претърпени от ищеца морални страдания, настъпили в резултат на извършени от ответниците престъпления както следва: ответникът С. И. Б., при изпълнение на служебните му задължения в качеството на орган по разследването по следствено дело № 626 от 1983 г. на Окръжна следствена служба гр. В., съставил на 26.10.1983 г. официални документи (протоколи за разпит на свидетели), в които удостоверил неверни обстоятелства и изявления; през 1983 година представил същите неистински доказателства пред надлежен орган на властта – Районна прокуратура гр. В. употребил противозаконни принудителни средства и извършил нерегламентиран разпит на свидетели по следственото дело; ответникът П. Й. К. , при изпълнение на служебните му задължения в качеството на орган по разследването по следствено дело № 626 от 1983 г. на Окръжна следствена служба гр. В., съставил на 27.09.1983 г., на 03.10.1983 г. и на 11.11.1983 г. официални документи (протоколи за разпит на свидетели), в които удостоверил неверни обстоятелства и изявления, в периода 28.09.1983 г. – 30.12.1983 г., действувайки в кръга на службата си, употребил противозаконни принудителни средства спрямо свидетел, а в периода 27.09.1983 г. – м. 12.1983 г., представил неистински доказателства пред надлежни органи на властта – Районна прокуратура гр. В. и районен съд, гр. В. ответницата З. Х. Ж., действайки в качеството си на длъжностно лице в кръга на службата си като председател на съдебен състав, разгледал н.о.х.д. № 2578/1983 г. на Варненски районен съд, съставила и удостоверила неверни обстоятелства в официален документ – протокол от съдебно заседание от 27.02.1983 г.; през 1984 година представила същия неверен документ пред надлежен орган на властта – Варненски окръжен съд, а в края на 1991 година разпоредила гр.д. № 388 по описа за 1981 г. да бъде предадено на архив на Варненски районен съд и унищожено.
В обжалваното решение № 243 от 06.10.2004 година на Добрички окръжен съд е прието за установено, че с присъда по н.о.х.д. № 2578/1983 година на Варненски районен съд, потвърдена с решение по н.о.х.д. № 148/1984 г. на Варненски окръжен съд, ищецът Б. В. А. е бил признат за виновен в извършване на престъпления по чл. 324, ал. 2 вр. с ал. 1 НК; чл. 263 вр. с чл. 261, ал.1 НК; чл. 290, ал.1 НК вр. с чл. 20, ал.3 НК и чл. 329, ал.1 НК, извършени в периода 1980-1983 г., за което са му е били наложени наказания четири години и два месеца лишаване от свобода и задължително заселване в гр. В. за срок от три години. След изтърпяване на наказанията по влязлата в сила присъда, с решение № 384 от 23.10.1991 г. по д. № 234/1991 г., Върховният съд на Република България е отменил присъдата по н.о.х.д. № 2578/1983 година на Варненски районен съд и разпоредил връщане на делото за ново разглеждане от друг съдебен състав от стадия на съдебното следствие. При новото разглеждане на делото, производството е било прекратено и върнато в стадия на досъдебното производство, а с постановления от 17.04.1995 г. на Варненска районна прокуратура и от 10.02.1998 г. на Върховна касационна прокуратура, производството по следственото дело е било прекратено.
При така установените факти, въззивният съд е приел, че предявените искове с правно основание чл. 45 ЗЗД са неоснователни. Приел е, че актовете и действията, за които се твърди, че са извършени от ответниците противоправно, са осъществени до края на 1983 година, като вредите, предмет на ищцовата претенция, са настъпили с решението по н.о.х.д. № 148/1984 г. на Варненски окръжен съд, с което е потвърдена присъдата по н.о.х.д. № 2578/1983 година на Варненски районен съд, а твърдяните вреди от действия на ответника З. Х. Ж., извършени в края на 1991 г. – от момента на извършване на действието. Приел е, че към датата на предявяване на иска – 26.05.1998 г., правото да се претендира обезщетение за претърпени неимуществени вреди е било погасено поради изтичане на петгодишна погасителна давност по чл.110 ЗЗД, поради което е отхвърлил предявените искове като неоснователни.
Въззивното решение е обжалвано от Б. В. А. с касационна жалба вх. № 766 от 19.11.2004 г. с изложени оплаквания за постановяването му при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и на материалния закон – касационни основания по чл. 218б, ал.1, б. “в” ГПК (отм.). Поддържа се, че съдът е приложил неправилно чл. 110 ЗЗД и чл. 114 ЗЗД, тъй като в периода до 1998 (2002г.) ищецът, в процесуалното качество на обвиняем, подсъдим и осъден, не е могъл да узнае за престъпните деяния на ответниците, ползващите се към този момент със съдебен имунитет. Въведени са доводи, че давността по чл. 114, ал.3 ЗЗД не е свързана с абсолютен срок; че вредоносния резултат е настъпвал за ищеца при всяко представяне на неистинските доказателства пред Върховния съд и Главна прокуратура – вкл. и до 2002 година, без ищецът да е във възможност да узнае за извършените от ответниците престъпления, както и че с отказа да се произнесе по съществото на предявената претенция, съдът е преградил единствения път за защита на ищеца, който е иск с правно основание чл. 45 ЗЗД, в рамките на който да бъде установена и основателността на претенцията по чл. 97, ал. 4 ГПК.
С определение 39 от 14.03.2005 година по гр.д. № 1/2005 година, Върховния касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение е оставил касационната жалба без разглеждане. Определението е било отменено с определение № 227 от 14.12.2005 г. на Петчленен състав на Върховния касационен съд и делото върнато на тричленен състав на Върховния касационен съд, който с определение № 597 от 27.06.2006 г. по гр.д. № 3143/2005 г. е върнал делото на Добрички окръжен съд за постановяване на допълнително решение до претенцията за обезщетения до пълния и предявен размер.
В производство по реда на чл. 193 ГПК (отм.), Добрички окръжен съд е постановил допълнително решение № 297 от 11.11.2006 г., с което, съобразявайки изменението на иска по размер, заявено от ищеца в съдебно заседание на 08.09.2004 г., е отхвърлил иска до пълния му предявен размер за обезщетения в размер на 5100 лева, претендирани от всеки от ответниците по делото.
С молба вх. № 134 от 17.01.2007 г., ищецът Б. В. А. е поискал постановяване на ново допълнително решение, с което въззивният съд да се произнесе по съществото на гражданскоправния спор след обсъждане на всички доказателства по делото – да се произнесе относно предпоставките за осъществяване отговорността на ответниците на основание чл. 45 ЗЗД.
С решение № 170 от 18.05.2007 година на Добрички окръжен съд, молбата на Б. В. А. за допълване на решение № 297 от 11.11.2006 г. по гр.д. № 312/2004 година е оставена без разглеждане. Съдът е приел, че с решение № 297 от 11.11.2006 г., допълнено с решение № 297 от 11.11.2006 г., съдът се е произнесъл изцяло по предмета на гр.д. № 312/2004 година.
Решението е обжалвано от Б. В. А. с касационна жалба вх. № 1* от 25.05.2009 г. с изложени оплаквания за неправилност на съдебния акт, обусловени от незаконосъобразността на решение № 243 от 06.10.2004 година по съществото на гражданскоправния спор.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение намира, че обжалваното въззивно решение № 243 от 06.10.2004 година е валидно, допустимо и правилно.
Релевираното в касационната жалба оплакване за неправилно приложение на чл. 114, ал.1, пр. трето ЗЗД е неоснователно. Както правилно е прието в обжалвания съдебен акт, вземането за вреди от непозволено увреждане е изискуемо след действителното проявление на вредите и от момента на узнаване на дееца, причинител на увреждането. Претендираните неимуществени вреди са настъпили за ищеца с влизане н сила на присъдата по н.о.х.д. № 2578/1983 година на Варненски районен съд, с която са му били наложени наказанията четири години и два месеца лишаване от свобода и задължително заселване в гр. В. за срок от три години и с изтърпяване на наложените наказания или към 1991 година вредите са били проявени в пълния им обем. Същевременно, ищецът е знаел за действията, извършени от ответниците С. И. Б., П. Й. К. и З. Х. Ж. в изпълнение на служебните им задължения в периода от 27.09.1983 г. до 27.02.1984 г. В качеството му на обвиняем и подсъдим, ищецът е имал правото да се запознае с всички документи по следственото и съдебното дело, в т.ч. протоколи за разпит на свидетели и от проведените съдебни заседания – съгласно чл. 214 НК, чл. 215 и чл. 216 НПК от 1974 г.(отм. ДВ, бл. 86 от 2005 г.), на обвиняемия се предоставя възможност да се запознае с всички материали, събрани по следствието, да ги проучва и да прави бележки по тях, а съгласно чл. 274 и сл. НПК (отм.) съдебното следствие се провежда в присъствие на подсъдимия. Видно от протокол за предявяване на предварително производство от 05.12.1983 г. по сл.д. № 626/1983 г. ищецът е бил запознат с материалите по делото, което е удостоверил лично с подписа си, а съдебното заседание на 27.02.1984 г. е проведено в негово присъствие, като ищецът е узнал за евентуалната твърдяна подправка на съдебния протокол месец март 1984 година, когато н.о.х.д. № 2578/1983 година на Варненски районен съд е било предмет на разглеждане по въззивна жалба на подсъдимия пред Варненски окръжен съд по н.о.х.д. № 148/1984 година, по което е било приложено първоинстанционното производство, в т.ч. и протокола от съдебно заседание от 27.02.1984 г. Независимо от изложеното и с оглед доводът, че позицията на обвиняем е съставлявала пречка за изнасяне на обстоятелства, сочещи за извършени от ответниците престъпления, то по делото са приложени доказателства, обуславящи категоричен извод за знание на ищеца към 1987 година на всички факти относно твърдяните противоправни действия, извършени от ответниците и огласяване на тези обстоятелства пред надлежните органи на власт. Така съгласно заключение за прекратяване на предварително производство от 23.12.1988 г. ( л. 264 от гр.д. № 314/1999 г. на Добрички районен съд) и Постановление на Варненска окръжна военна прокуратура за отказ да се образува предварително производство от 11.07.1988 г. по преписка вх. № 1401/1987 г. (л. 335 от гр.д. № 314/1999 г. на Добрички районен съд) ищецът Б. В. А. е съобщил за извършените от ответниците действия С. И. Б. и П. Й. К. , въз основа на което е искал образуване на предварително производство за извършени престъпления против правосъдието. Фактът на непълнота на протокола от съдебно заседание от 27.02.1984 г. е констатиран и в решение № 384 от 23.10.1991 г. по дело № 234/1991 г. на Върховния съд на Република България, поради което твърдяното от ищеца невярно удостоверяване на обстоятелства в протокола от ответницата З. Х. Ж. му е станало известно най-късно към момента на постановяване на решението или от 1991 година. Към 1991 година е било унищожено поради изтичане на срока за съхранението му и гр.д. № 388/1981 г. на Варненски районен съд ( л. 260 от гр.д. № 314/1999 г. на Добрички районен съд). Тези факти обуславят извод, че пълния състав на твърдяното от ищеца непозволено увреждане се е осъществил до края на 1991 година при знание към този момент за всички твърдяни факти относно действията на ответниците, поради което към момента на завеждане на исковата молба по гр.д. № 314 от 1999 г. – 26.05.1998 г. петгодишният давностен срок по чл. 110 ЗЗД е изтекъл.
Доводът, че изводите на съда по приложението на чл. 114 ЗЗД не са съобразени с постановките на Постановление № 2 от 21.12.1982 година на Пленум на Върховния съд са неоснователни. В постановлението, третиращо въпроси за началния срок на давността за вземания при непозволено увреждане, изразяващо се в причинена болест или инвалидност на пострадалия, се приема, че вземането е изискуемо от действителното проявление на непозволеното увреждане и откриване на причинителя на увреждането или изискуемостта на вземането настъпва съобразно фактите, изследвани в решението на въззивния съд – проявлението на непозволеното увреждане в действителния му обем и откриването на дееца, причинител на увреждането. Неоснователен е и доводът, че съдебният имунитет на следователите и съдиите е съставлявал пречка за възбуждане и провеждане на наказателно преследване, съответно, че фактът на престъплението може да бъде установен само в рамките на гражданското дело при условията на чл. 97, ал. 4 ГПК (отм.). Съгласно чл. 134 ЗСВ (отм.) в редакцията на влизането му в сила ДВ, бр. 59 от 22.07.1994 г., когато има достатъчно данни за извършено престъпление от общ характер, Висшият съдебен съвет снема имунитета на съдия, прокурор и следовател, а съгласно редакция на текста ДВ, бр. 29 от 2004 г. – при осъществяване на съдебната власт съдиите, прокурорите и следователите не носят наказателна и гражданска отговорност за техните служебни действия и за постановените от тях актове, освен ако извършеното е умишлено престъпление от общ характер, каквито съставляват твърдяните от ищеца действия на ответниците – умишлена подправка на документ, извършена в кръга на служебните задължения; използване на противозаконни принудителни средства с цел манипулация върху свидетел да удостовери неистински обстоятелства – престъпления против правосъдието по Раздел ІІІ НК, предвиждащи наказание повече от пет години, за които законът предвижда снемане на съдебния имунитет при наличие на достатъчно данни за осъществено престъпление от следовател, прокурор или съдия. Независимо от изложеното, функционалния имунитет на правозащитните органи не е съставлявал пречка за предявяване на иск за вреди от непозволено увреждане в установения от закона давностен срок по чл. 110 ЗЗД вр. с чл. 114, ал.1 ЗЗД.
Правилно е и обжалваното допълнително решение № 170 от 18.05.2007 година. Молбата за допълване на решението е допустима, когато решението е непълно. Когато съдът се е произнесъл по всички предявени искове до пълния им предявен размер, решението не е непълно, а молбата за допълването му – процесуално недопустима. С решение № 297 от 11.11.2006 г., допълнено с решение № 170 от 18.05.2007 година, Добрички окръжен съд се е произнесъл изцяло по въведения от ищеца предмет на гр.д. № 312/2004 година – по основателността на предявените искове с правно основание чл. 45 ЗЗД в размер на 5100 лева по отношение на всеки от ответниците С. И. Б., П. Й. К. и З. Х. Ж., поради което молбата на Б. В. А. за допълване на решението е недопустима. Релевираните в касационната жалба оплаквания по правната си същност са за допуснато нарушение на съдопроизводствените правила, изразяващо се в необсъждане на всички въведени от страната доводи, което оплакване не може да бъде разглеждано в производство по чл. 193 ГПК, а по съществото си е неоснователно предвид изложените съображения по приложението на чл. 110 вр. с чл. 114 ЗЗД.
Воден от изложеното и на основание чл. 218ж, ал.1 ГПК (отм.)
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
Р Е Ш И :
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 243 от 06.10.2004 година, допълнено по реда на чл. 193 ГПК с решение № 297 от 11.11.2006 г. и решение № 170 от 18.05.2007 година, постановени по гр.д. № 312/2004 година на Добрички окръжен съд.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: