Р Е Ш Е Н И Е
№ 509
гр. София, 21 ноември 2013 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в открито съдебно заседание на първи ноември две хиляди и тринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Елена Величкова
ЧЛЕНОВЕ: Николай Дърмонски
Капка Костова
при секретар Аврора Караджова и
в присъствие на прокурора Димитър Генчев,
изслуша докладваното от съдия Капка Костова
наказателно дело № 1636/2013 година и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на Глава ХХХІІІ от НПК и е образувано по искане на осъдения Б. К. Г. за изменяване по този ред на решение № 192 от 27 юни 2013 година на Пловдивския окръжен съд, по внохд № 733/2013 година, с което е изменена в санкционната й част и потвърдена в останалата й част присъда № 80 от 05 март 2013 година на Пловдивския районен съд, 20-ти наказателен състав, постановена по нохд № 6960/2012 година.
От съдържанието на саморъчно изготвеното искане може да се формира извод, че осъденият Г. оспорва единствено размера на наложеното му наказание лишаване от свобода, като претендира неговото намаляване. Искането не съдържа конкретни доводи и съображения, които осъденият смята, че подкрепят оспорването на съдебния акт. Това възражение ангажира отменителното основания по чл. 422, ал. 1, т. 5 във връзка с чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК.
В съдебно заседание пред ВКС осъденият Г. участва лично и с назначения му за служебен защитник адвокат С. С. от С. адвокатска колегия, който поддържа искането за възобновяване на делото при посоченото в него основание за това. Идентично е становището на осъдения Г. в рамките на упражненото от него право на лична защита. Не представя допълнителни писмени съображения в подкрепа на искането.
Представителят на Върховната касационна прокуратура изразява становище за неоснователност на искането и оставяне в сила на атакувания съдебен акт.
Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка по делото, установи следното:
Първоинстанционният съд е признал Б. К. Г. за виновен в това, че за времето от 19. 07. 2010 година до 11. 08. 2010 година, в [населено място], при условията на продължавано престъпление и при опасен рецидив, е отнел чужди движими вещи и пари, общо на стойност 1064 лева, от владението на П. И. М. и на И. В. Д., без тяхно съгласие и с намерение противозаконно да ги присвои, поради което и на основание чл. 196, ал. 1, т. 1 във вр. чл. 194, ал. 1 във вр. чл. 29, ал. 1, б. „а” и б. „б” от НК и при условията на чл. 54 от НК, го е осъдил на девет години лишаване от свобода, намалени при условията на чл. 58а от НК на шест години лишаване от свобода, които той да изтърпи при първоначален „строг” режим в затвор или затворническо общежитие от закрит тип. Приспаднал е времето, през което Г. е бил задържан в условията на мярка за неотклонение „задържане под стража”, считано от 17. 07. 2012 година.
Осъдил е Г. да заплати на пострадалия М. обезщетение за причинени му имуществени вреди в размер на 150 лева, заедно със законните последици, като е отхвърлил иска до пълния му размер от 500 лева като недоказан.
Присъдил е направените по делото разноски, като ги е възложил в тежест на подсъдимия Г..
В производство, инициирано по жалба на осъдения, е постановено атакуваното сега по реда на възобновяването на наказателните дела решение на въззивния съд, с което присъдата е изменена, като е намален размерът на наложеното на Г. наказание на шест години лишаване от свобода, редуцирано при условията на чл. 58а от НК на четири години лишаване от свобода.
Присъдата е потвърдена в останалата й част.
Решението не подлежи на проверка по реда на касационното обжалване.
Искането за възобновяване на делото е процесуално допустимо, тъй като е направено от лице, което има право на това съгл. чл. 420, ал. 2 от НПК и в срока по чл. 421, ал. 3 от НПК.
Разгледано по същество, то е неоснователно.
Съдебното разглеждане на делото е проведено по реда на Глава ХХVІІ от НПК – при цялостно признаване от осъдения Г. на фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт и изразено от него съгласие да не се събират доказателства за тези факти. Съдът е постановил разглеждане на делото по този ред при надлежна констатация, че направеното самопризнание се подкрепя от събраните на досъдебното производство доказателства и при обявяване на последиците от това съобразно чл. 372, ал. 4 от НПК. На тази основа съдът е извел правнорелевантните факти и им е дал правилна правна оценка.
В тази връзка ВКС намира за необходимо да отрази констатацията, която прави, че въззивният съд, за разлика от първоинстанционния, е посочил осъжданията, които определят правната квалификация на настоящето деяние като „опасен рецидив” при условията и на двете хипотези на чл. 29, ал. 1 от НК (с. 2 от решението). Внимателната и прецизна оценка на предходните осъждания е от значение не само с оглед правната квалификация на престъплението, но и за индивидуализацията на наказанието при съобразяване на разпоредбата на чл. 56 от НК. Преценката за осъществяване на престъплението при условията на „опасен рецидив” следва да съобразява действителното съдържание на нормата и задължителното й тълкуване от Върховния съд в Постановление № 2/1970 година, т. 2, р. ІІ „Относно опасния рецидив”, където е прието, че за наличие на хипотезата на чл. 29, ал. 1, б. „б” от НК са необходими две или повече осъждания, а не престъпления и затова при реална съвкупност на престъпленията е налице едно осъждане, макар да са постановени различни присъди за отделните престъпления.
В случая, макар и да е посочил четирите осъждания, които обуславят правната квалификация на деянието, въззивният съд не е съобразил обстоятелството, че две от тях (по нохд № 904/2005 година и нохд № 1338/2005 година) се намират помежду си в реална съвкупност по правилата на чл. 25, ал. 1 във вр. чл. 23, ал. 1 от НК, поради което следва да се считат за едно осъждане с най-тежко наказание от една година лишаване от свобода, в какъвто смисъл е и постановеното определение от 22. 11. 2005 година по нчд № 961/2005 година на ПРС.
Отразената констатация за непълнота при обсъждане на правната квалификация на деянието като осъществено при условията на „опасен рецидив” не повлиява поначало правилния извод на съдилищата за наличието на тази квалификация. Такова обсъждане обаче е дължимо от съда, с оглед пълнота и прецизност при прилагане на материалния закон и надлежност и справедливост при индивидуализацията на наказанието.
В искането на осъдения Г. за възобновяване на делото и заявената в него явна несправедливост на наложеното наказание не са посочени конкретни доводи и съображения, които осъденият смята, че го подкрепят.
Наказанието на Г. е определено при условията на чл. 54 от НК и при съобразяване на всички обстоятелства от кръга на посочените в тази норма на закона, както и при пълно отчитане на установените по делото смекчаващи и отегчаващи отговорността му такива. Въззивният съд е съобразил направеното от осъдения признаване на вината и оказано съдействие още в хода на досъдебното производство по делото, в резултат на което част от вещите са били върнати на собствениците им. От друга страна, няма как да не бъдат съобразени многобройните осъждания на Г., преимуществено за посегателства срещу собствеността, които го определят като личност със завишена степен на обществена опасност и сочат на необходимост от определяне на наказание лишаване от свобода за по-продължителен период от време, отколкото при предходните му осъждания, които очевидно не са постигнали в необходимата степен възпитателен и възпиращ ефект по отношение на осъдения. Затова, ВКС намира определеното от въззивния съд наказание от шест години лишаване от свобода, редуцирано при условията на чл. 58а, ал. 1 от НК на четири години лишаване от свобода за удовлетворяващо изискванията на чл. 54 от НК и изпълняващо целите на чл. 36 от НК, поради което е и справедливо. То не дава основание за намеса на ВКС, защото при индивидуализацията му са спазени правилата за това и не съдържа характеристиките на явна несправедливост по смисъла на чл. 348, ал. 5, т. 1 от НПК.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение
Р Е Ш И :
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на осъдения Б. К. Г. за изменяване по реда на възобновяването на наказателните дела на решение № 192 от 27 юни 2013 година на Пловдивския окръжен съд, по внохд № 733/2013 година, с което е изменена в санкционната й част и потвърдена в останалата й част присъда № 80 от 05 март 2013 година на Пловдивския районен съд, 20-ти наказателен състав, постановена по нохд № 6960/2012 година.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.