1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 51
София, 20.01.2016 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД – Търговска колегия, състав на І т.о. в закрито заседание на осемнадесети януари през две хиляди и шестнадесета година в състав:
Председател: Дария Проданова
Членове: Емил Марков
Ирина Петрова
като изслуша докладваното от съдията Петрова т.д. № 1344 по описа за 2015 год. за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на ищеца [фирма], [населено място] против Решение № 800 от 15.12.2014г. по в.т.д.№ 1072/2014г. на АС Пловдив, ТО, 1 състав, с което след отмяна на решението по т.д.№ 197/2013г. на ОС Пловдив в частта за уважаването на исковете, е постановено друго и са отхвърлени предявените от едноличното дружество с ограничена отговорност в качеството му на процесуален субституент на [фирма] против „И. България“ З. обективно съединени искове по чл.134,ал.1 ЗЗД във вр. с чл.208 КЗ и чл.86 ЗЗД за заплащане на носителя на материалното право – на съищеца [фирма], на сумата 63 278.02лв.-обезщетение по договор от 11.11.2009г. за имуществена застраховка „каско на МПС“, сключен между [фирма] и застрахователното дружество, и на сумата 19 049.30лв.-обезщетение за забавено плащане на главницата. Потвърдено е решението в частта за отхвърлянето на исковете за разликата до пълния предявен размер-93 000лв. главница и 27 996.54лв. обезщетение за забавено плащане.
С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на решението на всички основания по чл.281,т.3 ГПК, иска се отмяната му и уважаване на исковете със законните последици.
В срока по чл.287 ГПК писмен отговор не е депозирал съищеца на касатора и конституираният в настоящото производство в качеството на ответник по исковете и по касационната жалба ЗД [фирма].
В изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК при допълнителната предпоставка на т.3 на чл.280, ал.1 ГПК –като от значение за развитието на правото са посочени материалноправни въпроси /първа група въпроси/, по които се иска допускане на обжалването: 1/Когато лизингодателят и лизингополучателят са постигнали уговорки относно разпределение на застрахователното обезщетение, което евентуално ще бъде получено при погиване на лизингованата вещ, към кой момент следва да е в сила договорът за лизинг, за да се приложат тези уговорки-към момента на настъпване на застрахователното събитие или друг-по-късен момент; 2/ Когато лизингодателят и лизингополучателят са постигнали уговорки относно разпределение на застрахователното обезщетение, което ще евентуално ще бъде получено при погиване на лизингованата вещ, длъжен ли е лизингодателят, в чиято полза е сключена застраховката, да предприеме необходимите правни и фактически действия за предявяване на претенцията си и получаване на застрахователно обезщетение, съответно явява ли се лизингополучателят кредитор, вкл. и по смисъла на чл.134 ЗЗД за изпълнението на това задължение;3/ „Кредитор“ ли е по смисъла на чл.134 ЗЗД лицето, което упражнява чужди имуществени права, ако самото възникване на паричното му вземане е поставено в зависимост от упражняването на тези права. Като счита, че ответникът-въззивник не навел оплакване в жалбата си, че застрахователното обезщетение не се дължи на друго основание /вкл. и поради възможност лизингодателят да направи възражение за неизпълнение на задълженията на лизингополучателя по договора за лизинг/, а само довод, че отсъства активна легитимация на ищеца, тъй като застрахователният договор не е бил в сила към датата на застрахователното събитие, съотв. към датата на завеждане на иска, е поставен процесуалноправният въпрос за правомощията на възззивния съд във връзка с приложението на чл.269 ГПК-може ли съдът да се произнася по въпроси, свързани в правилността на първоинстанционното решение, непосочени във въззивната жалба при допълнителната предпоставка на т.1 на чл.280,ал.1 ГПК, обоснована с цитирана практика на ВКС по новия процесуален ред. Като поддържа, че становището на въззивната инстанция, че ищецът не е установил качеството си на кредитор спрямо своя съищец, не съответства на дадените от първоинстанционния съд указания за разпределението на доказателствената тежест, се иска допускане на обжалването по въпроса за задължението на въззивния съд да даде указания относно релевантните факти и разпределението на доказателствената тежест, когато са налице условията по т.2 на ТР № 2/2013г. на ОСГТК на ВКС.
За да се произнесе, съставът на ВКС съобрази следното:
Въззивната инстанция е отчела безспорните между страните факти, във връзка със заявените в исковата молба и отговора на насрещната страна твърдения и становища: сключен на 19.12.2008г. договор за финансов лизинг между първия ищец като лизингополучател и неговият съищец като лизингодател с предмет лек автомобил; сключен на 11.11.2009г. в изпълнение на задълженията по лизинговия договор застрахователен договор по риска „автокаско” на лекия автомобил с ответното дружество от лизингополучателя като застраховащ и лизингодателя като застрахован и увреждане на автомобила по време на действието на полицата от пожар; завеждане на щета пред застрахователя и квалифициране на последиците от пожара от застрахователя като тотална щета; отказ за плащане на застрахователно обезщетение по съображения за непокрит риск-според застрахователя пожарът е експлоатационна щета /късо съединение от стопена изолация на проводниците в близост до двигателя/; прекратяване плащането на лизинговите вноски от ищеца след пожара; прекратяване действието на договора за лизинг, считано от 31.01.2012г. чрез отправена от лизингодателя нотариална покана с изявление за разваляне поради неплащане на лизинговите вноски; отремонтиране на автомобила от лизингополучателя за негова сметка и предаването му на лизингодателя, съгласно изявление на самия ищец, обективирано в писмо от 16.10.2012г. Твърденията на ищеца по исковата молба, с които той е обосновал качеството си на кредитор и материалноправната си легитимация на ищец по иска е клаузата на чл.15 от ОУ на договора за лизинг и задължението на лизингодателя да осигури ползването на лизинговата вещ по време на действието на договора, както и бездействието на лизингодателя като длъжник по тези задължения и неупражняване на правата по отношение на застрахователя във връзка с отказа за плащане на застрахователното обезщетение. Въззивната инстанция е съобразила разпоредбата на чл.15 от ОУ към лизинговия договор, съгласно която: “В случай на погиване на лизингованата вещ, застрахователното обезщетение се изплаща на собственика-лизингодателя. Лизингополучателят е длъжен да заплаща дължимите лизингови вноски съгласно погасителния план до получаване на застрахователното обезщетение от лизингодателя. Ако застрахователното обезщетение надхвърля по размер сбора от оставащата главница, неплатените към момента на изплащане на застрахователното обезщетение лизингови вноски и други плащания, лизингодателят приспада тези суми от застрахователното обезщетение и изплаща остатъка на лизингополучателя. Ако застрахователното обезщетение е по-малко от тези суми, лизингополучателят го задържа изцяло и лизингополучателят е длъжен да заплати незабавно разликата на лизингополучателя.“ Уговорката е тълкувана в смисъл, че ищецът-лизингополучател би бил потенциален кредитор на лизингодателя за едно условно вземане, чието възникване зависи не само от упражняване правата на лизингодателя към застрахователя за получаване на обезщетението, но от наличието на предпоставки, свързани с изпълнението на задълженията на лизингополучателя по действащ договор за лизинг. Отчетено е, че изпълнението на тези задължения не само че не е установено, но самият ищец е признал, че след настъпване на пожара е спрял плащанията на вноските, в резултат на което договорът за лизинг е развален едностранно от лизингодателя. От този факт и от факта, че лизингованият автомобил е отремонтиран и иззет в изправност от лизингодателя, е обосновано отсъствието на качеството на ищеца на кредитор по отношение на носителя на материалното право, тъй като не е установено наличието на твърдяното условно вземане – остатък, разлика между дължимо застрахователно обезщетение и дължимите плащания по лизинговия договор. Обсъдено е, че дори лизингодателят да установи размера на вземането си за застрахователно обезщетение, той не би дължал остатъка от него на ищеца, тъй като последният не е изпълнил задълженията си по договора и не би могъл да ги изпълни, тъй като договорът е прекратен по вина на ищеца, който е игнорирал задължението си по чл.15 ОУ да продължи плащането на лизинговите вноски до плащане на застрахователното обезщетение. Като самостоятелен аргумент за неоснователност на иска е изтъкнат този, че вземането за остатъка от застрахователното обезщетение възниква само в случай на погиване на лизингованата вещ, а по делото е безспорно, че тя не е погинала, а е била отремонтираната и върната на лизингодателя в изправност.
Не следва касационното обжалване да бъде допуснато по първата група материалноправни въпроси. При формулирането им касаторът въвежда разбиране, че в разпоредбата на чл.15 от ОУ към лизинговия договор страните са уговорили „разпределение“ на застрахователното обезщетение между лизингодателя и лизингополучателя, каквато безусловна уговорка не е приета за установена от въззивната инстанция. Изводите в обжалваното решение са, че лизингополучателят е бил задължен да продължи плащането на вноските и при погиване на вещта, а застрахователното обезщетение е дължимо единствено на лизингодателя; че платеното застрахователно обезщетение във всички случаи се приспада от неизплатените парични задължения по лизинговия договор, но ако не е достатъчно да ги покрие, разликата е в тежест на лизингополучателя; в тази хипотеза лизингодателят няма задължение към лизингополучателя, т.е. последният няма качеството на кредитор. Становището на въззивната инстанция е, че такова „разпределение” е възможно само при продължило след погиването на вещта плащане на лизинговите вноски, при положителна разлика между платеното обезщетение и остатъка от задължения по лизинговия договор, но не и в хипотеза на развалянето му поради неплащане на вноските-по вина на ищеца. Първият материалноправен въпрос в контекста на второто изречение от разпоредбата на чл.15 от ОУ и спиране плащанията на лизинговите вноски след датата на застрахователното събитие е реторичен. При излагането на въпросите си касаторът игнорира съществения правен извод в обжалваното решение, че за да се ползва от възможността да получи част от застрахователното обезщетение, при плащането му от застрахователя, т.е. за да придобие качеството на „кредитор”, лизингополучателят е бил длъжен да продължи плащането на лизинговите вноски след погиването на вещта. Вторият материалноправен въпрос произтича от неразбирането на касатора, че непредприемането на действия от страна на съищеца му /бездействието при фактическия състав на чл.134 ЗЗД/ не е факт, обуславящ качеството на „кредитор“ и не в този смисъл са изводите на въззивната инстанция. Бездействието е относимо към интереса на ищеца, който упражнява правата на длъжника си. Третият въпрос също е подчинен на неразбирането, че за да бъде уважен искът по чл.134 ЗЗД е необходимо ищецът да установи наличието, съществуването на задължение, което съищецът му има към него-предпоставка, приета от въззивния съд за недоказана.
Не следва касационното обжалване да бъде допуснато и по процесуалноправният въпрос относно правомощията на въззивната инстанция по приложение на разпоредбата на чл.269, изр.второ ГПК. Не съответства на доводите, изложени във въззивната жалба на ответника, твърдението на касатора, че преценката на апелативния съд е извън въведеното от застрахователя за отсъствие на валиден договор за лизинг поради неизпълнение на задължението за плащане на лизингови вноски, на което съответства упражненото от лизингодателя право на разваляне.
Последният процесуалноправен въпрос е поставен в контекста на задълженията на въззивния съд, „когато са налице условията по т.2 на ТР № 1/2013г. на ОСГТК“. Ако под условия по смисъла на т.2 на тълкувателното решение, касаторът разбира съдържащо се във въззивната жалба обосновано оплакване за допуснати от първоинстанционния съд процесуални нарушения във връзка с доклада по делото, следва да се посочи, че неговата въззивна жалба не съдържа такова. Поради това е изключено допускането на обжалването по този въпрос.
Разноски за ответниците в касационното производство не се присъждат.
Поради изложеното, Върховният касационен съд, ТК, състав на Първо т.о.
О П Р Е Д Е Л И :
Не допуска касационно обжалване на Решение № 800 от 15.12.2014г. по в.т.д.№ 1072/2014г. на АС Пловдив, ТО, 1 състав.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: