5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 510
София, 26.10.2016 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание в състав:
Председател:Добрила Василева
Членове:Маргарита Соколова
Гълъбина Генчева
като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. № 50185/2016 г. /№ 185/2016 г. по описа на ІІ-ро т. о./, и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.
С решение № 249 от 08.10.2015 г. по в. т. д. № 147/2015 г. Великотърновският апелативен съд потвърдил решение № 76 от 01.12.2014 г. по т. д. № 41/2013 г. на Ловешкия окръжен съд, в обжалваната част, с която са отхвърлени за разликата над уважения до пълния размер на претендираните суми, искове на [фирма] [населено място], предявени по реда на чл. 422 ГПК, за признаване на установено, че ответникът [фирма] [населено място] дължи главница, възнаградителна и мораторна лихва за процесните периоди по развален договор за финансов лизинг.
В срока по чл. 283 ГПК редовна касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от [фирма], с която се иска отмяната му като необосновано и постановено при нарушение на материалния закон. Твърди се, че въззивният съд неправилно е приложил института на кратката погасителна давност, уредена в чл. 111, б. „в“ ЗЗД към вземането за главница като част от лизинговите вноски, приемайки, че договорът за финансов лизинг е разновидност на договора за наем и плащанията по него са периодични. Навежда се довод, че финансовият лизинг е особен вид инвестиционен кредит и като такъв e с неделима престация, като плащането на главницата по лизинговата вноска по същество е частично плащане /връщане на кредит/, а не периодично плащане, поради което към него, съгласно задължителната за съдилищата практика на ВКС, която се цитира, приложение следва да намери общата петгодишна давност. Решението, според касатора, е необосновано, поради неизлагане на мотиви от въззивния съд за отхвърляне на исковете за дължимост на възнаградителната и на мораторната лихва по договора. Представено е отделно от жалбата изложение на основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване.
Ответната страна не изразява писмено становище.
При произнасяне по допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., намира следното:
Първоинстанционното производство по т. д. № 41/2013 г. на Ловешкия окръжен съд е образувано по искова молба на [фирма] от 08.08.2013 г. срещу [фирма] като лизингополучател по договор за финансов лизинг на пътно превозно средство от 21.10.2008 г., и срещу Б. И. Д. в качеството й на поръчител по договора, за признаване на установено, че ответниците дължат на ищеца, всеки на собствено основание, суми за неизплатена главница в размер на 30 952.63 евро за периода 25.11.2009 г. – 25.12.2010 г., за възнаградителна лихва в размер на 2 505.58 евро за периода 25.08.2010 г. – 25.12.2010 г., за неустойка с оглед развалянето на договора в размер на 28 593.44 евро, за застрахователна премия от 13.11.2010 г. в размер на 1 749.67 евро, за законна лихва за забава върху първите четири вземания в размер на 11 509.53 евро за периода 15.01.2011 г. – 29.01.2013 г. и за разходи за нотариални такси и възстановяване на владението в размер на 485.73 евро, за които по реда на чл. 417 ГПК, по заявление от 28.02.2013 г., е издадена заповед за изпълнение за осъждането солидарно на двамата ответници да заплатят посочените суми.
Твърди се още в исковата молба, че договорът е развален с нотариална покана, получена от лизингополучателя на 06.01.2011 г., считано от 14.01.2011 г., когато изтича определеният в нея семедневен срок за изпълнение.
С отговора на исковата молба и допълнителния отговор по чл. 373 ГПК ответниците са въвели: 1. възражение за недопустимост на процеса спрямо втория ответник – поръчител, поради предявяване на иска извън шестмесечния преклузивен срок по чл. 147, ал. 1 ЗЗД, и 2. възражение за погасяване на вземанията за главница, както и за лихвите върху тях, за месеците ноември и декември 2009 г. и месеците от януари до юли 2010 г., поради изтекла тригодишна давност към датата на завеждане на исковата молба. Направено е и възражение за унищожаемост на договора за лизинг поради скючването му без представителна власт, както и за нищожност на клаузата за удължаване на отговорността на поръчителя извън срока, посочен в чл. 147, ал. 1 ЗЗД.
С първоинстанционното решение исковете срещу [фирма] за главница, възнаградителна и мораторна лихва са уважени частично, а в останалата част са отхвърлени заради погасяване на вземанията по давност по чл. 111, б. „в“ ЗЗД. Исковете срещу [фирма] за неустойка, с оглед развалянето на договора и за застрахователна премия са уважени изцяло, а за разходи по развалянето и възстановяване на владението са отхвърлени, и в тези части първоинстанционното решение е влязло в сила. Исковете срещу Б. И. Д. са отхвърлени като неоснователни по аргумент от чл. 147, ал. 1 ЗЗД като предявени извън шестмесечния срок, изтекъл на 14.07.2011 г., броен от 14.01.2011 г. – датата на разваляне на процесния договор, като и в тази част решението на окръжния съд е влязло в сила.
За да потвърди първоинстанционното решение в отхвърлителната част по исковете за главница, възнаградителна и мораторна лихва срещу [фирма], апелативният съд е приел, че договорът за финансов лизинг е договор с периодично изпълнение, като е изходил от две основни съображения, а именно, че този договор е разновидност на договора за наем, към уредбата на който, съдържаща се в ЗЗД, препраща изрично чл. 347, ал. 2 ТЗ и че плащанията на отделните лизингови вноски по своя характер са периодични плащания, тъй като са с общо основание, изначално определени са по размер и падежът им настъпва през предварително определени интервали от време, поради което към задълженията на лизингополучателя е приложима кратката тригодишна погасителна давност по чл. 111, б. „в“ ЗЗД.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК е поставен въпросът: какъв е приложимият давностен срок /обща или кратка погасителна давност/ по отношение вземането на кредитора по сключен договор за финансов лизинг за заплащане на лизингови вноски /в частта им за главница/, както и имат ли последните характера на периодични плащания по смисъла на чл. 111, б. „в“ ЗЗД.
При посочените по-горе мотиви на въззивния съд въпросът безспорно е обуславящ изхода на делото по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и общата предпоставка съгласно т. 1 на ТР № 1/19.10.2010 г. на ОСГТК на ВКС за допускане на касационното обжалване е налице.
Не е налице наведената от касатора специална предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, а именно въззивният съд да се е произнесъл в противоречие със задължителна практика на ВКС. Посочени са решение № 102 от 03.08.2010 г. по т. д. № 897/2009 г. на ВКС, II-ро т. о., решение № 120 от 10.11.2010 г. по т. д. № 1025/2009 г. на ВКС, I-во т. о. и решение № 28 от 05.04.2012 г. по гр. д. № 523/2011 г. на ВКС, III-то г. о., и трите съставляващи практика по чл. 290 ГПК. Нито едно от тях, обаче, не е релевантно към поставения от касатора въпрос и не може да обуслови допускане на касационното обжалване на поддържаното основание.
С решение № 102 от 03.08.2010 г. касационното обжалване е допуснато по въпроса за начина на определяне на критерия „значителност или незначителност” с оглед интереса на кредитора по смисъла на чл. 87, ал. 4 ЗЗД, в хипотезите на финансов и оперативен лизинг, като е прието, че незначителността на кредиторовия интерес следва да се преценява не с оглед на отделната лизингова вноска, а с оглед на цялата наемна по договора цена. Изразеното като мотиви от ВКС в посоченото решение, след допускане на касационното обжалване и отговора на поставения въпрос, е по съществото на конкретния спор и не формира задължителна практика по чл. 290 ГПК. При решение № 120 от 10.11.2010 г. допускането до касация е служебно заради вероятна недопустимост на въззивния съдебен акт и с него се формира задължителна практика по въпроса за порока на решение, постановено по нередовна, като съдържаща противоречие между обстоятелствена част и петитум, искова молба, като нередовността не е отстранена пред въззивната инстанция. Решение № 28 от 05.04.2012 г. е по въпроса: „налице ли е периодично плащане по смисъла на чл.111, б. ”в” ЗЗД при договор за заем, с който е уговорено връщането на сумата да стане на погасителни вноски на определени дати”. Това решение съставлява задължителна практика относно договора за заем-в случая договор за банков кредит, и не може да обоснове основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Всъщност, на базата на цитираните като задължителна практика решения, касаторът сам, без това да е отразено като съждение на ВКС в тях, прави извод, че щом договорът за финансов лизинг е особен вид инвестиционен /вещен/ кредит, за него са приложими правилата за кредитните сделки и заема, респективно приложима е общата петгодишна давност.
Основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК е подкрепено с представянето на общо пет първоинстанционни решения – решение № 1113 от 04.12.2013 г. по т. д. № 1046/2011 г. и решение № 1027 от 14.11.2013 г. по т. д. № 1048/2013 г., двете на Варненския окръжен съд, решение № 244 от 13.06.2014 г. по гр. д. № 483/2014 г. на Варненския районен съд, решение № 792 от 15.05.2015 г. по т. д. № 7248/2013 г. на Софийския градски съд, решение № 40 от 05.01.2015 г. по т. д. № 42/2014 г. на Ямболския окръжен съд и едно второинстанционно – решение № 1110 от 18.06.2015 г. по в. гр. д. № 1233/2015 г. на Пловдивския окръжен съд. От тях влезли в сила и следователно годни евентуално да обосноват основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК и налагащи преценка, са първите две.
В решение № 1113 от 04.12.2013 г. по т. д. № 1046/2011 г. на Варненския окръжен съд е посочено, че възражението за изтекла давност относно парично вземане по договор за лизинг е ирелевантно към вземане, едновременно удостоверено със запис на заповед като ценна книга, но са изложени и съображения за срока на давността за лизинговата вноска и е прието, че същият е петгодишен. С другото решение на Варненския окръжен съд – № 1027 от 14.11.2013 г. по т. д. № 1048/2013 г., също е прието, че към вноските по договор за финансов лизинг е приложима петгодишната, а не тригодишната давност по чл. 111, б. „в” ЗЗД, тъй като се касае до разсрочено плащане на едно възнаграждение, платимо на отделни лизингови вноски, и самият договор стои по-близко до договор за продажба със запазване на собствеността до пълно изплащане на цената, като и тук съображенията на съда са под условие, без да са от категорията на решителните мотиви. Основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, обаче, не изисква произнасянето на съда да е в частта на мотивите, обусловили изхода на делото.
В обобщение, поставеният от касатора въпрос е разрешаван противоречиво от съдилищата, тъй като в обжалваната част на въззивното решение за приложима е приета тригодишната погасителна давност, поради което касационното обжалване следва да се допусне на основание чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК.
По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 249 от 08.10.2015 г. по в. т. д. № 147/2015 г. на Великотърновския апелативен съд.
Указва на касатора [фирма] [населено място] да внесе в едноседмичен срок по сметка на Върховния касационен съд държавна такса за касационното обжалване в размер на 627.12 /шестстотин двадесет и седем лв. и 12 ст./ лева и в същия срок да представи квитанция за извършеното плащане, като при неизпълнение на указанията жалбата ще бъде върната.
При изпълнение на указанията в срок делото да се докладва за насрочване в открито заседание.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: