Р Е Ш Е Н И Е
№ 516
С о ф и я, 14 д е к е м в р и 2012 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ПЪРВО наказателно отделение, в съдебно заседание на 14 н о е м в р и 2012 година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН ТОМОВ
ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ ДЪРМОНСКИ
КАПКА КОСТОВА
при секретар Даниела Околийска
и в присъствието на прокурора Явор Гебов
изслуша докладваното от съдията Николай Дърмонски
касационно наказателно дело № 1518/2012 година.
Производството е по Глава тридесет и трета от НПК.
Инициирано е с искане (назовано „молба”) за възобновяване на наказателно дело от името на осъдения В. С. В. от Б., имащо за предмет влязлото в сила решение от 06.07.2012 г. по ВНОХД № 93/2012 г. на Монтанския окръжен съд, което се атакува с доводи за наличие на основанията по чл.422, ал.1, т.5 вр.чл.348, ал.1, т.1-3 от НПК с алтернативни искания за отмяната му и потвърдената с него присъда и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на първата инстанция, или постановяване на решение на от касационната инстанция за пълното му оневиняване по предявените му обвинения и като последна алтернатива – намаляване на размера на наложеното му наказание на основата на преквалификация на деянието (за телесната увреда) в по-леко наказуемо престъпление, без да се излагат подробни съображения в тази насока.
Прокурорът от Върховната касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на искането.
Пострадалият М. А. М. моли искането да бъде оставено без уважение, а другият пострадал И. А. М., редовно призован, не се явява и не се представлява в производството пред ВКС.
Осъденият В. В., редовно уведомен, не взема участие в производството пред ВКС, като чрез защитника си адв.Л.С. от САК поддържа искането си и моли то да бъде уважено съобразно алтернативно направените искания.
Върховният касационен съд провери правилността на атакуваното решение съобразно правомощията си по чл.425 от НПК и за да се произнесе, съобрази следното:
С присъда от 19.04.2012 г., постановена по НОХД № 592/2011 г. Ломският районен съд е ангажирал отговорността на подсъдимия В. С. В. от Б. за престъпления по чл.213а, ал.1 от НК и по чл.131, ал.1, т.7, пр.2-ро вр.чл.129, ал.1, вр.чл.2, ал.2 от НК и при условията на чл.54 от НК му е наложил наказания лишаване от свобода съответно 2 години за първото и 3 години за второто престъпление, а на основание чл.23, ал.1 и 3 от НК – общо най-тежко наказание от 3 години лишаване от свобода с присъединяване на наказанието глоба в полза на държавата в размер на 2000 лв, наложена кумулативно за първото престъпление.
На основание чл.59, ал.1 от НК от размера на наказанието лишаване от свобода е приспаднат срокът на предварителното му задържане, като е постановено наказанието лишаване от свобода същият да изтърпи при първоначален строг режим в затвор или затворническо общежитие от закрит тип.
На основание чл.68, ал.1 от НК е постановено подс.В. отделно да изтърпи и наказание от 1 година лишаване от свобода, наложено му по НОХД № 130/2008 г. на окръжен съд-Монтана, в чийто изпитателен срок от 4 години са извършени инкриминираните по настоящето дело деяния, като му е определен първоначален строг режим и търпимо в затвор или затворническо общежитие от закрит тип.
С присъдата са били уважени предявените от пострадалите И. М. и М. М. граждански искове, като В. В. е осъден да им заплати на всеки един от тях съответно 2000 лв и 3000 лв за причинените им неимуществени вреди от деянията, ведно със законната лихва от датата на увреждането им – съответно м.декември 2009 г. и 20.03.2010 г. и исковете в останалите им части до пълните предявени размери от 5000 лв и 20 000 лв са отхвърлени като неоснователни.
В тежест на осъдения са присъдени направените по водене на делото разноски, включително направените от частните обвинители, като обаче не е присъдил заплащането от В. на дължимата се държавна такса върху уважения размер на исковете.
Присъдата е била проверена от окръжен съд-Монтана по въззивна жалба на защитника на осъдения адв.И.В. от АК-Монтана заради неправилността й, изразяваща се в постановяването й при допуснати съществени процесуални нарушения при формиране на изводите на съда по фактите и осъждането на В. по предположения, при игнориране на показанията на редица свидетели и незаконосъобразността й заради неправилното приложение на материалния закон с искане за отмяната й и оневиняването му по предявените му обвинения, но с въззивното си решение окръжният съд я е потвърдил изцяло.
В искането от 26.07.2012 г. от името на осъдения В. защитникът му адв.Л.С. от САК, като ангажира всички допустими основания за възобновяване на наказателното дело по чл.422, ал.1, т.5 вр.чл.348, ал.1, т.1-3 от НПК, излага обширни съображения за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила при провеждане на разследването на досъдебното производство, при намесата на съдилищата по осъществен съдебен контрол в тази фаза на наказателния процес, довели до „процесуален хаос” в обвинението спрямо подзащитния й и ограничило правото му на защита да разбере в какво точно е обвинен и да получи правосъдие в разумен срок, за такива при формиране на изводите на съда по правно релевантните на обвиненията факти, при липса на дължим се анализ на всички доказателства и при игнориране на съществени за установяване на обективната истина доказателства и доказателствени средства, последвано от неправилното приложение на материалния закон и до несправедливото осъждане на В. за деяния, които не е извършил, като отправя искания за отмяната и на двата съдебни акта с връщане на делото (очевидно) на първата инстанция, алтернативно, въззивното решение да бъде изменено, като В. бъде оправдан от касационната инстанция и като последна алтернатива – при извод за непредпазлива форма на вина при осъществяване на деянията да се намали наказанието му, като се направи и нова оценка на обстоятелствата, относими за неговата обществена опасност като деец на същите.
Върховният касационен съд, Първо наказателно отделение намира, че искането за възобновяване е направено в срока по чл.421, ал.3 НПК, от страна, имаща право на такова искане съгласно чл.420, ал.2 от НПК и има за предмет решение, неподлежащо на проверка по касационен ред, поради което е процесуално допустимо.
Разгледано по същество, искането е НЕОСНОВАТЕЛНО по следните съображения :
Пространните доводи в искането и в писменото допълнение повтарят наведените в съдебните прения от защитата на осъдения още пред първата инстанция за недоказаност на авторството му на деянията, допълнени с нови относно немотивираното, на няколко пъти, удължаване на разследването и събиране на доказателства, които следвало да бъдат изключени от доказателствената съвкупност, но които, ползвани от инстанциите по фактите, дали основание за осъждането му. Оплакванията са и заради „декларативните” мотиви на въззивния съд да се съгласи с приетото от първата инстанция, неизпълнението на задълженията му по „чл.305, ал.3 от НПК” да открои какви факти възприема и въз основа на какви доказателствени източници, включително като отстрани чрез съответния анализ противоречията между тях и накрая, заради обсъждане и потвърждаване на осъждането му по несъществуващ текст в НК (чл.129, ал.1, т.2 от НК) и за неконкретизиран в достатъчна степен времеви период на осъществяване на деянието, квалифицирано като престъпление по чл.213а, ал.1 от НК. Сочи се обилна практика на ВКС, но тя не е приложима за доказателствената дейност на контролираните инстанции и изводите им по приложението на материалния закон, доколкото те са могли да го обсъждат съобразно поднесеното им от прокуратурата обвинение.
Дисциплинирането на разследващите органи и на прокурора чрез установените в НПК срокове по разследването има за процесуална последица да не могат да ползват плодовете от процесуални действия, извършени извън тези срокове, особено ако те не могат да се повторят или извършат в хода на съдебното следствие. Защитата на осъдения некоректно сочи ползване на разпити на лица, извършени извън законовите срокове, за които била приложена процедурата по чл.281 от НПК. В хода на съдебното следствие съдът е приобщил чрез прочитането им част от показанията само на св.Б.Н. (л.18 от ДП) и то със съгласието на защитника адв.В., но които са били дадени само 3 дни след образуване на наказателното производство и които впоследствие са били отречени от него при повторния му разпит. За проверката им за достоверност обаче съдът е положил доста усилия, като е приложил процесуални механизми и обсъдил доказателствени източници, от които е установил мотивите му да ги промени съществено, влизайки в противоречие с очевидците на последното инкриминирано деяние от 20.03.2010 г. Първоинстанционният съд е възприел донякъде агресивен подход към противоречащите си свидетели, включително и с обясненията на осъдения – чрез очни ставки да се опита да синхрозира показанията им, в повечето случаи неуспешно ( с изключение на преразпита на св.Цв.Ц. в с.з. на 06.03.2012 г., съзирайки различия с показанията му пред същия съд в с.з. на 11.11.2011 г.). За да възприеме обаче едни, а да отхвърли други, районният съд е изложил убедителни съображения, възприети изцяло от въззивния съд като анализ и следващи се изводи. ВКС намира, че може да се предявят претенции към последния за структурирането на мотивите на въззивното решение, но е крайно да се възприеме като основателно оплакването, че те не очертават вътрешното му убеждение както по фактите, така и по приложимото право. Твърде общите доводи в искането и допълнението към него за необсъждане и игнориране на доказателства всъщност очертават недоволството на защитата на осъдения защо не са кредитирани неговите и на „третата” група свидетели твърдения, доказващи алибито му за посочената дата. И в тази връзка невярно се посочва в искането основанието да не им се даде вяра, а да се кредитират показанията на очертаните други две групи свидетели – не защото е спестено на първата група, че са „близки” на пострадалите, а защото са били „преки очевидци на случилото се” или производни на тях, коментирайки и отстранявайки несъществените различия в показанията им, доколкото всеки по различен начин е излагал възприятията си, но единни относно главния факт по обвинението за причиняване на телесната повреда на св.М.М.. Именно на тази основа са изградени изводите му за механизма на причиняването и автора й, ползвайки компетентно защитеното заключение на експертите от СМЕ.
Във връзка с оплакването за създадения „процесуален хаос” при разследването и невъзможността осъденият да разбере в какво се обвинява, което е неоснователно, освен горното, следва да се добави и следното. Първоначално В.В. е бил привлечен като обвиняем на 29.03.2010 г. с предявяване на обвинение само за престъпление по чл.129, ал.1 вр.чл.28, ал.1 от НК, като му е постановена мярка за неотклонение „подписка”. Месец след това, след обявяването му за местно издирване и задържане, на 24.04.2010 г. с участието на договорно нает защитник му е било предявено обвинение по чл.213а, ал.3, т.1 вр.ал.1 от НК. След допълнително разследване, включително и за сходни други подобни прояви на В. спрямо други лица, на 25.11.2010 г., му е предявено обвинение за престъпления по чл.213а, ал.1 от НК, осъществено през м.декември 2009 г. спрямо св.И.М. и по чл.129, ал.1 вр.чл.28, ал.1 от НК за телесна повреда на св.М.М., съответно на 20.03.2010 г., двете в [населено място] бара, област Монтана. Приключвайки разследването с тези обвинения, с постановление от 14.02.2011 г. прокурорът от окръжна прокуратура-Монтана е приел недоказаност на първото обвинение и го е прекратил. Оспорено от пострадалия И.М. пред окръжен съд-Монтана, с определение от 10.03.2011 г. по ЧНД № 19/2011 г. съдът го е отменил, като е отрекъл за обосновани изводите на прокурора по фактите и по приложимото право, със съответни указания. Последвалото разследване е било насочено главно към събиране на доказателства за финансовите възможности на обвиняемия и приключило с негов и на двамата пострадали преразпит, като В. за пореден път е отрекъл да дава обяснения. Без да се произнесе по резултатите от цялостното разследване, изхождайки от последно предявеното му обвинение, прокурорът го е изпратил по компетентност на районна прокуратура-Лом, където прокурор на 08.08.2011 г. му е предявил за последно обвиненията по чл.213а, ал.1 от НК и по чл.131, ал.1, т.7 вр.чл.129, ал.1 от НК, отграничавайки ги по време и място и за такива е внесъл обвинителен акт в съда.
Всичко това бе изложено за онагледяване немощта или нежеланието на окръжната прокуратура да даде нужната оценка на събраните още в самото начало на разследването доказателства и повдигне законосъобразно обвинение на извършителя В.. Създаден е бил не хаос в разследването, а ненужното му протакане, завършило в крайна сметка с внасяне на значително смекчено за него обвинение, но за факти, които са му били предявени и по които той се е защитавал впоследствие и пред двете съдебни инстанции. Във връзка с приложимото право ВКС ще изрази становището си по-нататък в мотивите на решението си.
ВКС намира, че и въззивният съд е изпълнил задължението си да посочи какви фактически обстоятелства от кръга на чл.102 от НПК приема за установени, въз основа на кои доказателствени източници, солидаризирайки се изцяло с изложените от първата инстанция подробни съображения за наличните противоречия между доказателствените източници, доколкото наведените пред него доводи от защитата на осъдения са повторение на тези, изложените в пренията пред районния съд. Няма игнорирани или превратно оценени доказателства, те са ценени съобразно действителното им съдържание, като доказателствената му и контролна дейност е в синхрон с изискванията на чл.14, чл.107, ал.3 и чл.339, ал.2 от НПК, поради което не е налице основание по чл.422, ал.1, т.5 вр.чл.348, ал.1, т.2 от НПК за възобновяване на наказателното дело и връщането му за ново разглеждане, още по-малко на първата инстанция.
Проблемът с приложимото към приетите за установени правно релевантни факти право е не в доказаност на авторството на деянията, върху което единствено акцентира защитата на осъдения, а в изкуственото разкъсване на извършеното от него на две престъпления, с което обаче наказателноправното му положение е значително облекчено. Още с посоченото определение на съда, постановено по реда на чл.243 от НПК при осъществения съдебен контрол в хода на досъдебното производство, са били дадени разяснения относно законосъобразната квалификация на упражненото върху св.И.М. и върху брат му св.М.М. психическо и физическо насилие с установената специална цел, което е очертавало състава на престъплението по чл.213а, ал.3, т.1 вр.ал.1 от НК, предмет на второто поред предявяване на обвинение на В., но което без каквито и да е правни съображения е било изоставено.
Освен цитираната от районния съд практика на ВКС, утвърдено е разбирането, че за съставомерността на деянието като престъпление по чл.213а, ал.1 от НК не се изисква принудата да е упражнена единствено и само върху пострадалия, а и когато е упражнено насилие (физическо или психическо) върху негови близки с оглед реализиране на преследваната от дееца цел, за да се застави пострадалият да извърши увреждащото го правно действие. Квалифициращите го като по-тежко наказуемо престъпление обстоятелства, касаещи начина на въздействие, участниците при осъществяване на принудата или техни лични качества и характера на причинените имуществени вреди или телесни увреди или смърт, водят до по-тежките квалификации по ал.2-4 на чл.213а от НК и когато са причинени на близки на пострадалия, щом реално са обусловени от умисъла на дееца (дейците) да го мотивират да извърши разпоредителното правно действие с вредни имуществени последици.
В случая, увреждането на св.М.М. е било единствено да се постигне преследваната от осъдения цел – да получи от св.И.М. претендираната от него сума от 10 000 лв като „глоба”, което го обвързва в пряка причинна връзка с упражнената върху последния през м.декември 2009 г. принуда, повлияла на ежедневието му. Безспорно е, че квалификацията по чл.213а, ал.3, т.1 вр.ал.1 от НК е по-тежка от предявените му две обвинения за престъпленията, за които е осъден и без съответното процесуално поведение на прокурора за влошаване на положението му, не е могло да се постигне правилното приложение на материалния закон, още по-малко ВКС може да стори това с правомощията си по чл.425 от НПК по неговото искане. Дори и осъден за две отделни престъпления, без приложението на чл.24 от НК, много под минимума на предвиждащото се в чл.213а, ал.3 от НК наказание лишаване от свобода, наказателната му отговорност не е злепоставена и допуснатата материалноправна незаконосъобразност не е довела до утежняване на положението му. Няма никаква процесуална стойност възражението, че при изписване на квалификацията на второто престъпление въззивният съд е допуснал фактическа грешка, като към чл.129, ал.1 от НК е посочена т.2, каквато в текста не съществува, а и потвърдена квалификация на деянието в първоинстанционната присъда е тази по чл.131, ал.1, т.7 вр.чл.129, ал.1 от НК, заради повторността на деянието. Друг е въпросът, че именно причиняването на средната телесна повреда на св.М.М. е изисквала квалификацията по чл.213а, ал.3, т.1 вр.ал.1 от НК, която по посочените причини не може да се приложи. И на това основание, свързано с чл.422, ал.1, т.5 вр.чл.348, ал.2 вр.ал.1, т.1 от НПК, не следва да се възобновява наказателното дело и да се коригира постановеното осъждане, доколкото не е в негова полза.
Отделното и в съвкупност наказване на В. да изтърпи кумулативно определените му санкции не са несъответни на обществената му опасност като деец и на деянията му. Освен ясно очертаващите го като насилник неколкократни осъждания, налице е изключителна упоритост при преследване на престъпната му цел да се сдобие със средства по незаконен начин, като всява страх в района на местоживеене на пострадалите, с оглед установените и други сходни с инкриминираните деяния прояви спрямо други лица. Вярно е и твърдението на част от свидетелите, че той не само е парадирал, но и реално е получавал определени протекции от страна на органите, задължени да защитават правовия ред в страната и правата на гражданите. Това е много добре илюстрирано от факта, че дори в хода на досъдебното производство, при оплаквания за негови противоправни действия от други лица, органите на МВР са се задоволили само да го предупредят да не постъпва така и дори са си повярвали, че са постигнали превантивен за него ефект. Допуснатата по настоящето дело „грешка” от прокуратурата при ситуиране на обвинението му също не е в посока на поправянето и превъзпитанието му. Ангажираният от съда обсег на отговорността му е необходим за постигане целите на чл.36 от НК и няма каквито и да е основания за намаляване на размера на което и да е от кумулативно наложените му наказания. Позоваването на акт на дарение от негова страна на скъп високопроходим автомобил на църквата също не дава възможност за извод в тази посока, а обратно, при данните да е бил безработен през дълъг период от време, когато не е осъществявал и търговска дейност и не е имал нужните финансови средства. Анализирани са били всички относими към обема на отговорността му обстоятелства и наказанието му е определено при превес на смекчаващите, които обаче не са нито многобройни, нито изключителни, за да обусловят приложението на чл.55 от НК. ВКС намира, че не е налице и основанието по чл.422, ал.1, т.5 вр.чл.348, ал.5, т.1 вр.ал.1, т.3 от НПК за корекция на атакуваното въззивно решение и искането на осъдения, като неоснователно в неговата цялост, следва да бъде оставено без уважение.
Поради изложените съображения и на основание чл.424, ал.1 от НПК, Върховният касационен съд – Първо наказателно отделение
Р Е Ш И :
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на осъдения В. С. В. от Б. за отмяна по реда за възобновяване на наказателни дела на влязлото в сила решение от 06.07.2012 г. по ВНОХД № 93/2012 г. на Монтанския окръжен съд.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :