Р Е Ш Е Н И Е
№ 518
София, 11 декември 2008 година
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение в съдебно заседание на двадесети ноември две хиляди и осма година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Саша Раданова
ЧЛЕНОВЕ: Фиданка Пенева
Цветинка Пашкунова
при секретар Л. Гаврилова
и с участието на прокурор от ВКП М. Маринова
изслуша докладваното от съдията Ф. Пенева
наказателно дело № 511/2008 г.
Касационното производство е образувано по жалба на адвокат Е от АК-Сливен, като упълномощен з. на подсъдимия Д, срещу въззивно решение на Бургаския апелативен съд № 83 от 24.06.2008 година, постановено по в н о х д № 109 /2008 година, с което е потвърдена присъдата на ОС – Сливен по н о х д № 533/2007 година, постановена на 21.04.2008 година.
В жалбата и допълнението към нея, са въведени всички касационни основания по чл. 348 ал. 1 т. 1-3 НПК, като по т. 1, за допуснато нарушение на материалния закон, аргументи не са изложени; по т. 2, за съществено процесуално нарушение, твърденията са за нарушения на чл. 246 НПК, свързани със съдържанието и процесуалната годност на обвинителния акт да формулира обвинение, както и нарушение на принципите за разкриване на обективната истина в наказателния процес и опорочаване вземането на решение по вътрешно убеждение – чл. 13 и 14 НПК. По тези основания искането е за отмяна на въззивното решение и връщане на делото на прокурора, с оглед твърденията за нарушение на чл. 246 НПК или на първоинстанционния съд, за ново разглеждане. По третото касационно основание – за явна несправедливост на наказанието искането е за намаляването му по размер и прилагане института на условното осъждане.
Пред третата инстанция, подсъдимият се явява лично и с адвокат М от Сл. АК, който поддържа жалбата и допълнението в нея, по изложените в тях съображения.
Прокурорът дава заключение за неоснователност на жалбата и оставяне на въззивното решение в сила.
Върховният касационен съд, за да се произнесе, съобрази следното:
Жалбата е неоснователна.
С цитираната присъда, подсъдимият е признат за виновен в това, че:
– в периода от м. април 2001 година до 20.08.2001 година, в с. Г., община С., в условията на продължавано престъпление, като използвал сила и заплашване , се съвкупил с ненавършилата 16 години Т. В. А. , поради което и на основание чл. 152 ал. 2, т. 1 НК /ред. преди изм. ДВ 92/2002 г./, във вр. с чл. 26 ал. 1 НК, му е наложено наказание пет години лишаване от свобода.
– в периода месеца април 2002 година-лятото на 2002 година в същото село и при условията на продължавано престъпление е осъществил същото по отношение пострадалата А. , ненавършила 16 години и за престъпление по чл. 152 ал. 2, т. 1 НК /стар текст, в редакцията преди ЗИД НК в ДВ бр. 92/27.09.2002 година/, му е наложено наказание в размер на пет години лишаване от свобода.
– в периода м. март-м.април 2003 година, в същото село, при условията на продължавано престъпление и чрез използуване на сила и заплашване се е съвкупил с ненавършилата 14 години Т. А. , поради което и на основание чл. 152 ал. 4, т. 1 във вр. с ал. 1, т. 2, във вр. с чл. 26 ал. 1 НК, му е наложено наказание лишаване от свобода десет години лишаване от свобода.
На основание чл. 23 ал. 1 НК му е определено общо наказание в размер на десет години, при строг първоначален режим.
Осъден е да заплати разноските по делото.
С обжалваното въззивно решение, тази присъда е потвърдена изцяло.
Посоченото касационно основание по чл. 348 ал. 1, т. 1 НПК, не се подкрепя от данните по делото и е неоснователно. Възраженията по този довод се свеждат до твърдения за неправилна преценка на събраните доказателства и от там за незаконосъобразен извод, че подсъдимият е осъществил всички елементи от състава на престъплението за което е осъден.
По своята същност, възраженията на подсъдимия се свеждат до оспорване обосноваността на въззивното решение, във връзка с приетите фактически положения. Достоверността на доказателствените материали не подлежи на преобсъждане в касационното производство. Тази инстанция следи само за правилното приложение на закона и не може да установява нови фактически положения. Затова процесуалният закон не предвижда необосноваността като касационно основание. В случая същественото е, че в хода на събиране и проверка на доказателствата е спазен предвидения в НПК процесуален ред. Изводите за виновността на подсъдимия, инстанциите по фактите, са направили след анализ на доказателствения материал – показанията на разпитаните свидетели – пострадалата А. , нейната майка, С. С. и З. Ч. , както по повод инкриминирания случай, така и проведените разпити на други свидетели – Л. , Т. и А. , за предхождащи го прояви на подсъдимия спрямо свои ученички и деца от семейното му обкръжение. Следователно, вътрешното убеждение на съдилищата не се основава на произволно възприети фактически положения, а на сериозен и задълбочен анализ на доказателствата.становените данни от доказателствените средства, правилно оценени и от въззивната инстанция, законосъобразно са я мотивирали да приеме, че подсъдимият е осъществил от обективна и субективна страна, посоченото престъпление. В подкрепа на този извод е и позицията на подсъдимия изразена пред втората инстанция в правото му на лична защита – „обвиненията който се отправят към мен са неоснователни, тъй като това малолетно дете не е идвало насила при мен.” Следователно подсъдимият по принцип не отрича системните съвкупления с пострадалата, но отрича склоняването й към това, чрез употребата на сила и заплашване. В същата насока са и аргументите на упълномощеният з. , който в допълнението към жалбата си акцентира изцяло върху процесуалната годност на обвинителния акт да формулира ясно и непротиворечиво обвинение.
При проверката по това конкретно възражение, не се установи да е допуснато съществено процесуално нарушение от инстанциите по фактите. С оглед приложението на най-благоприятния за дееца закон, поради промените в материалноправен аспект на отделни квалифициращи състави на чл. 152 НК, както прокурора в обвинителния акт, така и съдилищата са приложили института на продължаваното престъпление за три отделни периода, като са формулирали три отделни диспозитива. Принципната практика на ВКС е при преценката за това, кой е най-благоприятният закон, да се отчита конкретиката във всеки отделен случай. Подсъдимият и защитата му не възразяват срещу приложението на чл. 26 НК, в три отделни диспозитива, за три отделни периода, а само срещу това, че в последния, е посочено наличие на заплаха, без това да кореспондира с обстоятелствената част на обвинителния акт. Върховният касационен съд намира, че възражението е неоснователно, тъй като от съдържанието на обвинителния акт и доказателствата събрани в съдебната фаза на процеса, се налага извода, че подсъдимия с цялостното си поведение спрямо пострадалата й е въздействал като постоянна заплаха. Той, макар и само под формата на съвместно съжителство с майката на пострадалата, без формален брак е бил нейният втория баща. Тя е обяснила, че заплахите му още в началото на инкриминирания период са се изразявали в грубост и заплахи, че ако сподели с някого, ще пострада майка й. Индиция за това, че заплахата е реална и относима към целия инкриминиран период е продължителното време, в което пострадалата е търпяла поведението му, на майка си е правила само намеци и едва след умишлено погълнатия алкохол е „събрала кураж” да сподели тайната със своите близки приятели.
Поради това, макар и да не е описано в съобразителната част на обвинителния акт в последния му пункт употреба на заплаха спрямо пострадалата, правото на защита на подсъдимия не е накърнено. Освен това, в диспозитива на същия прокурорски акт е посочен и този елемент от обективния състав на престъплението по чл. 152 НК. Следователно, той е бил готов да се защитата по обвинението както за употребена сила, така и за употребена заплаха спрямо пострадалата.
По искането за намаляване на наказанието както по размер, така и с прилагане института на условното осъждане:
Настоящият състав намира санкцията за справедлива и съобразена с целите на наказанието по чл. 36 НПК. Мотивите изложени към първоинстанционната присъда във връзка с индивидуализацията на наказанието, напълно се споделят от касационната инстанция. Определящо за размера на лишаването от свобода е наложеното по последното деяние за инкриминаран период на извършване, след последното изменение на нормата по чл. 152 ал. 4 НК, със ЗИДНК обнародван в ДВ бр. 92/2002 година, в сила от 30.09.2002 година. Съгласно този текст, минимално предвиденото наказание е десет години лишаване от свобода, каквото е и определеното на подсъдимия. За да се удовлетвори искането му, съдът следва да приложи чл. 55 НК ал. 1, т. 1 НК. В случая липсват предпоставките на този текст – нито са установени многобройни смекчаващи отговорността обстоятелства, нито е налице изключително такова.
Ето защо, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение, на основание чл. 354 ал. 1, т. 1 НПК
Р Е Ш И :
ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 83/23.07.2008 година постановено по в н о х д № 109/2008 година от Бургаския апелативен съд.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
чл. 152 ал. 2, т. 1 /стар/ + 152 ал. 4, т. 1 нов НК + 26 – три пъти поотделно
вкл. и 2001 година, когато няма 26, азащо не е едно + 26- няма съображения за продължителен период от време.
КО – 348, т. 1 иска оправдаване, не е доказано, набеден
Подс.
Защита-
ВКС-. БУ
прокурор