ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 518
[населено място], 24.10.2017 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, първо отделение, в закрито заседание на четвърти октомври две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА
изслуша докладваното от съдия Чаначева ч.т.д. № 1765/2017 година.
Производството е по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК, образувано по частна касационна жалба на [фирма], [населено място], против определение № 917 от 16.03.2017 г. по ч.гр.д.№ 1232/2017 г. на Апелативен съд – София.
Ответникът по жалбата – Г. Т.,чрез пълномощника си адв. Д Л. е на становище, че не са налице предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК, поради което определението не следва да се допусне до касационно обжалване.
Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното:
Частната касационна жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК и е процесуално допустима.
С определението, предмет на обжалване, състав на Апелативен съд – София, е потвърдил определение от 27.12.2016 г. на СГС, ТО, VI – 4 състав, с което е прекратено производството, поради недопустимост на предявения иск. За да постанови този резултат, въззивният съд е приел, че съществен елемент от фактическия състав на управленската отговорност, е наличието на валидно прието решение на общото събрание на дружеството за нейното ангажиране. Правомощието на общото събрание за приемане на това решение е изведено от регламента на чл. 137, ал.1, т.8 ТЗ. Приетите по този ред решения обективират волята на съдружниците за наличие на предпоставките за ангажиране на отговорността за управителите, като липсата на подобно решение обосновава недопустимост на предявения иск. Горното разрешение следва от задължителната съдебна практика, цитирана от въззивния съд, на която се е позовал и първоинстанционния съд – решение № 115 от 27.11.2012 г. на ВКС по т.д. № 61/2011 г.,ІІ т.о., ТК., но също и от решение № 41 от 29.04.2009 г. на ВКС по т.д. № 669/2008 г., І т.о. ТК, на което се е позовал частният жалбоподател. В последното е посочено, че „предпоставка за реализиране по исков път /чл. 145 ТЗ/ на имуществената отговорност на управителя за причинени на дружеството с ограничена отговорност вреди е наличието на взето решение на ОС по чл. 137, ал. 1, т.8 за търсене на такава отговорност.“ Решаващият състав е посочил, че с решение № 536 от 25.05.2004 г. на ВКС,/ на което и пред настоящата инстанция се позовава частният касатор/ необходимостта от решение на общото събрание за реализиране отговорността на бивш управител е отречена, но това решение не представлява задължителна за въззивния състав съдебна практика. Решаващият състав е приел за неоснователни и доводите на частния жалбоподател, че предявяването на иска с правно основание чл. 145 ТЗ при условията на чл. 134 ЗЗД води до отпадане на необходимостта от наличието на решение на общото събрание за реализиране на отговорността на управителя чрез предявяване на иска от трето лице – кредитор на дружеството. Според въззивния състав, предявяването на иска от кредитор, овластен за неговото предявяване по реда на чл. 134 ЗЗД, би било допустимо единствено при наличието на валидно прието решение на общото събрание за реализиране на отговорността на управителя и бездействие на дружеството, изразяващо се в непредявяване на иска.
С изложението си на основанията за допускане до касационно обжалване на определението на САС, касаторът е поставил въпросът :”Следва ли съдия, член на състава на съда, който в лично качество е страна във висящ съдебен спор с насрещна страна – някоя от страните по делото и се явява длъжник на тази страна, да бъде отстранен от състава на съда, на основание чл. 22, ал. 1 ГПК?”. Страната е поддържала наличие на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Заявила е, че съставът на САС е дал отрицателен отговор на този въпрос, тъй като при постановяване на обжалваното определение, като член на съдебния състав е участвал съдия Т. Т., с който жалбоподателят е насрещна страна по висящ и към момента съдебен спор по чл.422 ГПК, който иск е уважен с решение № 242 от 01.02.2017 г. по т.д. № 4868/2013 г. по описа на СГС, ТО, VI – 7 състав.Заявено е още, че произнасянето по този въпрос е от решаващо значение за изхода на спора, защото е предопределило участието на заинтересовано лице, което не е безпристрастно във формиране на изводите на въззивния съд по отношение законосъобразността на постановеното от първата инстанция прекратяване на исковото производство. Поради гореизложеното, банката счита, че са били налице основания за отвод на съдия Т. Т. към момента на постановяване на обжалваното определение, но същият не се е отвел, а [фирма], [населено място] не е направила искане за отвод, тъй като до момента, в който се е запознала с текста на обжалваното определение не и е било известно нито обстоятелството, че Т. Т. е съдия в САС /, нито, че същият е част от съдебния състав, при който е била разпределена въззивната жалба. Така страната е обосновала разбиране, „че несъобразяването на липсата на безпристрастие и наличието на основания за отстраняване на съдия Т. Т. от разглеждане на делото е довело до постановяване на обжалваното определение от незаконен състав”. И след като, съдът не е могъл да формира валидна воля относно предмета на делото, тъй като съдия Т. не е имал право да участва при изготвянето и подписването на обжалваното определение, същото е невалидно. Поддържа се, че ако съществува вероятност обжалваното въззивно решение да е нищожно или недопустимо, ВКС е длъжен да го допусне до касационен контрол, а преценката за валидността и допустимостта ще се извърши с решението по същество на подадената касационна жалба. /ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС/
Основателно е разбирането на страната, че съобразно разрешенията дадени с ТР ОСГТК №1/09г. доводите за нищожност и недопустимост на съдебният акт се разглеждат служебно от касационния състав и без установяване наличие на предпоставките по чл.280,ал.1 ГПК.
В случаят, страната твърди, че решението е постановено от незаконен състав, поради което е невалидно – т.е. нищожно. Нищожността на съдебния акт като правна категория във връзка с формиране на съдебният състав се свързва с постановяването му от незаконен състав – т.е. постановяването му от лица, които нямат качеството съдии, извън правораздавателната власт на съда, при неподписването му от мнозинството на състава и при нарушаване неизменността на съдебният състав. Нито една от тези хипотези не е налице в разглежданият случай. Не е относим към тези хипотези довода на страната, обосновал извода му за незаконност на състава- твърдението, че по отношение на едни от съдиите, които го формират са налице предпоставки по чл.22ал.1. Наличието им не отнема нито качеството съдия на участвалия в съдебният състав, нито определят произнасянето извън правораздавателната власт на съда, нито обосновават извод за незаконност на състава, тъй като акта е подписан и от тримата съдии. Доводите на касатора по неправилното приложение на чл.22 ГПК са ирелевантни. Те биха могли да се разглеждат във връзка с правилността на съдебният акт, който подлежи на инстанционен контрол. Или непредприемането служебно на отвод по даден спор не може да се определи като нарушение на правораздавателна компетентност, обуславяща нищожност на обжалваното определение. Т.е. същото е валидно постановен съдебен акт.
Частният касатор е поставил въпросът : „ Явява ли се решението на ОС по чл. 137, ал. 1, т.8 ТЗ /за предявяване на искове на дружеството срещу управителя/ абсолютна процесуална предпоставка за ангажиране на имуществена отговорност на бивш управител при водене на иск с правно основание чл. 145 ТЗ?” Частният касатор е поддържал, че и въззивният и първоинстанционният съд са дали положителен отговор на този въпрос, като в обжалваното определение е прието, че предявеният иск е недопустим, поради липсата на решение за предявяване на искове на дружеството срещу бившия управител. Твърди се още, че по този въпрос е налице практика на ВКС, постановена по реда на чл. 290 ГПК /предпоставка за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т.1 ГПК/, в противоречие, с която е постановено обжалваното определение: решение № 41 от 29.04.2009 г. на ВКС по т.д. № 669/2008 г., І т.о. ТК.и решение № 536/25.05.2004 г. по т.д. № 1389/2002 г. на ВКС, ІІ т.о.
Касаторът не обоснова довод за допускане на определението до касационно обжалване. Поставеният въпрос, изчерпващ правният спор е релевантен по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Налице, обаче е единствено общо основание за допускане на акта до касационен контрол. Страната се е позовала на твърдяно от нея противоречие на решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК – решение № 115 от 27.11.2012 г. на ВКС по т.д. № 61/2011 г. и решение № 41 от 29.04.2009 г. на ВКС по т.д. № 669/2008 г., І т.о., ТК, като е посочила, че „превес следва да бъде даден на становището изразено в решение № 41”. Така е мотивирано основание по чл. 280, ал.1, т. 1 и т. 2 ГПК, последното, с оглед решение на ВКС постановено по реда на чл.218а/отм./. Доводите за наличие на противоречие със задължителна за съдилищата практика е неоснователно. Както и самият касатор поддържа решение № 115/12г. на ВКС, І т.о. е задължителна за съдилищата практика, на която се е позовал за да направи своите решаващи изводи и въззивният съд. Тази практика, постановена по реда на чл.290 ГПК изключва основанието по чл.280, ал.1, т.2 ГПК. Или посоченото от касатора решение, постановено по чл.218а ГПК / отм./ е ирелевантно. Относно поддържаното противоречие между решение № 115/12г.и решение №41 /09г. и двете постановени по чл.290 ГПК, такова не е налице, тъй като подчертаният от касатора мотив на решение № 41 /09г. не обосновава направения от него извод, че е налице противоречиво разрешаване на правният въпрос, тъй като с него съдът е извършвал единствено преценка за липса на противоречие между разглежданото от него въззивно решение и решенията постановени по реда на отменения ГПК. Поставеният от касатора въпрос изрично е разрешен със задължителна съдебна практика, която е последователна, т.е. не само с цитираните съдебни актове, но и с решение № 129 от 27.16.2016г. по т.д. №1002/15 на ВКС, І т.о. , решение №234 от 31.01.2017г. по т.д. 3150/15г. на ВКС, ІІ т.о. и др. И след като въззивният съд изцяло се е съобразил с разрешенията дадени от тях на въпроса, то не е налице и основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
Страната е поставила въпроса – „.Явява ли се решението на ОС по чл. 137, ал. 1, т.8 ТЗ абсолютна процесуална предпоставка за водене на иск по чл. 145 ТЗ срещу бивш управител, когато правото е упражнено от кредитор по реда на чл. 134 ЗЗД, поради бездействието на дружеството длъжник?”Дори и да се приеме за релевантен въпросът, същият е поставен в хипотеза на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Това основание съобразно разрешенията дадени с т. 4 на ТРОСГТК №1 /09тг. Не е обосновано от касатора, тъй като същият е изложил единствено своето разбиране по въпроса, като е разгледал доводите си за непривилност на определението.
С оглед изложеното определението не следва да бъде допуснато до касационно обжалване.
Водим от гореизложеното, ВКС, състав на І т.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 917 от 16.03.2017 г. по ч.гр.д.№ 1232/2017 г. на Апелативен съд – София.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: