6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 519
гр. София, 30.07.2019 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на седми май през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА
АННА БАЕВА
изслуша докладваното от съдия Анна Баева т.д. № 2905 по описа за 2018г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Министерство на регионалното развитие и благоустройството срещу решение № 184 от 19.07.2018г. по в.т.д. № 288/2018г. на Варненски апелативен съд, Търговско отделение, с което е потвърдено решение № 31 от 22.02.2018г. по гр.д. № 282/2015г. на Окръжен съд – Търговище, 5 състав за отхвърляне на предявения от Министерство на регионалното развитие и благоустройството против община Попово иск по чл.79, ал.1 ЗЗД за присъждане на вземане по финансови корекции в размер на 1 200 200,86 лева по договор за предоставяне на безвъзмездна финансова помощ – ДПБФП № BG161PO001/2.1. – 02/2007/002/04.06.2008г. по ОПРР, по схема „Подкрепа за устойчиво и интегрирано местно развитие чрез рехабилитация и реконструкция на общинска пътна мрежа за по – добра достъпност и мобилност на територията на Община Попово”, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 12.08.2015г. до окончателното плащане.
Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Поддържа, че въззивният съд е достигнал до грешни правни изводи в резултат на неправилно тълкуване и прилагане на нормативната уредба, уреждаща обществени отношения, свързани с определяне на финансови корекции. Поддържа още, че съдът не е обсъдил всички събрани по делото доказателства, както и доводите и възраженията на страните, включително твърдението, че първоинстанционният съд е смесил давностните срокове за налагане на финансовата корекция и тези за претендиране на вземането от наложената финансова корекция. Твърди, че поради грешния правен извод за изтекла погасителна давност за претендиране възстановяването на сумата по наложената финансова корекция, въззивният съд не е разгледал по същество наведените в исковата молба основания за претендиране на заплащане от страна на ответника на сумата по наложената финансова корекция, вследствие на което е постановил един необоснован съдебен акт. Излага съображения за наличие на предпоставки за прилагане на давностните срокове, предвидени в Регламент № 2988/1995г. относно защитата на финансовите интереси на Европейските общности. Счита, че въззивният съд неправилно е приравнил събирането на сумата по финансовата корекция на възстановяване на суми, дадени без основание. Твърди, че неправилно е приложено правилото на чл.110 ЗЗД по отношение на процедурата по налагане на финансовата корекция, както и че са налице доказателства за нейното изпълнение. Излага подробни съображения в подкрепа на тезата си, че нито извършването на финансовата корекция, още по-малко процедурата по налагането й, могат да бъдат приравнени или по-скоро обединени в едно производство с установяване по основание и размер на вземането и събирането му по принудителен ред, поради което няма правна логика всички тези действия да имат една обща погасителна давност за реализирането им, както е прието от въззивния съд. Излага и съображения за неправилност на извода на въззивния съд, че по делото липсват доказателства относно изпълнение на процедурата по налагане на процесната финансова корекция. Твърди, че поради неправилно тълкуване на правилото на чл.3, параграф 2, втора алинея от Регламент № 2988/1995г. въззивният съд неправилно е приел, че спирането и прекъсването на давността се уреждат от съответните разпоредби на националното право. В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът обосновава искането си за допускане на касационно обжалване с наличието на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК, като сочи следните процесуалноправни и материалноправни въпроси:
1. Задължен ли е съдът да обсъди в решението си всички събрани по делото доказателства, както и доводите и възраженията на страните в тяхната съвкупност и взаимна връзка и да изложи в мотивите на решението своите фактически и правни изводи?
2. Длъжен ли е въззивният съд служебно да събере доказателствата, които поначало се събират служебно от съда, когато такива са необходими за изясняване на делото от фактическа страна?
3. Приложимо ли е правилото на чл.3, параграф 1, ал.3 от Регламент № 2988/1995г. по отношение на процедурите, свързани с определяне на финансови корекции във връзка с отделни или системни нередности, установени в операции или оперативни програми, финансирани в РБългария със средства от Европейския съюз, представляващи административни мерки по смисъла на чл.4 от Регламент № 2988/1995г., или случаите на прекъсване и спиране се уреждат от съответните разпоредби на националното право?
Касаторът твърди, че по първия и втория въпрос въззивният съд се е произнесъл в противоречие с ППВС № 1/1953г., ППВС № 7/1965г., Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001г. по тълк.д. № 1/2000г. на ОСГК на ВКС, Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, решение № 186 от 14.01.2016г. по гр.д. № 5980/2014г. на ВКС, ГК, I г.о., решение № 17 от 23.07.2014г. по т.д. № 811/2012г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 180 от 11.01.2016г. по т.д. № 1618/2014г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 136 от 06.11.2015г. по т.д. № 2483/2014г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 212 от 01.02.2012г. по т.д. № 1106/2010г. на ВКС, ТК, II т.о, решение № 235 от 04.07.2011г. по гр.д. № 513/2010г. на ВКС, ГК, IV г.о. и решение № 241 от 17.10.2012г. по гр.д. № 850/2011г. на ВКС, ГК, II т.о. Твърди, че третият въпрос е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Излага съображения и за очевидна неправилност на обжалваното решение по смисъла на чл.280, ал.2, предл.3 ГПК.
Ответникът Община Попово оспорва касационната жалба. Поддържа, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, тъй като въззивният съд е процедирал съобразно постоянната практика на ВКС и тъй като не са изложени съображения, обосноваващи наличие на допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК по поставения трети въпрос. Излага подробни съображения за неоснователност на касационната жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел за установено, че между Министерство на регионалното развитие и благоустройството и Община Попово са налице валидни облигационни правоотношения по два договора за предоставяне на безвъзмездна финансова помощ – ДПБФП № BG161PO001/2.1. – 02/2007/002/04.06.2008г. по ОПРР, по схема „Подкрепа за устойчиво и интегрирано местно развитие чрез рехабилитация и реконструкция на общинска пътна мрежа за по – добра достъпност и мобилност на територията на Община Попово” и ДПБФП № BG161PO 001/1.1. – 01/2007/013/16.07.2008г.; по първия договор МРРБ е наложило финансова корекция в размер 1 196 660,86 лева, представляваща 25 % от стойността на договора за СМР в общ размер на 4 786 643,44 лева и в размер 3 540 лева, представляваща 10 % от стойността на договора за одит в общ размер на 35 400 лева. Във връзка с релевираното от Община Попово възражение, че вземането е погасено по давност, апелативният съд е приел, че спорният по делото въпрос е от кой момент настъпва изискуемостта на вземането за финансова корекция. Според решаващия състав относно определянето на финансови корекции за процесния програмен период е в сила Методология за определяне на финансови корекции във връзка с нарушения, установени при възлагане на обществени поръчки и на договори по проекти, съфинансирани от структурните фондове, Кохезионния фонд на Европейския съюз, Европейския земеделски фонд за развитие на селските райони, Европейския фонд за рибарство и фондовете от Общата програма „Солидарност и управление на миграционните потоци”. Позовавайки се на практика на Съда на ЕС, въззивният съд е приел, че моментът, от който настъпва изискуемостта и започва да тече давностния срок, е денят, в който завършва изпълнението на неправомерно сключения договор за обществена поръчка. С оглед на това е приел, че давностният срок за реализиране на вземането и за налагане на финансовата корекция започва да тече от датите, на които са приключили договорите – 02.12.2009г. и 23.09.2008г. На следващо място, апелативният съд, позовавайки се на Регламент № 2988/1995г. и практиката на Съда на ЕС, е достигнал до извода, че предвиденият в регламента четиригодишен давностен срок не следва да бъде прилаган към настоящата хипотеза. Според съда държавите – членки могат да прилагат давностни срокове, по – дълги от минималния давностен срок от четири години, като влизането в сила на регламента не води до задължение за тях да намалят на четири години давностните срокове, които са имали преди това. По дела относно защитата на финансовите интереси на Съюза, уредена в Регламент № 2988/1995г., и на основание чл.3, пар. 3 от регламента, принципът на правната сигурност допуска националните административни и съдебни органи на държава – членка да прилагат „по аналогия” давностен срок, изведен от национална общоправна разпоредба, към спор, свързан с връщане на незаконно платено възстановяване при износ, при условие че такова прилагане, основано на съдебна практика, е било достатъчно предвидимо обстоятелство, което запитващата юрисдикция следва да провери. Дори и в рамките на предвидената в чл.3, пар. 3 от регламента възможност държавите – членки да запазват широко право на преценка при определяне на по – дълги давностни срокове, които да прилагат в случай на нередност, накърняваща финансовите интереси на Съюза, тези държави трябва да спазват общите принципи на правото на Съюза, и по – специално принципа на пропорционалност. Поради това давностен срок, който е „по – дълъг” по смисъла на чл.3, пар. 3 от Регламент № 2988/1995г., трябва по – специално да не надхвърля явно необходимото за постигане на целта за защита на финансовите интереси на Съюза. С оглед на тези съображения въззивният съд е приел, че приложимият по българското гражданско право петгодишен давностен срок отговаря на описаните условия, като същият към момента на подаване на исковата молба, считано от момента на нарушението, е изтекъл. На трето място, апелативният съд е обсъдил значението на писмо с изх. № 08 – П – 5/20.01.2011г. относно налагането на финансова корекция. В тази връзка, позовавайки се на Методологията за налагане на финансови корекции, е направил разграничение между „налагане на финансова корекция” и „извършване на финансова корекция”, както и е тълкувал верифицирането на извършените от бенефициера разходи по изпълнението на проекта. Приел е, че представеният по делото доклад на одитиращия орган, установяващ нарушения, е сигнал за констатирана нередност, но не е изпълнена процедурата, предвидена в чл.12 – чл.14 от Методологията за налагане на финансова корекция. В тази връзка е достигнал до извод, че изявлението в процесното писмо съставлява извършване на финансова корекция, без да е осъществена процедурата по налагане на корекцията, поради което и в тежест на ищеца е да установи по общия граждански ред възникването на вземането си, което намира своето основание в извършената нередност и за която към момента на подаване на исковата молба е изтекла погасителната давност. Посочил е, че съгласно регламента спирането и прекъсването на давността се урежда по правото на държавата – членка, поради което писмото не спира и не прекъсва давността.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Касаторът е основал първите два процесуалноправни въпроса изцяло на съдържащите се в жалбата и възпроизведени в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК твърдения за допуснати от въззивния съд процесуални нарушения. По поставения първи въпрос не е налице соченото допълнително основание на чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като въззивният съд е обсъдил всички доводи и твърдения на страните и събрани доказателства във връзка с приетите за правно релевантни факти. Вторият въпрос е свързан с правилността на въззивното решение, доколкото е предпоставен от твърдението за неправилност на изводите на съда във връзка с прилагане и тълкуване на приложими императивни норми. Поради това този въпрос не може да обуслови допускане на касационно обжалване, а по него касационната инстанция следва да се произнесе след допускане на касационен контрол при наличие на предпоставките за това.
Третият въпрос е релевантен, тъй като е обусловил решаващите изводи на въззивния съд, поради което осъществява общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК. По отношение на него е налице и допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК доколкото при липса на съдебна практика разглеждането му ще допринесе за решаването на делата съобразно точния смисъл на закона.
По изложените съображения настоящият състав на ВКС намира, че следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение.
На основание чл.81, ал.2, т.2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, касаторът следва да внесе по сметка на ВКС държавна такса в размер на 24 004,02 лева.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 184 от 19.07.2018г. по в.т.д. № 288/2018г. на Варненски апелативен съд, Търговско отделение.
УКАЗВА на Министерство на регионалното развитие и благоустройството в едноседмичен срок от съобщението да представи доказателства за внесена по сметка на Върховен касационен съд държавна такса за разглеждане на касационната му жалба съгласно чл.18, ал.2, т.2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, в размер на 24 004,02 лева, като при неизпълнение на това указание производството по касационната жалба ще бъде прекратено.
След внасяне на дължимата държавна такса делото да се докладва на Председателя на Второ търговско отделение на Търговска колегия на Върховен касационен съд за насрочване.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: