5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 519
гр. С.,06,07,2015 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на деветнадесети март през две хиляди и петнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РАДОСТИНА КАРАКОЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА КОСТОВА
КОСТАДИНКА НЕДКОВА
като изслуша докладваното от съдия Костадинка Недкова т. д. N 2678 по описа за 2014г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационните жалби на К. А. Т. и М. И. Т. и на [фирма] срещу решение № 53 от 31.01.2014г. по т.д. № 1001 / 2013г. на Апелативен съд – П., в частта, с която е потвърдено решение № 183 от 24.04.2013г. по т.д. № 497/2012г. на Окръжен съд – Пловдив за отхвърляне на предявените от касатора [фирма] срещу [фирма], К. А. Т. и М. И. Т. установителни искове по чл.440 ГПК да признаване за установено, че правото на собственост върху процесния недвижим имот, който е предмет на принудително изпълнение, вкл. на невлязло в сила постановление за възлагане от 27.05.2011г. по изп.д. № 38/ 2006г. по описа на ЧСИ М. О., по което [фирма] е взискател, а К. А. Т. и М. И. Т. – ипотекарни длъжници, не принадлежи на К. А. Т. и М. И. Т., и че правото на собственост върху този имот принадлежи на ищеца – [фирма].
В касационните жалби се сочи, че обжалваното решение е неправилно, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост.
Ответникът по жалбите, [фирма], счита, че не са налице сочените основния за допускане на касационния контрол, съответно поддържа, че въззивното решение е правилно.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационните жалби с оглед изискванията за редовност, са процесуално допустими – подадени от надлежна страна в законоустановения преклузивен срок срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че решението и определението за разноските на първата инстанция са валидни и допустими съдебни актове, като наведените твърдения за постановяването им от „некомпетентен съдия”, ненадлежен орган и състав е неоснователно. Подробно са изложени съображения във връзка с приложението на чл.84, ал.2 ЗСВ относно формирането на съдебните състави в окръжния съд, въз основа на което е изведено, че разглеждането на граждански спор от търговски съдия и обратното, не води до порок в съдебния акт, тъй като последният е постановен от магистрат в тази инстанция, отговарящ на изискванията на чл.164, ал.2 вр. чл.162 ЗСВ, като разпределението на делата в отделните отделения на съда не се отразява на компетентността му. След обстойно разглеждане на процедурата по размяна на книжа, за неоснователни са приети и оплакванията за допуснати нарушения на процесуалните права на страните при размяната на книжата. Излагат се съображения, че отговорът на допълнителната искова молба, депозиран от К. А. Т. и М. И. Т., не се различава по същество от първоначалния отговор на исковата молба – прави се признание на заявените от ищеца обстоятелства в допълнителната искова молба, не се оспорват приложените към нея писмени доказателства, не се правят доказателствени искания, респ. не се представят доказателства. С оглед на това е изведено, че е несъстоятелно оплакването им, че поради незавършена размяна на книжа, [фирма] е било лишено от възможност „да вземе становище или да направи възражения”. Посочено е, че първоинстанционният съд е направил нов доклад след пълната размяна на книжата, с правна квалификация на иска и разпределение на тежестта на доказване, като е отчетено признанието на иска от К. А. Т. и М. И. Т., поради което не е налице нарушаване на процесуалните права на жалбоподателите, свързани с доклада и разпределение на доказателствената тежест. Различието между проекто – доклада и доклада се дължи на това, че проекто – докладът е изготвен само въз основа на твърдяните в исковата молба факти и обстоятелства, а докладът от 26.03.2013г. обхваща и съобразява пълната размяна на книжа между страните, респ. техните становища и доказателствата, които ги подкрепят. За неправилна е прието тезата, че когато признанието води до съвпадане на фактическите твърдения на двете спорещи страни, това е указание за тяхната истинност. В случая интересите на ответниците са противоположни и взаимоизключващи се, поради което признанието на иска от част от ответниците се разглежда на плоскостта на доказателствата по делото. Решаващият състав на апелативния съд е счел за недоказано твърдението на ищеца, че праводателят му е придобил процесния имот чрез давностно владение за период по-дълъг от 10 години. Не са представени доказателства от ищеца, както за началния момент, така и за основанието, въз основа на което праводателят на ищеца е упражнявал права върху недвижимия имот. Последният е бил наемател, съгласно сключен с нотариална заверка на подписите договор за наем от 01.01.2007г. за срок от 12 месеца и анекс към него от 01.01.2008г., с който срокът за действие на договора се продължава с още 12 месеца. Въз основа на това е направен извод, че праводателят на ищеца е имал качеството на държател, а не на владелец за плоцесния имот, поради което упражняваната фактическа власт, независимо от нейната продължителност, не може да има за правни последици придобиването на имота по давност в твърдяния от ищеца период 2000г. – 2010г. Не е налице субективният елемент от фактическия състав на чл.79 ЗС – намерение на търговското дружество да свои процесния имот като свой собствен. От доказателствата за заплащане на електроенергия и други консумативине следва извода, че праводателят на ищеца е владял процесния имот на правно основание, годно да го направи собственик въз основа на давностно владение. Посочените разходи са текущи и по принцип са за сметка на наемателя, който ползва вещта съобразно предназначението, за което е наета, в каквато насока е и уговорката между страните в договора за наем. Изграждането на допълнителни постройки /без да е посочен за това период/ не е доказано по надлежен ред, поради което не е взето предвид от въззивния състав, независимо от признанието в тази насока на част от ответниците – физически лица. Прието е за ирелевантно за спора дали договорът за наем е изпълнен, тъй като това е от значение единствено за търсене на отговорност за неизпълнение между страните по договора, но не е правопогасяващ облигационната връзка факт. От значение е само обстоятелството, че в сключеното между страните по наемния договор споразумение от 01.08.2009г. е признато сключването на договора за наем и анекса към него, от което е видно, че праводателят на ищеца е бил държател, а не владелец на имота и не може да се легитимира като собственик на същия посредством придобивна давност. Според въззивния съд, неоснователни са и твърденията, че ответникът – търговско дружество не се легитимира като взискател по изпълнителното дело. В тази насока е аргументирано, че дружеството – ответник е придобило вземането въз основа на цесия, като вземането е преминало в патримониума му, тъй като по по – ранния договор за цесия на същото вземане е осъществено договореното прекратително условие, с което облигационната връзка по него се счита за невъзникнала. Относно постановеното от първата инстанция определение по чл.248, ал.1 ГПК е прието, че ответникът има право на направените от него разноски при отхвърлянето на иска.
Настоящият състав намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационния контрол по отношение на обжалваните актове, предвид следното:
Относно изложението към касационната жалба на [фирма]:
Въпросът, дали съдът е служебно обвързан с характера и предмета на делото при определяне на съдопроизводствения ред, не е обуславящ изхода на спора, тъй като при разглеждане на делото по реда на търговските спорове възражението за разглеждането му по общия ред може да се направи от ответника само в срока за отговор на исковата молба или да се повдигне служебно от съда в същия срок /чл.369 ГПК/, което в случая не е направено. Поставените процесуални въпроси във връзка с призоваването в първата инстанция в сегмент II.1 от изложението към жалбата на касатора – търговско дружество също не покриват общия критерий по чл.280, ал.1 ГПК, тъй като те не са обсъждани от въззивния съд. Не е осъществена общата предпоставка за допускане на касационното обжалване и спрямо въпросите по сегмент II.2, доколкото решаващият състав на апелативния съд е приел обратното на съдържащите се във въпросите твърдения за неприключила двойна размяна на книжа. Това е относимо и за въпрос II.3 относно значението на признанието на иска, предвид обстоятелството, че то е разгледано и обосновано от въззивния съд с факта, че е направено само от ответниците – физически лица и предвид наличието на различни и противоположни интереси между същите и ответника – търговско дружество, което не е обхванато от въпроса на касатора. Въпрос II.4 касае значението на изпълнението на договора за наем и не се обхваща от предмета на делото, поради което не е обуславящ за изхода му. Съдържащите се в сегмент II.5 /от 1 до 6/ от изложението въпроси относно цесията не са относими за изхода на спора, тъй като въззивният съд е разгледал легитимацията на ответното дружество като титуляр на вземането на плоскостта на осъществяване на модалитет по предходна цесия – а именно сбъдването на прекратително условие по нея, което не е обхванато от формулираните въпроси. Седмият въпрос от този пункт на изложението се базира на поставянето на действието на договора за цесия или неговото прекратяване в зависимост от едно бъдещо несигурно събитие, но въпросът е зададен на плоскостта на чл.26, ал.2 ЗЗД, дали подобна уговорка не води до нищожност на договора, която не е обсъждана от въззивния съд. Въпросът, дали приети от въззивния съд доказателства, могат да бъдат преценени в решението му като ирелевантни за спора /II.6.1/, не е от значение за изхода на делото, доколкото неотносимостта към спора на доказателствата е мотивирана от съда и във връзка с тази мотивировка не е поставен въпрос. Въпрос II.6.2, дали съдът следва да вземе предвид фактите, настъпили след предявяване на иска, ако те са от значение за спора, е поставен за обстоятелства, приети от въззивния съд за иревантни за спора, поради което също не обуславя допускането на касационния контрол. Въпрос II.7 е предпоставен от възприемането за вярно твърдението за допуснато процесуално нарушение от първата инстанция в противовес на приетото от въззивния съд. Спрямо въпрос II.8 за служебното събиране на доказателства от първоинстанционния и въззивния съд /нотариалното дело за издаване на нотариален акт за собственост по обстоятелствена проверка/, нужни за прилагане на императивна правна норма, също не е осъществено общото основание по чл.280, ал.1 ГПК, с оглед принципа на непосредственост на гражданския процес. Въпрос II.8.2, дали въззивният съд е длъжен да събере доказателства, за което първата инстанция не е дала указания по чл.146, ал.1, т.4 и т.5 ГПК също не е обуславящ за изхода на спора, предвид възприетата от въззивния съд пълнота на доклада на първата инстанция вкл. в частта за разпределение на доказателствената тежест. Въпросите за приложението на чл.64, ал.3 ГПК, съдържащи се в сегмент III.1 от изложението, не са разгледани от въззивния съд, поради което и те не обуславят разрешаването на спора. Съдържащият се в III.2 въпрос относно конституирането на необходимите другари не е относим за делото, тъй като не е налице хипотезата, визирана във въпроса – неконституиране на необходим другар в процеса. Поставените в III.3 въпроси, дали договор за правна помощ, сключен в отсъствие на съществени и основни реквизити от неговото съдържание – дата, месец, година и място на съставяне, изключва претенциите на страната, платила адвокатски хонорар, да иска плащане от ответната страна и дали договорът може да бъде приет от съд за редовен, също не са обсъждани от въззивния съд. Неосъществената обща предпоставка по чл.280, ал.1 от ГПК за достъп до касационен контрол, предвид указанията в т.1 от Тълкувателно решение № 1 / 19.02.2010г. по тълк. д. № 1 / 2009г. на ОСГТК на ВКС, е достатъчно основание за недопускане на касационен контрол на съдебния акт без обсъждане на релевираните допълнителни критерии.
Относно изложението към касационната жалба на К. А. Т. и М. И. Т.:
Поставените от тези жалбоподатели въпроси също не осъществяват общото основание по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационния контрол, тъй като не обуславят изхода на спора. Въпросът, дали когато във въвизната жалба е направено обосновано оплакване, че докладът на първата инстанция е неточен, въззивният съд следва да даде на страните указания относно възможността да предприемат процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, е предпоставен от възприемане за вярно твърдението на касаторите за ненадлежност на доклада, в противовес на приетото от въззивния съд. Въпросът за правилността на правната квалификация на иска също не обуславя касационния контрол, доколкото същата е съответна на изложените в обстоятелствената част и петитума на исковата молба факти и искания. Третият и четвъртият въпрос в изложението се покриват с формулираните от касатора – ищец въпроси в сигмент I и II, поради което за тях е относима посочената по-горе във връзката с въпросите на жалбоподателя – търговско дружество липса на общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК.
С оглед изложеното, касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допуснато.
Водим от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 53 от 31.01.2014г. по т.д. № 1001 / 2013г. на Апелативен съд – П., в обжалваната част.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.