7
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 521
гр. София, 26.07.2018 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на осми май през две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА
АННА БАЕВА
изслуша докладваното от съдия Анна Баева т.д. № 48 по описа за 2018г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Б. П. Г. и Б. И. Г., представлявани от адв. Е. П. и адв. М. Я., срещу решение № 1375 от 15.06.2017г. по в.гр.д. № 251/2017г. на САС, 1 състав, в частта, с която е потвърдено решение от 23.11.2016г. по гр.д. № 874/2016г. на СГС, І-18 състав в частта, с която са отхвърлени предявените от касаторите против Сдружение „Национално бюро на българските автомобилни застрахователи” искове с правна квалификация чл.282, ал.3 и ал.5 КЗ /отм./ за разликата над 50 000 лева до 160 000 лева.
Касаторите поддържат, че обжалваното решение е неправилно, тъй като въззивният съд е определил занижен размер на дължимото справедливо обезщетение. Считат, че определеният размер не е съобразен със съдебната практика и ангажираните доказателства за реално претърпените вреди, като е останало недооценено обстоятелството, че касаторите са разчитали на грижите и помощта на сина си с оглед близките им отношения, както и не са съобразени в пълна степен нивата на застрахователните лимити към датата на застрахователното събитие и икономическата конюнктура в страната. Излагат доводи за неправилност на извода на въззивния съд за наличие на съпричиняване от страна на пострадалия, като считат, че възражението на ответника не е доказано в условията на пълно и главно доказване, като съдът не е посочил доказателствата, въз основа на които приема за установено, че на процесното МПС е имало и трети пътник. В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторите обосновават наличие на основанията на чл.280, ал.1, т.1 ГПК /редакция ДВ, бр.47 от 2009г./, тъй като въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по следните правни въпроси:
1. Следва ли при определяне на справедливото застрахователно обезщетение съдът да се съобрази с нормативно определените лимити по застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите и конкретната икономическа обстановка и инфлационните процеси? Поддържат, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с решение № 83 от 06.07.2009г. по т.д. № 795/2008г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 1 от 26.03.2012г. по т.д. № 299/2011г. на ВКС, ТК, ІІ т.о.
2. Следва ли въззивният съд да отговори на всички оплаквания и доводите във въззивната жалба? Поддържат, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с решение № 906 от 30.12.2004г. по гр.д .№ 1106/2003г. на ВКС, ІІ г.о. и решение № 1116 от 01.10.2008г. по гр.д. № 4876/2007г. на ВКС, V г.о.
3. При формиране на изводи относно размера на обезщетението следва ли съдът да се съобрази с възрастта на увредения, общественото му положение, отношенията между пострадалия и близкия, който търси обезщетение, интензитета на търпените душевни болки и констатираното влошено психично здраве? Твърдят, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с ППВС №4/68г., решение № 13 от 19.04.2017г. по гр.д № 50074/2016г. на ВКС, ГК, І г.о., решение № 149 от 02.05.2011г. по гр.д. № 574/2010г. на ВКС, ІІІ г.о., решение № 121 от 09.07.2012г. по т.д. № 60/2012г. на ВКС, ТК, ІІ т.о.
4. За да е налице съпричиняване, следва ли да е установен конкретен принос на пострадалия или е достатъчно да има само предположение за поставяне в риск? Твърдят, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с решение № 99 от 08.10.2013г. по т.д. № 44/2012г. на ВКС, ІІ т.о., решение № 171 от 10.10.2013г. по т.д. № 629/2012г. на ВКС, ІІ т.о., решение № 98 от 24.06.2013г. по т.д. № 596/2016г. на ВКС, решение № 91 от 20.08.2014г. по т.д № 66/2013г. на ВКС, І т.о., решение № 50 от 27.07.2015г. по т.д. № 271/2014г. на ВКС.
Ответникът Сдружение „Национално бюро на българските автомобилни застрахователи”, представляван от адв. Б. Н., оспорва касационната жалба. Излага възражение за липса на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, тъй като формулираните в изложението въпроси касаят оплакванията на касаторите относно правилността на решението, а част от представените съдебни решения са неотносими. Счита, че въззивният съд не се е отклонил от формираната съдебна практика по поставените правни въпроси. Излага и съображения за неоснователност на касационната жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежни страни, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
Въззивният съд е приел, че противоправността на деянието на С. С., който на 06.12.2011г. при управление на мотоциклет „Х. 150” с рег. № AZ 69547 в пияно състояние е нарушил правилата за движение по пътищата, вследствие на което е причинил смъртта на Н. Б. Г. – син на ищците, е установена с влязлата в сила присъда по нохд № 2/2013г. на Окръжен съд Монтана. Посочил е, че спорните въпроси пред въззивната инстанция се свеждат до размера на обезщетението за причинените неимуществени вреди и до наличието на принос на пострадалия, изразяващ се в поемане на предвидим и очакван риск, пътувайки заедно с още едно лице в нарушение на изискванията за допустим брой пътници /чл.133 ЗДвП/ , употреба на акохол и пътуване с алкохолно опиянен водач.
Въззивният съд е счел за установено въз основа на събраните гласни доказателства, че загиналото момче на 17 години е живеело заедно с двамата си родители и между тях са съществували обичайните в семейството близки отношения, помагал е в домакинството с част от доходите; семейството било задружно, а родителите – добри хора, отдадени на децата си; свидетелите имали лични впечатления за тежкото емоционално и психическо състояние на родителите след инцидента – майката пиела хапчета, а бащата едвам се държал; загиналият Н. бил техен любимец, най-малкият от децата им, след неговата загуба ищците се променили, вече не били същите контактни хора, ходели непрекъснато на гробищата, не могли да преодолеят загубата, въпреки че при тях живеели другите им три деца и им помагали да се справят със ситуацията. Обсъдил е съдебнопсихиатричната експертиза, установяваща, че ищците са получили тежка психотравма и тежък емоционален срив, довели до разстройство в адаптацията, като изразената тревожно-депресивна симптоматика продължила около две години, което довело до промяна в начина им на живот. При ищцата била установена промяна в личностните характеристики, а при ищеца – ежедневна репродукция на събитията, което състояние би могло да остане хронично, ако не бъде предприето психотерапевтично лечение. Въз основа на така установените обстоятелства, като е взел предвид изключително силните по интензитет морални болки и страдания на двамата родители, утежнени от обстоятелството, че починалият им син е бил едва на 17 години, с трайна емоционална връзка помежду им, както и икономическата конюнктура в страната към момента на настъпване на вредите /2011г./, нивата на застрахователно покритие и практиката на съдилищата по аналогични случаи, е въззивният съд приел, че размерът на обезщетението следва да бъде завишен на 120 000 лева за всеки от родителите.
Във връзка с направеното възражение за съпричиняване и, като е посочил, че тежестта за доказването му е на ответника, въззивният съд е приел за недоказано, че пострадалият е знаел, че водачът е употребил алкохол, като констатациите за това в мотивите на присъдата нямат задължителна сила за гражданския съд, както и че не е установена причинна връзка между употребата на алкохол от пострадалия пътник и настъпили вследствие на това негови поведенчески прояви, които да са спомогнали или допринесли за загубата на управление при навлизането в завоя. Въззивният съд е счел за основателно възражението за принос на пострадалия, основано на нарушение на изискванията на чл.133 ЗДвП, като е приел, че са категорични и безспорни данните по делото, че на мотоциклета освен водача и пострадалия, е пътувал и трети пътник – момиче, качено на резервоара, което според изводите на КМАТЕ е предизвикало преразпределение на масите и увеличаване на центробежните сили. Приел е, че това обстоятелство, наред с високата скорост от 100 км/ч, е допринесло за поднасяне на мотоциклета, като според експертите ПТП би било предотвратено, ако водачът се е движел със скорост около 70-80 км/ч и ако пътниците не са били трима. С оглед на това въззивния съд е достигнал до извод, че макар пострадалият да е бил на задната седалка – на място, предвидено за пътник, съгласявайки се да пътува при тази неразрешена конфигурация, същият съзнателно се е поставил в очевиден риск, по който начин с поведението си обективно е допринесъл за вредата, като съпричиняването е в размер на ? спрямо основната вина на прекия извършител.
Предвид изложеното и, като е взел предвид изплатените извънсъдебно обезщетения по 40 000 лева, въззивният съд е приел, че на всеки ищец следва да се присъди обезщетение в размер на 50 000 лева, като в останалата част исковете се явяват неоснователни.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Поставените от касаторите първи и трети материалноправни въпроси се отнасят до определянето на размера на обезщетението по чл. 52 ЗЗД и влияе ли се той от икономическата конюнктура в страната и установените лимити на отговорността на застрахователя към момента на постановяване на съдебното решение. Тези въпроси са релевантни за делото, тъй като от отговора им зависи изходът на спора. По отношение на тях обаче не е налице основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. В т.ІІ на Постановление № 4/1968г. на Пленума на ВС е разяснено, че понятието „справедливост” по смисъла на чл.52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които са специфични за всяко дело и които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Съгласно създадената по реда на чл.290 ГПК задължителна съдебна практика – решение № 202 от 16.01.2013г. по т.д. № 705/2011г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 25 от 17.03.2010г. по т.д. № 211/2009г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 28/09.04.2014г. по т.д. № 1948/2013г. на ІІ т.о., решение № 83 от 06.07.2009г. по т.д. № 795/2008г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. и др., за да се реализира справедливо възмездяване за претърпените от пострадалите от деликт неимуществени вреди, съдът е длъжен при определяне размера на дължимото обезщетение да извърши задълбочено изследване на общите и на специфичните за отделния спор правнорелевантни факти и обстоятелства, обуславящи вредите, преживените болки, страдания и емоционални преживявания, както и икономическото състояние в страната към момента на увреждането, израз на което са и установените лимити на отговорност на застрахователя към този момент, и да изложи съображенията си по тях в мотивите на съдебното решение. Въззивният съд не се е отклонил от тази практика, като при определяне на конкретния размер на обезщетенията е взел предвид всички установени по делото обстоятелства, релевантни за определяне на размера на дължимото обезщетение, и е оценил значението им, както и е съобразил момента на настъпване на ПТП и обществено-икономическите условия към този релевантен момент. Съгласно постоянната съдебна практика установените лимити на отговорност на застрахователя нямат самостоятелно значение, а следва да бъдат съобразени като израз на икономическите условия към релевантния момент, който е моментът на настъпване на увреждането. Преценката на отделните факти по делото, относими към определяне на конкретния размер на обезщетението при спазване на принципа за справедливост, е въпрос на обоснованост на съдебното решение и касае правилността на постановения съдебен акт. В тази връзка оплакванията на касаторите за необоснованост и незаконосъобразност представляват отменителни основания по чл. 281, т. 3 ГПК, но не и основания за допускане на касационно обжалване с оглед критериите, предвидени в чл. 280, ал. 1 ГПК.
Вторият процесуалноправен въпрос се отнася до задължението на въззивния съд да обсъди доводите и оплакванията на страните. По въпроса е формирана постоянна съдебна практика, от която въззивният съд не се е отклонил, тъй като в мотивите на обжалваното решение е обсъдил и дал отговор на всички изложени във въззивната жалба оплаквания, включително е обсъдил възрастта на пострадалия и е взел предвид съдебната практика по сходни случаи. Несъгласието на касаторите с изводите на въззивния съд представлява оплакване за незаконосъобразност и необоснованост, по което касационната инстанция не може да се произнесе в производството по чл.288 ГПК.
Четвъртият материалноправен въпрос, свързан с приложението на чл.51, ал.2 ЗЗД и доказването на приноса за увреждането от страна на пострадалия, е релевантен за делото, тъй като от отговора му зависи изходът на спора. При произнасяне по този въпрос въззивният съд не се отклонил от формираната по него постоянна съдебна практика. Съобразявайки практиката на ВКС, създадена по реда на чл.290 ГПК, в това число и посочените от касатора решения, въззивният съд е приел, че наличието на принос за увреждането от страна на пострадалия следва да бъде доказано в исковото производство от страната, направила възражението; при произнасяне по възражението за съпричиняване е извършил съвкупната преценка на ангажираните в производството доказателства и въз основа на тях е приел за доказано, че поведението на пострадалия е в нарушение на чл.133 ЗДвП и е в пряка причинно-следствена връзка с настъпилия вредоносен резултат. Следва да се отбележи, че във въззивната си жалба касаторите признават факта, че на мотора се е возело е трето лице на нерегламентирано за това място, поради което посоченото обстоятелство не е прието за установено въз основа на мотивите на присъдата по наказателното дело. Поради това не е осъществена поддържаната от касатора допълнителна предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
По изложените съображения настоящият състав приема, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. При този изход на делото на касаторите не следва да се присъжат разноски за касационното производство. На ответника разноски не следва да се присъждат, тъй като такова искане не е направено.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1375 от 15.06.2017г. по в.гр.д. № 251/2017г. на САС, 1 състав, в частта, с която е потвърдено решение от 23.11.2016г. по гр.д. № 874/2016г. на СГС, І-18 състав в частта, с която са отхвърлени предявените от Б. П. Г. и Б. И. Г. против Сдружение „Национално бюро на българските автомобилни застрахователи” искове с правна квалификация чл.282, ал.3 и ал.5 КЗ /отм./ за разликата над 50 000 лева до 160 000 лева.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: