О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 528
гр. София, 27.07.2018 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на пети юни през две хиляди и осемнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА
ЧЛЕНОВЕ: А. Б.
Н. М.
като изслуша докладваното Костадинка Недкова т. д. N 527 по описа за 2018г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „Корпоративна търговска банка” АД /н/, [населено място], подадена чрез синдиците на банката, срещу решение № 2381/17.11.2017г. по т.д. № 3690/2017г. от Апелативен съд – С., с което е потвърдено решение № 848/04.05.2017г. по т.д. № 7802/2016г. на Софийски градски съд, с което е отхвърлен предявения по реда на чл. 422 ГПК от банката срещу „Трейс груп холд” АД иск за установяване, че ответникът дължи на банката сумата 32 803.52 лева – възнаграждение по чл.3 от рамков договор за издаване на банкови гаранции за периода от 27.10.2014г. до 22.04.2016г. за издадените банкови гаранции БГ № 1290/20.12.2011г., БГ № 913/15.10.2010г., БГ № 915/15.10.2010г., БГ № 134/07.02.2011г., БГ № 660/29.07.2010г., БГ № 661/29.07.2010г., БГ № 638/17.06.2011г., БГ № 1283/19.12.2011г. и са присъдени разноски по делото в полза на насрещната страна.
Касаторът поддържа, че решението е неправилно, поради нарушение на материалния закон – чл.89 ЗЗД, и необоснованост. Сочи, че правилото на чл.89 ЗЗД неприложимо към процесния договор, тъй като същият е тристранен, а не двустранен. Ответникът не е правил изявление за разваляне или прекратяване на договора, не са върнати и оригиналите на процесните банкови гаранции, поради което претендираното възнаграждение за издаването им е дължимо. Не е налице и правна пречка лицата, в полза на които са издадени банковите гаранции, да се удовлетворяват от масата на несъстоятелността на банката. Въз основа на изложените доводи, моли искът да бъде уважен след отмяна на обжалваното решение. Претендира присъждане на разноските по делото.
Ответникът по жалбата и по делото, „Трейс груп холд” АД, счита, че не са налице основанията за допускане на касационен контрол, а при евентуалност се позовава и на неоснователност на жалбата.
Върховния касационен съд, състав на Второ търговско отделение, след преценка на данните по делото и доводите на страната, намира следното:
Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да постанови потвърдителното си решение, решаващият състав е приел следното: Между страните е подписан на 21.10.2003г. рамков договор за издаване на банкови гаранции , с който ищецът поема задължение да издава по нареждане на наредителя „Строителен холдинг трейс груп” АД банкови гаранции в негова полза или в полза на посочени от него лица за получаване на аванс и за гарантиране на добро изпълнение по сключени договори по ЗОП и в тръжни условия и търгове, провеждани от други лица. В чл.3 от договора е предвидено всяка банкова гаранция да се издава след заплащане от наредителя на такса за откриване в размер на 0.14% за един месец или част от него, като с анекс № 1 от 21.10.2003г. е постигнато съгласие за изменение на клаузата на чл.3 от договора като е предвидено всяка една от банковите гаранции да се издава при заплащане от наредителя на месечна такса за откриване в размер на 0.14%, която такса се заплаща ежемесечно на 25-то число на месеца. С договор за заместване в дълг от 13.11.2013г., сключен между „КТБ” АД, „Строителен холдинг трейс груп” АД и „Трейс груп холд” АД е постигнато съгласие „Трейс груп холд” АД да замести длъжника, „Строителен холдинг трейс груп” АД, в задълженията му към кредитора, „КТБ” АД по процесния рамков договор за издаване на банкови гаранции, които към датата на сключване на договора са в размер на 2 204 449,99 лева, между които и процесните гаранции: БГ № 1290/20.12.2011г., БГ № 913/15.10.2010г., БГ № 915/15.10.2010г., БГ № 134/07.02.2011г., БГ № 660/29.07.2010г., БГ № 661/29.07.2010г., БГ № 638/17.06.2011г., БГ № 1283/19.12.2011г. С решение от 20.06.2014г. на УС на БНБ е забранено на „КТБ” АД да извършва дейностите, включени в лиценза й, а с решение от 06.11.2014г. на БНБ е отнет лиценза на „КТБ” АД.
Въз основа на приетата по – горе фактическа обстановка, решаващият състав е приел, че договорът, с който наредителят възлага на банката – гарант да издаде банкова гаранция, притежава характеристиките на договор аз поръчка, но се отлича по въведените законодателно изисквания към гаранта, който предвид установеното в чл.2, ал.2, т.7 ЗКИ изискване, може да бъде само банка, в чийто лиценз е включена последния вид дейност. С оглед на това, са споделени изводите на първостепенния съд, че с отнемането на лиценза на гаранта, „Корпоративна търговска банка” АД, да извърша банкови сделки, изпълнението на процесния рамков договор за издаване на банкови гаранции от 21.10.2003г. от страна на гаранта „Корпоративна търговска банка” АД е станало обективно невъзможно и на основание чл.89 ЗЗД договорът е развален по право. Направено е заключение, че обективната невъзможност за изпълнение на типичните задължения по процесния договор за „КТБ” АД е била налице и преди датата на отнемане на лиценза на банката на 06.11.2014г., и за периода от 27.10.2014г. до 06.11.2014г., доколкото за този период има забрана за осъществяване от банката на дейностите по издадената й лицензия, поради което същата няма право на уговорената насрещна престация за възнаграждение по чл.3 от договора. Въззивният състав е приел за неоснователни възраженията на ищеца, че нормата на чл. 89 ЗЗД не намира приложение, доколкото процесния договор бил тристранен, тъй като постигнатото съгласие, с изричното позволение на кредитора „Корпоративна търговска банка” АД, за замяна на първоначалната страна по договора, „Строителна компания трейс” АД, с „Трейс груп холд” АД, не прави договора тристранен, а има за последица само промяна на субекта на едната страна по двустранния договор. Според апелативния съд, без значение са и изложените доводи, че бенефициент по издадените банкови гаранции можел да се удовлетвори от масата на несъстоятелността на банката, доколкото последната правна възможност е различна от типичното задължение на банката по чл.442 ТЗ с издаването на банковата гаранция да обезпечи вземането на съконтграгента на наредителя като се отчита спецификата на личното обезпечение и очакваната финансова стабилност на банката – гарант, за която е създаден законов механизъм за следене и проверка, както и да заплати на посоченото в гаранцията лице определена сума пари съобразно условията, предвидени в гаранцията, а не третото лице да се удовлетворява в универсалното изпълнение в несъстоятелността, конкурирайки се с останалите кредитори на несъстоятелната банка.
В приложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са посочени следните правни въпроси, които, според касатора, са включени в предмета на спора и са обусловили правните изводи на съда, поради което са от значение за изхода на спора: „1/ Съставлява ли поставянето на банка под специален надзор по чл.115, ал.1 ЗКИ хипотеза на невъзможност за изпълнение по смисъла на чл.89 ЗЗД на договор за издаване на банкова гаранция?; 2/ Съставлява ли отнемането на лиценза за банкова дейност на банка хипотеза на невъзможност за изпълнение по смисъла на чл. 89 ЗЗД на договор за издаване на банкова гаранция?; 3/ Поставянето на банка под специален надзор по чл. 115, ал. 1 ЗКИ може ли да послужи като основание за разваляне по право на договор за издаване на банкови гаранции по чл. 89 ЗЗД?; 4/ Отнемането на лиценза за банкова дейност на банката може ли да послужи като основание за разваляне по право на договор за издаване на банкови гаранции по чл. 89 ЗЗД?”. Касаторът се позовава на допълнителния критерий по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, както и на основанието чл. 280, ал. 2 ГПК – „очевидна неправилност”. Поддържа се, че въпросите са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, тъй като по тях няма формирана съдебна практика, а решаването им ще има значение за възможността за събиране на вземания, включени в масата на несъстоятелността.
Настоящият състав на ВКС намира, че въззивното решение следва да бъде допуснато до касационно обжалване, предвид следното:
Под различни формулировки се поставя един и същ въпрос – дали поставянето на банката под специален надзор (при което е ограничена дейността й чрез забрана за извършване на всички дейности съгласно банковия й лиценз), съответно отнемането на лиценза й, води до обективна невъзможност и от там – до приложението на чл.89 ЗЗД, по отношение на заварен мандатен договор, въз основа на който са издадени банкови гаранции. Въпросът е включен в предмета на делото и е обусловил решаващите изводи на въззивния съд, поради което спрямо него е осъществено общото основание по чл.280, ал.1 ГПК. Налице е и релевирано от жалбоподателя допълнително основание по чл.280, ал.1, т.3 от ТЗ, тъй като точното прилагане на закона и развитие на правото формират основание за допускане на касационно обжалване, което е налице, когато приносът в тълкуването на закона осигурява решаването на делата, съобразно точния смисъл на закона, какъвто е и настоящият случай.
Въз основа на горните съображения, касационното обжалване следва да се допусне, на основание чл.280, ал.1, т.3 от ГПК, по конкретизирания от настоящия състав, съобразно т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010г. по тълк.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, материалноправен въпрос: „Съставляват ли наложената забрана за осъществяване от банката на дейностите по издадената й лицензия при поставянето й под специален надзор по чл.115 ЗКИ, съответно отнемането на лиценза й за банкова дейност, хипотези на невъзможност за изпълнение по смисъла на чл.89 ЗЗД на заварен договор за издаване на банкови гаранции?.
На основание чл.57, ал.6 З., касаторът не дължи предварително внасяне на държавната такса.
Водим от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И
ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 2381/17.11.2017г. по т.д. № 3690/2017г. от Апелативен съд – С..
ДЕЛОТО да се докладва на Председателя на II ТО за насрочване в открито съдебно заседание, тъй като, на основание чл.57, ал.6 З., касаторът не дължи предварително внасяне на държавната такса.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.