О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 529
гр. София, 31.07.2019 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на дванадесети март през две хиляди и деветнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА
АННА БАЕВА
като изслуша докладваното Костадинка Недкова т.д. N 2273 по описа за 2018г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ЗД „ЕВРОИНС” АД срещу решение № 1305 от 28.05.2018г. по в.гр.д. № 2036/2018г. на Апелативен съд – София, с което е потвърдено решение от 25.02.2018г. по гр.д. № 2912/2017г. на Софийски градски съд, с което е уважен предявеният на основание чл. 432 КЗ иск от В. Й. П. срещу застрахователното дружество за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди в размер на 100 000 лева. от смъртта на сина й Т. Д., настъпила на 09.10.2016г., заедно със законната лихва върху тази сума, считано от 23.12.2016г. до окончателното й изплащане.
Касаторът намира атакуваното решение за неправилно, поради нарушение на материалния и процесуалния закон и поради необоснованост. Твърди, че съдът не е изложил мотиви по всичките му твърдения и възражения и се е произнесъл в нарушение на чл. 52 ЗЗД, чл. 12 ГПК, чл. 235, ал. 2 ГПК, чл. 236, ал. 2 ГПК и чл. 380 КЗ. Не споделя заключението на съда за наличие на виновно и противоправно поведение от страна на застрахования водач. Оспорва определената степен на доказаното съпричиняване от страна на пострадалия. Претендира направените разноски.
Ответникът по жалбата и ищец по делото, В. Й. П., чрез процесуалния си представител адв. Н. Д., в представения отговор изразява становище за липса на основания за допускане на решението до касационен контрол, а по същество намира жалбата за неоснователна. Претендират се разноски на основание чл.38, ал.2 ЗАдв за адвокатско възнаграждение, ведно с ДДС, за настоящото производство.
Върховния касационен съд, състав на Второ търговско отделение, след преценка на данните по делото и доводите на страната, намира следното:
Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
Въззивният съд е приел за установена следната фактическа обстановка: На 30.09.2016г. около 10ч. в [населено място] зърнокомбайн с поставен отпред хедър с широчина от 4.40 метра, управляван от Д. Н. Д. се е движил по [улица]и на пресечката с [улица], излизайки на път с предимство, предизвиква ПТП с движещия се, (отляво надясно спрямо посоката на зърнокомбайна) по главния път л.а. Шкода Ф., с рег. [рег.номер на МПС] . Вследствие на удара е пострадал шофьорът на л.а. Т. Д., който впоследствие е починал в болницата на 9.10.2016г. Въз основа на заключенията на автотехническите експертизи е прието, че причините са настъпването на ПТП са, от една страна, отнемане на предимство от страна на водача на ППС зърнокомбайн при излизане на път с предимство при наличие на знак „Б2”, с поставен отпред хедър с широчина от 4.40 метра, без съпровождащ автомобил със светлинен сигнал, а от друга страна – управлението на л.а. Шкода Фелация от страна на починалия водач с несъобразена и превишена скорост от 96 км/ч. при максимално допустимата от 50 км/ч. за населено място, което е намалило времето му за реакция.
След съвкупен анализ на събраните доказателства, решаващият състав е намерил за основателно направеното от застрахователя възражение за съпричиняване от страна на пострадалия на вредоносния резултат, тъй като последният се е движел с 96 км./ч., което е почти двойно по-висока от максимално разрешената скорост за населено място, като водачът на л.а. Шкода е имал възможност да спре преди мястото на удара, ако се е движил с допустимата за населеното място скорост от 50 км./ч. Въз основа на анализ на механизма на ПТП съдът е приел, че вината на управляващия зърнокомбайна водач е по-голяма от тази на водача на лекия автомобил, тъй като извън габаритното ППС се е движело в нарушение на чл. 22, вр. чл. 10, ал. 1 от Наредба № 11/3.07.2001г. за движение на извън габаритни и/или тежки ППС без съпровождащ автомобил и съпровождащо лице, с неправилно поставен отпред хедър с ширина 4,40 метра при транпортиране по пътната мрежа и при отнето предимство на лекия автомобил. Посочено е, че поставянето отпред на хедъра се намира в пряка причинна връзка с настъпилото ПТП, защото именно той е препречил пътя на лекия автомобил и е попречил на видимостта на водача на зърнокомбайна, който ако не е бил с поставен хедър, удар изобщо не би настъпил. Изложени са съображения, че хедърът се поставя отпред само, ако зърнокомбайнът е в работно положение, но когато се движи по пътната мрежа, транспортирането на хедъра трябва да се извърши върху транспортна количка, закачена и теглена от комбайна, като с оглед на това, че комбайна е извънгабаритен, задължително трябва да има и съпровождащ автомобил пред комбайна, на който да има монтирана опознавателна табела, пътен знак № А39 и поне една жълта мигаща или проблясваща светлина, видима от останалите участници в движението. В случая, водачът на лекия автомобил, ако е имало такъв светлинен сигнал, е могъл да реализира промяна на скоростта на движение, преди момента на поява в полезрението на водача на предната част на зърнокомбайна, предвид ограничената видимост от наличието на високостеблена растителност по посока движението на лекия автомобил. Въз основа на така приетия механизъм на ПТП, съдът е счел, че приносът на пострадалия за настъпване на вредоносния резултат е по-малък от този на водача на комбайна, и възлиза на 1/3.
Съдът е приел, че вследствие на настъпилата от ПТП смърт на сина на ищцата, последната е претърпяла неимуществените вреди. Решаващият състав е кредитирал показанията на св. Р. /брат на ищцата/, според които същата няма други деца, освен починалия и много тежко е понесла смъртта му. Ищцата и сина й са живеели заедно на село, като починалият е работел и се грижел за майка си и баба си. Т. бил тяхната единствена опора и много им помагал. Преди повече от 20 години бащата на починалия Т. /П. П./ се пропил и се разделил с майка му. Ищцата била трудоустроена още преди ПТП, но смъртта на сина й много обострила състоянието й, което се влошило – тя започнала да вдига кръвното, припадала и се наложило да идва лекар у тях.
Въз основа на изложеното съдът е заключил, че за ищцата са настъпили неимуществени вреди, причинени по вина на водач на ППС с покрит риск по застраховка „Гражданска отговорност” при ответното дружество, поради което е налице основание за ангажиране на отговорността на застрахователя по чл.432 КЗ.
Относно размера на обезщетението е прието, че обезщетението за неимуществени вреди следва да бъде определено спрямо годината на ПТП – 2016г., на сумата от 150 000 лева при отчитане на 1/3 за съпричиняване или се дължат 100 000 лева, като съдът е съобразил и следните обстоятелства: ищцата е загубила единствения си син, на когото е разчитала за подкрепа в морален и материален план за в бъдеще; същите са живеели заедно, в едно домакинство; били са изключително близки, особено след като бащата на Т. ги е напуснал; ищцата тежко преживява загубата на сина си и не може да я превъзмогне; същата е пенсионирана по болест, но след трагедията здравословното й състояние се влошило; към датата на ПТП през м.09.2016г. пострадалият е бил само на 36 години, в активна работоспособна възраст и не е имал друго семейство.
По отношение на лихвата за забава, съдът е отчел факта, че ищцата е сезирала застрахователя на 02.12.2016г. с искане за заплащане на застрахователно обезщетение, като 15-дневния срок по чл.497 КЗ е изтекъл към 19.12.2016г. След завеждане на претенцията пред дружеството, с писмо от 16.12.2016г. ищцата изрично е уведомена, че не е изпълнила задължението си по реда на чл. 380 КЗ, като е поканена да представи банкова сметка и доказателства за приключено наказателно производство. Въз основа на служебно изискана от САС справка по наказателното производство е установено, че то е прекратено с постановление на Окръжна прокуратура – П., което не е влязло в сила, тъй като се обжалва пред Окръжен съд -Плевен. Данни за банкова сметка на ищцата не са постъпили в дружеството, като такава е представена по делото пред въззивната инстанция.
Относно началния момент, от който застрахователят дължи лихва за забава решаващият състав се е позовал на разпоредбата на чл.497 КЗ, според която застрахователят дължи законната лихва за забава върху размера на застрахователното обезщетение, ако не го е определил и изплатил в срок считано от по-ранната от двете дати: 1/ изтичането на срока от 15 работни дни от представянето на всички доказателства по чл. 106, ал. 3 КЗ; или 2/ изтичането на срока по чл.496, ал.1 КЗ, освен в случаите, когато увреденото лице не е представило доказателства, поискани от застрахователя по реда на чл.106, ал.3 КЗ.
Счетено е за неоснователно възражението на касатора за недължимост на лихвата за забава, поради непосочване на сметката на ищцата, по която да се извърши плащането. Изложени са съображения, че непосочването на сметката не е пречка застрахователят да определи обезщетението, като резервите относно плащането са самостоятелно основание за отказ да го изплати. Прието е, че в случая непосочването на сметката е ирелевантно и не е от естество да освободи ответника от заплащане на лихви след изтичане на 15-дневния срок, а не тримесечния срок от сезирането му, доколкото и в хода на исковото производство ответникът не е определил размер на обезщетението, а изразява становище за неоснователност на иска, което продължава да поддържа до приключване на устните състезания пред въззивната инстанция, като обжалва решението изцяло в осъдителната му част. Ето защо, съдът е счел, че лихвата е дължима, считано от датата, следваща изтичане на 15-дневния срок за произнасяне по претенцията на ищеца – от 19.12.2016г.
В приложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са посочени следните правни въпроси, които, според касаторите, са включени в предмета на спора и са обусловили правните изводи на съда, поради което са от значение за изхода на спора: „1/ При обективна непредотвратимост на удара за водача на моторно превозно средство, считано от първия момент на възприемане на опасността, когато такава не е била очаквана, допустимо ли е да се приеме, че е налице виновно и противоправно поведение?; 2/ Следва ли съдът да посочи конкретните правни норми, към които отнася фактите, за да е постановено правилно съдебно решение?; 3/ Следва ли съдът да направи собствена правна преценка на изводите на вещите лица, а не да ги възприема изцяло, когато същите не са от техническо естество?; 4/ Определен ли е размерът на дължимото обезщетение в настоящото производство в съответствие с принципа на справедливостта, установен в чл. 52 ЗЗД и съобразно критериите, въведени в ППВС № 4/1968г.?; 5/ При постановяване на съдебното решение съобразени ли са критериите, въведени с ППВС № 4/1968г. относно взимането предвид наличието на съпричиняване от страна на пострадалия за настъпилите вредоносни последици?; 6/ Съобразена ли е от съда правната норма на чл. 380 КЗ при присъждане на лихва върху застрахователното обезщетение?”. Касаторите се позовават на наличие на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1, т. 3 и ал. 2, предл. последно ГПК, като цитира следната практика: ППВС № 4/23.12.1968г., ППВС № 7/77г., ППВС № 17/63г., решение № 185/15.07.2013г. по гр.д. № 889/2012г. на ІV г.о. на ВКС, определение по т.д. № 936/11г. на І т.о. на ВКС, решение по т.д. № 551/2009г. на ІІ т.о. на ВКС и решение № 55 по т.д. № 728/2008г. на І т.о. на ВКС.
Настоящият състав на ВКС намира, че въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване, предвид следното:
Първият, посочен от касатора, въпрос не съответства на мотивите на въззивната инстанция. В решението е прието, че комбайнът навлиза в път с предимство при наличие на знак „СТОП”, в която хипотеза не може да се приеме, че „опасността е неочаквана”, и отнема предимството на лекия автомобил, който се е движил на главния път, при необезпечена видимост, поради нарушения на правилата за движение от страна на водача на инвънгабаритното ППС – поставяне на хедъра отпред и неизползване на съпътстващ автомобил със светлинна сигнализация, при спазването на които правила, ударът е бил предотвратим. С оглед на това, този въпрос не покрива общия критерий по чл.280, ал.1 ГПК. Той не е налице и спрямо втори въпрос, тъй като съдът е посочил в нарушението на кои правни норми е извършено движението на зърнокомбайна- чл. 22, вр. чл. 10, ал. 1 от Наредба № 11/3.07.2001г. за движение на извън габаритни пътни превозни средства.
Посоченият от касатора в т.3 от изложението процесуалноправен въпрос не покрива общото изискване по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на решението до касация, тъй като съдът е изложил аргументи, защо кредитира заключенията на вещите лица, като е извършил съвкупна преценка на експертизите ведно с останалите събрани по делото доказателства и е извел правните си изводи на плоскостта на установените от доказателствата факти.
Посоченият от касатора в т.4 от изложението материалноправен въпрос е релевантен, но по отношение на него не са изпълнени допълнителните изисквания на чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК. По тълкуването и приложението на чл. 52 ЗЗД с Постановление № 4/23.12.1968г. Пленумът на ВС е дал задължителни указания, целящи точното и еднакво приложение на закона при определяне на обезщетенията за неимуществени вреди, които формират задължителна съдебна практика на ВКС. Съгласно нея понятието „справедливост“ по смисъла на чл.52 ЗЗД е тълкувано не като абстрактно понятие, а свързано с преценката на доказаните конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се съобразяват при определяне размера на обезщетението, а именно характера на увреждането, начина на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, причинените физически и морални страдания, интензитета и продължителността на болките и страданията, възрастта на пострадалите и други обстоятелства. В настоящия случай въззивният съд е обсъдил всички релевантни факти относно определянето на размера на неимуществените вреди, поради което не е налице твърдяното несъответствие със задължителната практика на ВКС, което изключва проявлението, както на допълнителния критерий по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, така и на този по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, тъй като задължителната практика не е ревизирана.
Посоченият от касатора в т.5 от изложението материалноправен въпрос свързан с предпоставките по чл.51, ал.2 ЗЗД за намаляване на обезщетението за неимуществени вреди при принос на пострадалия е разрешен в съответствие с постоянната практика на ВКС, обективирана в ППВС № 8/1977 г., решение № 153/31.10.2011 г. по т. д. № 971/2010 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 33/04.04.2012 г. по т. д. № 172/2011 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 96/15.10.2012 г. по т. д. № 936/2011 г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 39/16.07.2010 г. по т. д. № 551/2009 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 71/08.08.2016 г. по т. д. № 36/2015 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 97/06.07.2009 г. по т. д. № 745/2008 г. на ВКС, ТК, II т. о. и други съдебни актове на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК. Според постоянната практика на ВКС за определяне наличието и степента на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на увреденото при ПТП лице е от значение съществуването на причинна връзка между поведението на пострадалия и противоправното поведение на водача на увреждащото моторно – превозно средство, въз основа на която съдът следва да определи обективния принос на всеки от участниците в конкретното ПТП, което е направил и решаващият състав на апелативния съд.
Посоченият от касатора в т.6 от изложението материалноправен въпрос относно приложението на чл.380 КЗ при присъждане на лихва върху застрахователното обезщетение е обуславящ за изхода на спора относно претенцията по чл.86, ал.1 ЗЗД, тъй като въззивният съд е счел за неоснователно възражението на застрахователното дружество за недължимост на законната лихва за забава върху застрахователното обезщетение, поради непосочване на банкова сметка от ищцата, по която да се извърши плащането му, с мотива, че застрахователят е оспорвал основателността на иска по чл.432 КЗ, вкл. до хода на устните състезания пред въззивната инстанция, като е обжалвал изцяло първоинстанционното решение в уважителната му част. С оглед изложеното, по отношение на този въпрос е налице общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК. Осъществен е и допълнителният селективен критерий по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, тъй като точното прилагане на закона и развитие на правото формират основание за допускане на касационно обжалване, което е налице, когато приносът в тълкуването на закона осигурява решаването на делата, съобразно точния смисъл на закона, какъвто е и настоящият случай. При липса на задължителна съдебна практика, наличието на неяснота на разпоредбите на чл.380, ал.1 вр. ал.3 и чл. 497 КЗ относно началния момент, от който се дължи законна лихва за забава върху застрахователното обезщетение по чл.432 КЗ по задължителна застраховка „гражданска отговорност” на автомобилистите при непосочени от увреденото лице данни за банковата му сметка, по която да се извърши плащането, при отправяне от него на застрахователна претенция по чл.380, ал.1 КЗ, налага преодоляването й по тълкувателен път.
Въз основа на горните съображения, въззивното решение, в частта относно иска по чл.86, ал.1 ЗЗД, следва да се допусне до касационно обжалване, на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК, по конкретизирания от настоящия състав, съобразно т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010г. по тълк.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, материалноправен въпрос: „Намира ли приложение разпоредбата на чл.380, ал.3 КЗ при дължимо застрахователно обезщетение по чл.432 КЗ в хипотеза на оспорване от застрахователя изцяло на основателността на предявения от увреденото лице пряк иск до приключване на въззивното производство при представяне от ищеца във въззивната инстанция на данните за банковата му сметка, по която да се извърши плащането на обезщетението?”.
На основание чл.18, ал.2, т.2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, касаторът следва да внесе по сметката на ВКС държавна такса в размер на 40 лева.
Водим от горното, Върховния касационен съд, състав на Второ търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И
ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1305 от 28.05.2018г. по в.гр.д. № 2036/2018г. на Апелативен съд – София в частта, с която е потвърдено решение от 25.02.2018г. по гр.д. № 2912/2017г. на Софийски градски съд в частта за осъждане на основание чл.86, ал.1 ЗЗД на ЗД „ЕВРОИНС” АД да заплати на В. Й. П. законната лихва върху сумата от 100 000 лева – застрахователно обезщетение по чл.423 КЗ за неимуществени вреди, считано от 23.12.2016г. до окончателното й изплащане.
УКАЗВА на касатора ЗД „ЕВРОИНС” АД в едноседмичен срок от съобщението да представи по делото вносен документ за внесена по сметката на ВКС държавна такса в размер на 40 лева, като при неизпълнение на указанието в срок, производството по жалбата ще бъде прекратено.
След представяне на вносния документ делото да се докладва на Председателя на II ТО за насрочване в открито съдебно заседание, а при непредставянето му в указания срок – да се докладва за прекратяване.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.