Р Е Ш Е Н И Е
№ 530
гр.София, 15.02.2011 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение в съдебно заседание на втори декември две хиляди и десета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛСА ТАШЕВА
ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛАНА КАЛИНОВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
със секретар Ани Давидова
изслуша докладваното от
председателя (съдията) ЕЛСА ТАШЕВА
гражданско дело под № 4325/2008 година
Производството е по чл.290 ГПК, образувано по касационната жалба на Р. М. Я. от[населено място] против решение № 83/21.04.2008 год. по гр.дело № 2018/2007 год. на С. апелативен съд. Поддържат се оплаквания за неправилност на съдебния акт, поради нарушение на материалния закон, необоснованост и съществено нарушение на съдопроизводствените правила, затова се настоява за отмяната му, като се уважи предявения иск, със законните последици.
В хода на касационното производство ответникът по касационната жалба Е. С. В. е починал и на негово място, на основание чл.227 ГПК са конституирани наследници-синове С. Е. В. и А. Е. В. и дъщеря М. Е. В., които изразяват становище за нейната неоснователност и молят да се остави без уважение, като им се присъдят разноските по делото.
С определение № 688/29.07.2009 год. по гр.дело № 4325/2008 год. на ВКС на РБ, ІІ-ро г.о. е допуснато касационно обжалване на въззивно решение № 83/21.04.2008 год. по гр.дело № 2018/2007 год. на С. апелативен съд, по касационната жалба на Р. М. Я., на основание чл.280, ал.1, т.2 ГПК, поради констатирано противоречие, допуснато от въззивния съд при решаването на правния въпрос за нищожността на уговорката за лихва, когато противоречи на добрите нрави, със съдебната практика, предлагаща по-различно разрешение на същия въпрос.
Касационният съд обсъди доводите за неправилност на въззивното решение, поради нарушение на материалния закон, които намира за основателни по следните съображения: за да отмени първоинстанционното решение от 20.07.2007 год. по гр.дело № 805/2006 год. в частта, с която е отхвърлен предявения на основание чл.240, ал.2 ЗЗД иск до размера от 9 273,60 лева, като погасен по давност и да постанови въззивния си акт и отхвърли иска по чл.240, ал.2 ЗЗД на Р. М. Я. против Е. С. В. за сумата от 9 273,60 лева, като неоснователен, въззивният съд е изложил по-различни съображения, въпреки идентичния краен резултат. Установено е по делото, че между страните е сключен договор за заем за сума от 2000 щ.д., която заемодателката Я. е предала на заемателя Е. В., за срок от една година, с договорена месечна лихва, в размер на 3.5%, начислена към края на всеки изтекъл календарен месец върху невъзстановената част от заема. Въззивният съд е приел, че уговорката за лихва е нищожна, като противоречаща на добрите нрави, на които чл.26, ал.1 ЗЗД придава правно значение, ако нарушението им се приравнява по последици на нарушението на закона. Предмет на въззивното обжалване е била част от първоинстанционното решение, с която предявеният иск за мораторна лихва е отхвърлен за сумата 9 273,60 лева, поради погасяването му по давност, които изводи въззивният съд не споделил, с оглед разпоредбата на чл.111, ал.1, б.”в” ЗЗД, позовавайки се на обаче на нищожността на уговорената в чл.2 от договора лихва, която годишно възлиза на 42% и „разкрива белезите на една несправедлива договореност, до неморално висок размер, който е в противоречие с установените в обществото ни добри нрави”.
Съдебната практика изразена в решение № 1285 по гр.дело № 2173/2001 год. на V-то г.о. ВКС и в решение № 140 по гр.дело № 408/2005 год. на ТК ВКС е в друг смисъл и в противоречие с изводите на въззивния съд.
Касационният съд намира за правилно разрешението на въпроса в цитираните съдебни актове, според които разпоредбата на чл.86 ЗЗД се прилага, когато не е уговорено друго. В т.2 от договора за заем страните са уговорили лихва, в по-голям размер, определен от разпоредбата на чл.86 ЗЗД, но тя не противоречи на закона и добрите нрави, защото разпоредбата на чл.86 ЗЗД не е императивна и се прилага, когато не е уговорено друго, а в конкретния случай страните свободно са определили съдържанието на договора за заем, включително и клаузата по т.2. Продължителното неизпълнение по договора за заем, сключен за периода от 21.05.1999 год. – 21.05.2000 год. не обуславя нищожност на договорената лихва, поради противоречието й със закона и добрите нрави. Тази уговорка е имала за цел да мотивира и стимулира длъжника-заемател към изпълнение на задължението си, без да изпада в продължителна забава, за да ограничи нарастването на задължението за лихва.
В този смисъл касационният съд не споделя за правилни изводите на въззивния съд, а преобладаващото становище на съдебната практика в обратния смисъл, позоваващо се на чл.9, във вр. с чл.86 и чл.26, ал.1, предл.1 ЗЗД, ето защо въззивното решение в обжалваната му част следва да се отмени и се постанови решение по чл.293 ГПК, с което искът по чл.240, ал.2 ЗЗД се уважи за сумата 9 273,60 лева за периода 18.03.2002 год. – 18.03.2005 год. /от деня на постъпване на исковата молба и три години назад, на основание чл.111, ал.1, б.”в” ЗЗД/, изчислена въз основа на неоспорената съдебно-счетоводна експертиза, ведно с разноските в размер на 769 лева, направени във въззивната и касационна инстанция. Водим от горните съображения, ВКС на РБ, ІІ-ро г.о.
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯВА решение № 83/21.04.2008 год. по гр.дело № 2018/2007 год. на С. апелативен съд, ГК 4 състав, в частта, с която е отхвърлен иска на Р. М. Я. от[населено място] против Е. С. В. от с.гр., починал на 02.09.2008 год. и заместен от неговите наследници С. Е. В., А. Е. В. и М. Е. В.-С., всички от[населено място], за сумата 9 273,60 лева, на основание чл.240, ал.2 ЗЗД и вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА С. Е. В., А. Е. В. и М. Е. В.-С., всички от[населено място] да заплатят на Р. М. Я. от с.гр. сумата от 9 273,60 лева, на основание чл.240, ал.2 ЗЗД, и разноски по делото в размер на 769 лева.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: