О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 535
гр. София, 05.07.2016 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на петнадесети март през две хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
АННА БАЕВА
изслуша докладваното от съдия Анна Баева т.д. № 1642 по описа за 2015г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на УМБАЛ [фирма], [населено място], представляван от адв. Руска В., срещу решение № 76 от 07.01.2015г. по в.гр.д. № 1956/2014г. на Пловдивски окръжен съд, 14 състав, с което е потвърдено решение № 454 от 31.01.2014г. по гр.д. № 4301/2013г. на Пловдивски районен съд, 14 граждански състав в частта, в която е отхвърлен предявеният от касатора УМБАЛ [фирма], [населено място] против Р. Г. М. като [фирма] иск с правно основание чл.236, ал.2 ЗЗД за периода от 01.03.2010г. до 26.04.2010г. и за периода от 26.04.2010г. до 15.03.2013г. за разликата съответно над 721 лева до 1 145,83 лева и над 15 211 лева до 21 656,59 лева.
Касаторът поддържа, че въззивното решение в обжалваната му част е неправилно, тъй като не отговаря на действителното положение. Поддържа, че съдът е достигнал до погрешния правен извод, че следва да се заплати обезщетение само за действително ползваната от ответника площ от 56 кв.м., а не за цялата отдадена под наем площ от 100 кв.м., като е приел, че в случая предмет на договора за наем е открито пространство – площадка, а не сграда, нито помещение, и площадката няма как да бъде предадена на наемодателя, освен чрез изоставянето й, т.е. неизползването й. Счита този извод за неправилен, като поддържа, че независимо от вида на отдадената под наем вещ, пък било то и открита площ, съгласно чл.233, ал.1 ЗЗД тази вещ винаги следва да бъде върната на наемодателя. Поддържа, че е ирелевантно обстоятелството, дали ответникът е ползвал площта над 56 кв.м. до пълните 100 кв.м., тъй като е негова тежестта да докаже, че е върнал на наемодателя държането на тази част. В изложението по чл.284, ал.3 ГПК обосновава наличието на основанията на чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК, тъй като въззивният съд се е произнесъл по следните правни въпроси в противоречие с практиката на ВКС и на други влезли в сила решения:
1. Дали обезщетението по чл.236, ал.2 ЗЗД се дължи за целия нает обект или само за реално ползваната от него част;
2. Чия е тежестта за доказване на факта на връщане на имота на наемодателя след прекратяване на договора за наем, при условие, че в договора за наем страните са договорили връщане с приемо-предавателен протокол.
Позовава се на противоречие на изводите на въззивния съд с решение № 169 от 11.06.2012г. по гр.д. № 84/2011г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 1030 от 21.06.2012г. по в.гр.д. № 1024/12г. на Софийски апелативен съд, решение № 3387 от 14.05.2014г. по в.гр.д. № 2178/2014г. на СГС и определение № 332 от 19.06.2009г. по т.д. № 160/2009г. на ВКС.
Ответникът Р. Г. М. като [фирма] не представя отговор на касационната жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
Въззивният съд, за да постанови решението си, е приел за безспорно във въззивното производство, че ответникът е продължил да ползва терена на болничното заведение и след прекратяване на договора за наем през исковите периоди, поради което дължи на ищеца не е наемна цена, а обезщетение за неползването в размер на средния пазарен наем, който би се получил от спорния терен при отдаването му под наем. За спорен е приел въпроса, каква площ е ползвал ответникът. Въз основа на събраните по делото гласни доказателства въззивният съд е достигнал до извода, че до средата на 2012г. ползваната от ответника площ за заведението му е 65 кв.м., а след тази дата – 113,60 кв.м. Не е възприел довода на въззивника – ищец, че за периода 26.04.2010г. – 30.04.2012г. ответникът следва бъде осъден да заплати обезщетение за 100 кв.м. площ, както е записано в наемния договор, че е ползвал, а не както е приел първоинстанционният съд – върху 56 кв.м. площ, тъй като последният не е доказал, че е върнал държането на тази част на наемодателя. Изложил е съображения, че след прекратяване на наемния договор ответникът дължи обезщетение върху действително ползваната от него площ, тъй като отдаденият под наем имот не е сграда, нито помещение, които могат да се заключат и ключът да се предаде на наемодателя, а открито пространство – площадка, която няма как да бъде предадена на ищеца, освен чрез изоставянето й, т.е. неизползването й.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото.
Поставеният от касатора материалноправен въпрос е релевантен, тъй като е обсъждан от въззивния съд и е обусловил решаващите му изводи. По този въпрос е налице постоянна съдебна практика, обективирана в решение № 169 от 11.06.2012г. по гр.д. № 84/2011г. на ВКС, ГК, IV г.о., постановено по реда на чл.290 ГПК, в което е възприета за правилна практиката, според която наемателят дължи обезщетение, ако не е освободил държането на предоставения му под наем обект, дори и имотът да не се ползва. Въззивният съд се е отклонил от тази практика, поради което следва да бъде допуснато касационно обжалване на решението му на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
Формулираният процесуалноправен въпрос относно разпределението на доказателствената тежест за установяване изпълнението на задължението на наемателя за връщане на вещта след прекратяване на договора за наем, не отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК. Въззивният съд не е отрекъл, че доказателствената тежест за установяване връщането на отдадения под наем имот след прекратяване на договора за наем е на наемателя, а крайният му извод за частична неоснователност на предявения иск е основан на преценката на конкретните факти по делото и събраните по делото доказателства във връзка с доказване на това обстоятелство, по правилността на която преценка касационната инстанция ще се произнесе с решението по чл.290 ГПК.
На основание чл.18, ал.2, т.2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, касаторът следва да внесе по сметката на ВКС държавна такса в размер на 137,41 лева.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 76 от 07.01.2015г. по в.гр.д. № 1956/2014г. на Пловдивски окръжен съд, 14 състав, с което е потвърдено решение № 454 от 31.01.2014г. по гр.д. № 4301/2013г. на Пловдивски районен съд, 14 граждански състав в частта, в която е отхвърлен предявения от касатора УМБАЛ [фирма], [населено място] против Р. Г. М. като [фирма] иск с правно основание чл.236, ал.2 ЗЗД за периода от 01.03.2010г. до 26.04.2010г. за разликата над 721 лева до 1 145,83 лева и за периода от 26.04.2010г. до 15.03.2013г. за разликата над 15 211 лева до 21 656,59 лева.
УКАЗВА на УМБАЛ [фирма], [населено място] в едноседмичен срок от съобщението да представи доказателства за внесена по сметка на Върховен касационен съд държавна такса за разглеждане на касационната жалба съгласно чл.18, ал.2, т.2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, в размер на 137,41 лева, като при неизпълнение на това указание производството по касационната жалба ще бъде прекратено.
След внасяне на дължимата държавна такса делото да се докладва на Председателя на Второ търговско отделение на Търговска колегия на Върховен касационен съд за насрочване.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: