1
Р Е Ш Е Н И Е
№ 536
София, 23 ноември 2011 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, трето наказателно отделение, в съдебно заседание на петнадесети ноември 2011 г. в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР ХАРАЛАМПИЕВ ЧЛЕНОВЕ: ПАВЛИНА ПАНОВА
КРАСИМИР ШЕКЕРДЖИЕВ
при секретаря …………Ив. ИЛИЕВА……………………… и в присъствието на прокурора от ВКП ………М. МИХАЙЛОВА…………….., като изслуша докладваното от съдия П. ПАНОВА наказателно дело № 2458/2011 г. , за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство пред ВКС е образувано по жалба на подс. С. К. И. и по жалба на подс. С. П. Б. срещу нова въззивна присъда № 151 от 20.05.2011 г., постановена по ВНОХД № 303/2011 г. по описа на Окръжен съд –Бургас.
С първоинстанционната присъда по делото №13/18.02.2011 г., постановена по НОХД № 46/2010 г. от Царевския районен съд, подс. С. К. И. е бил признат за невиновен и оправдан по обвинението по чл. 196 ал.1 т.2 пр.1 вр. чл. 195 ал.1 т.4 пр.1 и 2, т.5 вр. чл. 194 ал.1 вр. чл. 20 ал.2 вр. чл. 29 ал.1 б.А и Б за това за времето от 22.00 ч на 05.02.2010 г. до 01,30 ч. на 06.02.2010 г. в гр.Приморско, обл. Б., след предварителен сговор с подс. С. Б. и подс. А. Д. чрез използване на технически средства и МПС да е отнел от владението на „Албена” АД, клон ММЦ – Приморско, чужди движими вещи – 31 м. меден едножилен кабел на стойност 533,20 лв., без съгласието на собственика с намерение противозаконно да ги присвои, като деянието не представлява маловажен случай и да е извършено в условията на опасен рецидив. Със същата присъда подс. С. Б. е признат за виновен по обвинението по чл. чл. 195 ал.1 т.4 пр.1 и 2, т.5 вр. чл. 194 ал.1 вр. чл. 20 ал.2, като на осн. чл. 55 ал.1 т.1 от НК му е наложено наказание лишаване от свобода за срок от десет месеца, което да бъде изтърпяно при строг режим в затвор.
С атакуваната въззивната присъда, постановена от Бургаския окръжен съд, първоинстанционният съдебен акт бил отменен само в оправдателната му част, като подс. С. К. И. е бил признат за виновен по обвинението и му е било наложено на осн. чл. 55 ал.1 т.1 от НК наказание лишаване от свобода за срок от една година и шест месеца, което да изтърпи при първоначален строг режим в затвор. В останалата й част първоинстанционната присъда е била потвърдена.
В жалбата на подс. С. И. се изтъкват доводи за допуснати съществени нарушения на процесуалния закон, които сочат на касационното основание по чл. 348 ал.1 т.2 от НПК , тъй като присъдата почива на предположения при липса на безспорни доказателства за неговото участие в деянието. Претендира се отмяна на присъдата и оправдаването му.
В жалбата на подс. С. Б. се сочат основанията по чл. 348 ал.1 т.1 и т.3 от НПК за касационен контрол, предвид неправилното приложение на материалния закон и явната несправедливост на наложеното му наказание. Прави се искане за изменение на присъдата и намаляване на наложеното наказание.
В съдебно заседание пред ВКС жалбоподателите и техни процесуални представители не се явяват и не взимат отношения по жалбите.
Прокурорът от ВКП намира жалбата на подс. И. за неоснователна, тъй като обвинението спрямо него е било обосновано с налични доказателства, съдържащи се в показанията на разпитаните свидетели и в обясненията на подсъдимия Д.. Счита, че жалбата на подс. Б. следва да бъде оставена без разглеждане, тъй като с въззивната присъда е била потвърдена първоинстанционната в частта, касаеща обвинението на този подсъдим, поради което има характер на решение, а то не подлежи на касационно обжалване.
Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка за наличието на основанията за възобновяване, намери следното:
На първо място следва да се определят пределите на касационния контрол в настоящето производство. С атакуваната въззивна присъда е била потвърдена първоинстанционната присъда №13/18.02.2011 г., постановена от районен съд – Ц. по НОХД № 46/2010 г. във всички нейни части, с изключение на тази, касаеща подс. И.. Именно с оглед осъждането на оправдания подсъдим въззивният съд правилно е постановил съдебен акт, наименуван „присъда” с оглед задължението му, произтичащо от чл. 336 ал.1 т.2 от НПК. Съдебният акт, касаещ останалите двама подсъдими, обаче има потвърдителен характер, поради което представлява „решение”. Това обстоятелство предопределя и възможността на подс. И. да обжалва въззивната присъда, тъй като спрямо него съдебният акт отговаря на критерия на чл. 346 т.2 от НПК – „нова присъда, постановена от окръжния съд като въззивна инстанция”. За подсъдимите С. Б. и А. Н. Д. въззивният акт не е присъда, а решение, а то не попада в категорията на актовете на окръжния съд, които могат да бъдат обжалвани пред касационната инстанция /аргумент от чл. 346 от НПК/. Затова и касационният контрол върху въззивната присъда не би могъл да се разпростре в нейната цялост, а само в тази й част, която действително отговаря на критериите на чл. 336 от НПК, т.е само спрямо жалбоподателя С. И.. В останалата част, с която е потвърдена първоинстанционната присъда, съдебният акт не може да бъде обект на касационен контрол, поради което жалба срещу него е недопустима. Подадената жалба от подс. С. Б. е именно срещу необжалваемата част на съдебния акт, за която е недопустим касационен контрол. Поради това тази жалба следва да бъде оставена без разглеждане.
В рамките на така определените предели на касационен контрол, ВКС констатира, че жалбата на подс. С. И. е неоснователна.
Доводите за допуснати съществени процесуални нарушения, свързани с начина на формиране на вътрешното убеждение на въззивната инстанция – липса на пълно, обективно и всестранно изследване на обстоятелствата по делото и неправилна оценка на събраните доказателства, които като цяло са довели до неправилно приложение на закона с осъждане на подсъдимия И. по повдигнатото му обвинение, са изцяло неоснователни.
За да постанови съдебния си акт, въззивният съд е извършил цялостна проверка на първоинстанционната присъда и след комплексен собствен анализ на доказателствените източници е изменил правната оценка на установените от първата инстанция фактически положения. В съгласие с изискването по чл. 339 ал. 3 от НПК е дал отговор на всички аргументи, съдържащи се във въззивния протест, както и на защитните доводи на подс. И..
Изцяло неоснователно е твърдението, че изводът на въззивния съд за участието на подсъдимия И. в отнемането на инкриминираните вещи – 31 метра едножилен меден кабел, почива на невярна интерпретация на наличните доказателства, тъй като събраните не са били достатъчни за направата на осъдителен извод за отговорността на този подсъдим. Не се откриват никакви нарушения при извеждане на правнорелевантните факти, на основата на които въззивната инстанция е приела обвинението за доказано. По въпроса за авторството на подсъдимия, че с действията си е отнел чужди вещи, както и че практически това е било осъществено чрез употребата на МПС, управлявано от него, както и с технически средства, доказателствената съвкупност като цяло е била непротиворечива. Противно на изложеното в жалбата, самият И. е правил частични, макар и непоследователни признания, за това, че е предприел действия по извозване на вещите, инкриминирани по делото, но че не е знаел как са придобити те от останалите двама подсъдими. В тази връзка неговите обяснения са били съпоставени с доказателствата, изведени от останалите доказателствени източници, вкл. с показанията на св.С. /полицейски служител/, както и на подс. Д., които са били обсъдени от въззивния съд, без да е допуснато превратното им тълкуване. С оглед съвкупната преценка на споделеното от подсъдимия Д. пред първата съдебна инстанция /л. 125 гръб/, както и приобщените по реда на чл. 279 от НПК обяснения от досъдебното производство на подс. Б. /л.13/ /, не остава каквото и да е съмнение за участието на подсъдимия С. И. в изпълнителното деяние на престъплението „кражба”. По същество подс. И. в съдебната фаза не отрича, че действително е превозил останалите двама подсъдими до гора край ММЦ – Приморско, където ги изчакал няколко часа, след което заедно с донесените от тях кабели и технически средства, послужили им за изкопаването им, ги транспортирал до гр.Бургас. Това, което отрича подсъдимия И. и което е послужило като основание за оправдаването му от първоинстанционния съд, е знанието му, че е бил наясно къде и защо вози другите двама подсъдими и какво превозва впоследствие с автомобила си. В тази насока въззивният съд е направил много по-вярна и безупречна оценка на доказателствената съвкупност, отколкото първоинстанционния съд. Не съществува съмнение, че ако обясненията на съпроцесник са единственото доказателствено средство за авторството на друг подсъдим, то би бил налице оговор, на основата на който не би могла да почива осъдителна присъда. В случая обаче като сигурна доказателствена база, въз основа на която уличаващите обяснени на подс. Д. са били проверени, са показанията на полицейския служител С., пред който при извършване на проверката на автомобила и неговия водач, подс. И. е посочил, че „кабела е изкопан от Приморско” и е описал самото място, което не би могло да бъде установено, ако самият И. не го е посочил. Съмнението, което самият подсъдим се опитва да внесе в това, че той е съзнавал целта на пребиваването на другите двама подсъдими в гората с инструментите, които самият той е превозвал в колата, е разколебано по несъмнен начин и от обясненията на подс. Д., който е категоричен, че е предложил в присъствието на И. да отидат до ММЦ – Приморско, където знаел, че има кабел , „който можем да го изровим, да го откраднем, да го продадем и да си платим пътните”. Превозването на подсъдимите до безлюдно място, намиращо се в страни от главен път, в близост до гора, използването на техническите средства, намиращи се в автомобила, управляван от подсъдимия, натоварването и превозването на отнетите вещи, които впоследствие са констатирани, че са вътре в приведеното в движение превозно средство, с цел установяване на трайна фактическа власт върху тях, наличието на самите технически средства, чиито вид съответства на дейността по рязане, чупене и копаене, правилно са били оценени от въззивната съдебна инстанция като действия, недвусмислено сочещи на умисъл на подс. И. към отнемане на вещи, които не са на дееца, нито на съпровождащите го лица – чрез демонстриране на желание за прекъсване на чуждата фактическа власт върху тях и установяване на своя такава. Не може да се сподели твърдението на жалбоподателя, че е смятал, че превозва останалите двама подсъдими до място, където да си търсят работа, доколкото всички действия са извършени в тъмната част на денонощието – между 22 часа и 01,30 часа, на безлюдно място, в близост до гора, когато не би могло да се очаква, че може да се търси и намира легална работа, както и видът на дрехите и техническите средства, които са носели подсъдимите, покрити с кал, са сочели, че те са извършвали изкопни действия, за да отнемат превозвания кабел.
При това положение, след като въззивната инстанция е извършила всеобхватен анализ на всички доказателствените източници, събрани от предходната, подложила ги е на задълбочен и прецизен анализ, като е изложила подробни, ясни и убедителни съображения за това, поради какви причини намира, че установените от първата инстанция факти сочат на различни правни изводи относно участието на подс. И. в извършване на престъплението, а неговият умисъл за безспорно доказан, ВКС намира, че липсва каквото и да е основание да се счита, че вътрешното убеждение на решаващият въззивен съд е било опорочено. Липсва нарушение на чл. 13 и чл.14 от НПК. Направените изводи за безспорна доказаност на обвинението срещу И. почиват на законосъобразен анализ на доказателствата, а не на предположения, поради което не е допуснато нарушение на чл. 303 от НПК.
На основата на тези съображения ВКС не намери да е налице касационното основание по чл. 348 ал.1 т.2 от НПК, което да налага упражняването на правомощието му да отмени постановената въззивна присъда и да оправдае подс. И. или върне делото за ново разглеждане.
С оглед изложеното и на основание чл. 354 ал.1 т.1 от НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение
Р Е Ш И:
ОСТАВЯ В СИЛА въззивна присъда № 151 от 20.05.2011 г., постановена по ВНОХД № 303/2011 г. по описа на Бургаския окръжен съд.
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ жалбата на подс. С. П. Б. срещу същия съдебен акт.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.