О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 536
София, 05.11.2015 година
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито заседание на 03 ноември две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАНИН СИЛДАРЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ДИЯНА ЦЕНЕВА
БОНКА ДЕЧЕВА
изслуша докладваното от съдията БОНКА ДЕЧЕВА
гр.дело № 3973 /2015 година
Производство по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от С. Халилибрахим И. против решение № 72 от 03.04.2015г. по гр.д.№ 36/2015г. на Окръжен съд-Кърджали, с което е отменено решение N 169/12.12.2014г., постановено по гр.д.N 203/2014г. по описа на Момчилградския районен съд и вместо това е отхвърлен предявеният от касатора иск да се признае за установено по отношение на брат му С. Халиибрахим И., че той е собственик на основание давностно владение на поземлен имот с пл.сн.№ 57, за който е отреден УПИ № IV в кв.13 по ПУП на [населено място]., с площ от 2496 кв.м. при граници: изток и север – път, от запад – имот на И. М. И.., от юг – земеделска територия, ведно построените в имота жилищна сграда на два етажа със застроена площ 126 кв.м. и стопанска сграда на два етажа с площ 62 кв.м.
В касационната жалба се прави оплакване за недопустимост на решението поради противоречие с материалния закон – нормите, уреждащи института на придобивната давност, за нарушение на процесуалните правила, тъй като не са обсъдени доказателствата по делото и за необоснованост на извода, че ищеца не е придобил процесния имот по давност.
В изложението по чл. 284, ал.3 т.1 ГПК към жалбата се твърди, че въззивното решение противоречи на съдебната практика по приложението на чл. 235, ал.2 ГПК, тъй като съдът не е обсъдил доказателствата по делото. Позовава се на ТР № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, решение № 7 от 08.02.2012г. по гр.д.№ 510/2011г. на ІІ гр.о. на ВКС. Формулиран е и въпроса след изтичане на срока, предвиден в чл. 79 ЗС, в който едно лице е владяло недвижим имот, автоматично ли се придобива правото на собственост, или е необходимо позоваване. По този въпрос се твърди противоречие с ТР № 4/ 2012г. на ОСГК на ВКС. Третия поставен въпрос е има ли качеството на наследник лице, което не е приело наследството. По този въпрос се твърди противоречие с ТР № 148/10.10.1986г.
Ответникът по касация оспорва жалбата и допускането до касация, тъй като възззивния съд е обсъдил всички доказателства и се е съобразил със съдебната практика, според която преобръщането на държането във владение следва да е манифектирано недвусмислено, а когато се касае за сънаследствен имот следва да се докаже и основанието, на което е станало това.
Касационната жалба е постъпила в срок, изхожда от процесуално легитимирана страна, против въззивно решение, което подлежи на обжалване е, поради което съдът я преценява като допустима.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, като прецени наведеното основание за допускане до разглеждане на касационната жалба и доказателствата по делото, намира следното:
С искова молба, поправена пред въззивната инстанция С. И. твърди, че владее процесния имот от 1977г. още приживе на майка му, че като проява на това го пристроил и надстроил и ремонтирал, живял със семейството в него и затова иска да се установи по отношение на брат му С. И., че го е придобил по давност. От година ответникът оспорвал правото му на собственост, като считал имота съсобствен и търсел дял от него.
По делото е установено, че Х. И. И. и Хюрие Х. И. са съпрузи и от брака си имат седем деца. Той е починал на 11.02.1959г., а тя на 08.09.2001г. Страните по настоящото дело С. и С. са техни синове. Безспорно е, че жилищата сграда била построена около 1961г., но първоначално била с две стаи. В нея живеела майката със С. и С., но след като се оженил, С. си построил къща на друго место. В имота останал С. със семейството си и майката. Преди около 14 години той пристроил още две стаи и къщата станала със застроена площ 126 кв.м., а преди 2-3 години надстроил и горния етаж без строителни книжа. Ответникът С. не се противопоставил при пристрояването на къщата и на надстрояването, но от година-две преди предявяване на иска заявил претенции, считайки имота за наследство. Установено е, че в разписната книга към плана от 1981г. имота е записан като суперфиция на името на майката. Няма данни кой, кога и с какъв акт е учредил право на строеж. Имота не е деклариран. Представени са доказателства за платени данъци от ищеца за 2012г. и за това, че партидата за ел. енергия се води на него. Според свидетелите, останалите наследници не са претендирали дела си, но пред съда свидетелката Зелие И. – сестра на страните заявява, че би си получила дела.
При тези доказателства, въззивния съд е приел за безспорно, че процесния имот е наследствен, доколкото е записан на името на майката на страните, и жилищната сграда е била построена от нея по времето, когато ищецът е бил на 3 години. Относно построяването на другата страда /стопанската постройка/, съдът е приел, че не е установено кога и от кой е построена, Като е приел, че процесния имот е останал в наследство, съобразявайки доказателствата е намерил, че не е доказано, че ищеца е променил основанието, на което държи имота за себе си, защото не са установено с едностранни действия по явен и недвусмислен начин да отрича владението на останалите. Съдът се е позовал на ТР № 1 от 6.08.2012 г. на ОСГК на ВКС и на решение № 302 от 24.06.2011г. по гр. д. № 1168/2010 г., I г. о., ГК. С последното е прието, че самият факт на ползване на имота от един от съсобствениците, включително и сънаследниците, не означава, че той е установил владение за себе си. Когато съсобственик, включително и сънаследник ползва цялата вещ, той е владелец на своята част и държател на частите на останалите съсобственици, освен ако не е демонстрирал явно и категорично, че е променил държането на частите на останалите във владение за себе си. Промяната на намерението и своенето на частите на останалите следва да е демонстрирано недвусмислено. Действия по извършване на ремонти и подобряване на имота, които могат да се възприемат и като действия по поддръжка на съсобствената вещ от един от съсобствениците, за което той може да иска припадащата се част от разходите от другите съсобственици на основание чл. 30, ал. 3 от ЗС, а и като действия в собствен интерес щом ползва имота не могат да се приемат като достатъчно за установяване на владение върху техните части. Ползването на целия имот, което може да се възприеме и като упражняване на правото по чл. 31 от ЗС също не може да се възприеме като достатъчно, за да се квалифицира като владение за себе си на частите на останалите сънаследници.
Първият поставен въпрос е свързан със съдебната практика по приложението на чл. 235, ал.2 ГПК, тъй като съдът не е обсъдил доказателствата по делото. Този въпрос е относим към мотивите на възивното решение, в което не е обсъдено извършеното преди 14 години пристрояване на жилищната сграда от ищеца със знанието и без противопоставянето на майката и на ответника. Затова по този въпрос следва да се допусне касационно обжалване. С ТР № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС се прие, че въззивната инстанция е обвързана от наведените доводи във възивната инстанция, но следва да обсъди доказателствата във връзка с тях и възраженията на насрещната страна по тях и да формира собствени изводи. С решение № 7 от 08.02.2012г. по гр.д.№ 510/2011г. на ІІ гр.о. на ВКС също е обосновано задължението на съда да обсъди относимите доказателства и доводите на страните. Поради това, че въззивното решение противоречи на тази съдебна практика следва да се допусне касационно обжалване на основание чл. 280, ал.1 т.1 ГПК.
Вторият въпрос е свързан с приложението на правилата за придобивната давност – след изтичане на срока, предвиден в чл. 79 ЗС, в който едно лице е владяло недвижим имот, автоматично ли се придобива правото на собственост, или е необходимо позоваване. По този въпрос се твърди противоречие с ТР № 4/ 2012г. на ОСГК на ВКС, с което се прие, че позоваването е процесуално средство за защита на материално правните последици от изтичане на придобивната давност, които се зачитат към момента на изтичане на законовия срок. Този въпрос е свързан с твърдението, че още приживе на майката, ищецът е твърдял завлядяване на имота със съгласието на майка му. Въпросът има връзка и с ТР № 1/2012г. на ОСГК, с което се прие, че презумпцията на чл. 69 ЗС се прилага и в отношения между съсобственици независимо на какво основание е възникнала съсобствеността. Както е приел и въззивния съд, в случай на съсобственост отношенията са усложнени, тъй като всеки от съсобствениците има право да владее вещта, а ако я владее само един от тях, не винаги е ясно дали това владение се разпростира върху цялата вещ, или само върху идеалната част на този съсобственик, а за частите на другите съсобственици той упражнява държане по смисъла на чл.68, ал.2 ЗС. В ТР №1/06.08.2012г. по тълк.д.№1/12г. на ОСГК на ВКС е направено разграничение между двете хипотези – кога съсобственикът владее вещта изцяло за себе си и кога владее само своята идеална част и държи частите на останалите съсобственици. Разграничителният критерий е начинът, по който е установена фактическата власт върху вещта. Ако фактическата власт е установена на основание, което изключва владението на другите съсобственици, намерението на владеещия съсобственик по отношение на цялата вещ се предполага.
Една от хипотезите, при които презумпцията на чл. 69 ЗС се прилага и в отношенията между сънаследници е когато след смъртта на общ наследодател един от сънаследниците живее постоянно в съсобствения /сънаследствен/ имот, той е единствен за него и семейството му, подобрява го и го надстроява и това пряко се възприема от другите сънаследници, които не се противопоставят в период от 10 години – Р № 484/04.02.2013г. по гр.д.№ 740/2011г. І гр.о. Тези действия показват промяна на намерението. Тази съдебна практика е относима към спорния предмет и мотивите на съда и по въпроса за начина на приложение на презумпцията на чл. 69 ЗС в отношенията между съсобственици, поради което следва да се допусне касационно обжалване на основание чл. 280, ал.1 т.1 ГПК.
Третият поставен въпрос е има ли качеството на наследник лице, което не е приело наследството. По този въпрос се твърди противоречие с ТР № 148/10.10.1986г. Това тълкувателно решение е постановено преди отмяната на чл. 50 ЗН /ДВ бр. 60/1992г. С това изменение на закона отпадна срока за приемане на наследството. Сега то може да бъде прието винаги. Факта на оспорване правата на ищеца от ответника, което той признава още в исковата молба и което е видно от оспорване на иска, сочи на изразена воля за приемане на наследството, а следва да се има предвид, че приемането на наследството може да стане и с конкулдентни действие. Не е необходимо нарочно изявление, или действия за това, защото с откриване на наследството възникна наследственото правоотношение. Само за отказа от наследство се изисква изрично и формално изявление и надлежно вписване в нарочния регистър за това. По изложените съображения, третия поставен въпрос не кореспондира на действащата нормативна уредба включително и към момента на откриване на наследството от майката на страните през 2001г. Този въпрос е неотносим към изхода на спора, поради което по него не се допуска касационно обжалване.
По изложените съображения по първите два въпроса се допуска касационно обжалване на въззивното решение, поради което Върховния касационен съд, състав на първо гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 72 от 03.04.2015г. по гр.д.№ 36/2015г. на Окръжен съд-Кърджали по касационна жалба, подадена от С. Халилибрахим И..
Указва на касатора да внесе държавна такса в размер на 54,13 лв. в едноседмичен срок от съобщението и да представи квитанцията по делото. При неизпълнение, касационната жалба ще бъде върната.
След внасяне на определената държавна такса, делото да се докладва за насрочване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: