Р Е Ш Е Н И Е
№ 538
София, 22.10.2009 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България,Второ гражданско отделение,в съдебно заседание на дванадесети октомври през две хиляди и девета година,в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:Емануела Балевска
ЧЛЕНОВЕ:Светлана Калинова
Здравка Първанова
при участието на секретаря Теодора Иванова
и в присъствието на прокурора Дечева
като изслуша докладваното от съдия Светлана Калинова
гражданско дело № 1648 от 2008 година,образувано по описа на І ГО на ВКС, и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на §2,ал.3 ПЗР ГПК,обн. ДВ.бр.59/2007г.,в сила от 01.03.2008г., във вр. с чл.218а,ал.1,буква”б” ГПК/отм./.
С. А. Д. обжалва решението на Софийския апелативен съд,постановено на 17.01.2008г. по гр.д. № 927/2006г.,с което предявените от него по реда на ЗОДОВ искове са отхвърлени. Поддържа,че решението на въззивния съд е неправилно като постановено в нарушение на материалния закон и на съществени съдопроизводствени правила- отменителни основания по смисъла на чл.218б,ал.1,буква“в” ГПК/отм./. Моли решението да бъде отменено и вместо това предявените от него искове бъдат изцяло уважени.
Ответникът по к. жалба М. на п. изразява становище,че жалбата е неоснователна,тъй като не са установени конкретни нарушения,които да са били извършени от затворническата администрация.
Представителят на В. к. п. изразява становище,че не са налице предпоставките на чл.1 ЗОДОВ за ангажиране отговорността на държавата,тъй като дейността на затворническата администрация във връзка с местата за лишаване от свобода е специфична по охраната на тези места и привеждане в изпълнение на влезли в сила присъди и не представлява по своята същност административна дейност, както и че доводи за допуснати нарушения на чл.6 от Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи,каквито се излагат в касационната жалба,не се съдържат в първоначалната искова молба и не следва да бъдат обсъждани.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.218в,ал.1 ГПК/отм./ и отговаря на изискванията на чл.218в,ал.2 ГПК/отм./.
Върховният касационен съд,като обсъди доводите на страните във връзка с изложените касационни основания и като извърши проверка на обжалваното решение по реда на чл.218ж ГПК/отм./, приема следното:
По реда на чл.1 ЗОДОВ са предявени при условията на обективно съединяване искове на обща стойност 200000лв./посочена в исковата молба като равностойна на 100000 евро/, обезщетение за претърпени неимуществени вреди от неоправдано дълъг процес; от наложено наказание от началника на затвора,което впоследствие е отменено;от непредприемане на мерки по придвижване на подадени сигнали и жалби и от условията на живот,при които се намират лицата с наложена мярка за неотклонение “задържане под стража” в С. централен затвор,като при липса на уточнение досежно размера на всеки един от тези искове следва да се приеме,че всеки един от тях е предявен за сумата от 50000лв.
С обжалваното решение,постановено на 17.01.2008г. по гр.д. №927/2006г. Софийският апелативен съд,действувайки като въззивна инстанция,е оставил в сила решението на първоинстанциония съд,с което са отхвърлени предявените от С. А. Д. срещу М. на п. искове с правно основание чл.1,ал.1 вр. чл.4 ЗОДОВ за заплащане на сумата 200000лв.,равностойна на посочените от ищеца 100000 евро,представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди.
Прието е,че затворническата администрация не изпълнява административна дейност по ЗАП/отм./-сега по смисъла на АПК,поради което не може да бъде ангажирана отговорността на М. на п. по реда на чл.1 ЗОДОВ за наложено от началника на затвора наказание “изолиране в наказателна килия без право на работа в 14 дневен срок”,въпреки че заповедта,с която това наказание е наложено,е отменена.
Прието е,че отговорността на държавата за вреди е предвидена само в хипотези,при които при изпълнение на наказанието “лишаване от свобода” същото е продължило над определения срок,т.е. при бездействие на затворническата администрация да освободи лицето,изтърпяло наказанието /чл.2,т.6 ЗОДОВ/,но не и при продължително задържане.
Относно твърденията за условията,при които жалбоподателят е изтърпявал мярката за неотклонение “задържане под стража” и за условията в наказателната килия,в която е бил 14 дни и за условията в килията,в която е бил настанен впоследствие,е прието,че претенцията е недоказана.
В частта,с която предявените от С. Д. искове за заплащане на обезщетение за вреди,претърпени от наложено от началника на затвора наказание ,което впоследствие е отменено;от непредприемане на мерки по придвижване на подадени сигнали и жалби и от условията на живот,при които се е намирал с наложена мярка за неотклонение “задържане под стража” в С. централен затвор до размер на 5000лв. по всеки един от тях, обжалваното решение е валидно постановено, процесуално допустимо,но по същество неправилно поради неправилно приложение на материалния закон.
Неправилно е прието,че дейността на затворническата администрация по налагане на наказания на лицата с наложена мярка за неотклонение “задържане под стража”,по придвижване на подавани от тези лица жалби и сигнали и по осигуряване на подходящи битови условия в затворите не е административна дейност по смисъла на чл.1,ал.1 ЗОДОВ.
Съгласно чл.1,ал.1 ЗОДОВ държавата отговаря за вредите,причинени на граждани и юридически лица от незаконосъобразни актове,действия или бездействия на техни органи и длъжностни лица при или по повод изпълнение на административна дейност,т.е. на дейност свързана с упражняване на властнически правомощия от страна на органите на изпълнителната власт. Дейността,свързана с изпълнение на мярката за неотклонение “задържане под стража”,наложена по реда на НПК, представлява именно такава дейност с оглед характеристиките й на дейност, свързана с упражняване на държавна принуда и правомощията на министъра на п. и служителите на министерството,визирани в разпоредбите на действуващия пред исковия период Закона за изпълнение на наказанията/сега отменен/.
Местата за лишаване от свобода,в които се настаняват и лицата,на които е наложена по реда на НПК мярка за неотклонение “задържане под стража” се създават и закриват със заповед на министъра на п. , т.е. с акт на държавен орган в рамките на неговата компетентност. Съгласно разпоредбата на чл.19,ал.1 ЗИН/отм./ общото ръководство на местата за лишаване от свобода и контролът върху тяхната дейност се осъществява от М. на правосъдието. Министърът на п. определя организационната структура на местата за лишаване от свобода /чл.19,ал.2 ЗИН/отм./,а прякото ръководство и контролът върху дейността на местата за лишаване от свобода се осъществява от Г. д. “Изпълнение на наказанията” към М. на п. /чл.19а,ал.1 ЗИН/отм./. Съгласно изричната разпоредба на чл.19а, ал.2 ЗИН/отм./ тази д. е административно звено в М. на п. ,а затворите,поправителните домове и следствените арести са нейни териториални звена/чл.19а,ал.3 ЗИН/отм./. М. на п. следователно е органът,който следи дейността по изпълнение на наложената по реда на НПК мярка за неотклонение “задържане под стража” да бъде изпълнявана в съответствие с установените в нормативните актове изисквания и следва да носи отговорност за неизпълнението на задълженията,възложени на неговите служители в тази насока.
Предприеманите от директора на затвора по отношение на лице, изтърпяващо мярка за неотклонение “задържане под стража” действия и издаваните от него актове, свързани с упражняването на правомощията му по ЗИН/отм./ следователно представляват действия,респ. актове на длъжностно лице по повод изпълнение на административна дейност,вкл. актовете,с което на такова лице е наложено дисциплинарно наказание. В случая,след като по делото е установено,че заповед №49/30.01.2004г. на началника на затвора-София,с която на С. А. Д. е наложено дисциплинарно наказание “изолиране в наказателна килия без право на работа в 14 дневен срок” е отменена с определение от 23.02.2004г. по нохд №1554/2003г. на СРС,НК,21 състав,неправилно въззивният съд е приел,че не е налице незаконосъобразен акт на длъжностно лице,издаден при изпълнение на административна дейност. Налице са предпоставките за ангажиране отговорността на държавата по реда на чл.1,ал.1 ЗОДОВ по първия предявен от С. А. Д. иск,като с оглед установения в разпоредбата на чл.52 ЗЗД принцип настоящият състав приема,че искът е основателен за сумата 5000лв. с оглед продължителността на наложеното наказание и характера на изтърпените в следствие на неговото налагане допълнителни ограничения – съгласно чл.76а,ал.2 ЗИН/отм./ изолираните в наказателна килия без излизане на работа нямат право на свиждане,нито на хранителни пратки и пари за лични нужди,а съгласно чл.103 ППЗИН храненето им се извършва в наказателната килия ;правото на престой на открито се използува отделно от останалите пребиваващи в затвора лица,нямат право да ползуват телефон,т.е. налице е допълнително ограничаване на възможността за осъществяване на социални контакти. Освен това разпоредбата на чл.103,ал.5 ППЗИН установява и ограничения по отношение на вещите, които наказаните могат да държат при себе си. В частта,с която предявеният от С. А. Д. иск по така заявената претенция е отхвърлен за сумата 5000лв. обжалваното решение следва да бъде отменено и вместо това за тази сума искът бъде уважен. В останалата част,с която искът е отхвърлен за разликата до пълния предявен размер от 45000лв. обжалваното решение следва да бъде оставено в сила, тъй като не са налице основания за присъждане на обезщетение в по-голям размер-не е доказано претърпяване на вреди,различни от посочените по-горе.
Неправилен е и изводът на въззивния съд,че претенцията за заплащане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди като последица от лошите условия,при които се е намирал С. Д. пред исковия период при изтърпяване на наложената му по реда на НПК мярка за неотклонение “задържане под стража”.
Съгласно разпоредбата на чл.128 ЗИН/отм./ разпоредбите относно осъдените за лишаване от свобода се прилагат и по отношение на обвиняемите и подсъдимите с мярка за неотклонение “задържане под стража”,доколкото в глава 12 на закона не се предвижда друго. Приложение намира следователно разпоредбата на чл.8,ал.2,т.1 ЗИН,която изрично предвижда,че следва да бъдат осигурени условия за поддържане на физическото и психическото им здраве и за уважаване на човешкото им достойнство,както и разпоредбата на чл.9 от същия закон,съгласно която местата за лишаване от свобода следва да отговарят на здравните изисквания и да имат необходимите жилищни,комунално-битови и други помещения. Органите,на които е възложено да осъществяват ръководство и контрол върху дейността по изтърпяване на наложена по реда на НПК мярка за неотклонение “задържане под стража” следователно са длъжни да осигурят на обвиняемите и подсъдимите лица такива условия,които да не създават предпоставки за увреждане на физическото и психическото им здраве,нито на човешкото им достойнство. Аргумент в тази насока е и разпоредбата на чл.3 от Европейската конвенция за правата на човека и основните свободи и разпоредбата на чл.29,ал.1 от Конституцията на Република България, с оглед на които следва да се приеме,че основно задължение на упражняващия ръководство и контрол върху дейността на местата за лишаване от свобода държавен орган е да следи и да предотвратява всяко причиняване на физическо страдание или унижаване на човешкото достойнство на лицата,чиято лична свобода е ограничена, вкл. чрез условията,при които се изтърпява наложената по реда на НПК мярка за неотклонение. Разпоредбата на чл.10,т.1 от Международния пакт за граждански и политически права,ратифициран с Указ №1199 на Президиума на Народното събрание от 23.07.1970г.,обн. Дв.бр.60/1970г.,в сила за Република България от 23.03.1976г.,изрично предвижда,че всяко лице,лишено от свобода,има право на хуманно отношение и на уважение на присъщото на човешката личност достойнство. Макар критериите,на които следва да отговарят условията в местата,в които пребивават лицата,на които е наложена мярка за неотклонение “задържане под стража” да не са изрично определени в разпоредби на националното законодателство /някои са установени в заповед № Л-8195/28.11.2003г. на директора на Г. д. “Изпълнение на наказанията”/,с оглед посочените по-горе международно правни актове държавата е поела ангажимент да се съобразява с установените средни международни стандарти за това. Изразявала е и воля за подобряване на тези условия по повод на докладите на Европейската комисия за предотвратяване на изтезанията и нечовешкото или унизително отнасяне или наказание /КПИ/,изготвени при посещенията й в Република България през 1995,1999,2002,2003г. Ноторно известен е следователно фактът,че през исковия период /от 11.09.2000г. до 22.11.2004г./ условията,при които пребивават в Софийския централен затвор лицата с наложена по реда на НПК мярка за неотклонение “задържане под стража” не отговарят на обичайните правила за условия на живот при наложено по пътя на държавната принуда подобно ограничение,съответствуващи на изискванията за хуманно отношение, което да не накърнява човешкото достойнство,поради което настоящият състав приема,че изводът на въззивния съд,че предявеният иск е изцяло неоснователен е неправилен. Съществуващите в този период условия надхвърлят неизбежния елемент на ограничаване,присъщ на наложената на С. Д. мярка за неотклонение,поради което обжалваното решение следва да бъде отменено в частта,с която предявеният иск е отхвърлен за разликата между 4. и пълния предявен размер от 50000лв. и вместо това искът бъде уважен за сумата 5000лв. При липса на други данни за причинени неимуществени вреди в останалата част до пълния предявен размер искът следва да бъде отхвърлен като неоснователен.
Неправилен е и изводът на въззивния съд,че не са налице предпоставките за ангажиране отговорността на държавата по реда на чл.1,ал.1 ЗОДОВ за причинени неимуществени вреди от неизпълнение на задълженията на затворническата администрация във връзка с препращането на подаваните от С. Д. жалби и сигнали до държавните органи и длъжностни лица,до които те са адресирани.
Както вече беше отбелязано,дейността на затворническата адниминстрация,осъществявана по повод изтърпяване на мярка за неотклонение “задържане под стража” представлява административна дейност по смисъла на чл.1 ЗОДОВ. Разпоредбата на чл.37 ЗИН/отм./ изрично предвижда,че лишените от свобода имат право да подават молби и жалби,които се изпращат незабавно до съответните органи,като с оглед разпоредбата на чл.128 от същия закон с такова право разполагат и лицата, на които е наложена мярка за неотклонение “задържане под стража”. Съгласно т.11.2 от заповед №Л-8195/28.11.2003г. на директора на Г. д. “Изпълнение на наказанията”,съдържаща се в кориците на настоящето дело, всички молби и жалби на задържаните с мярка за неотклонение “задържане под стража”,адресирани до съда,прокуратурата или други органи,се изпращат в срок до 24 часа,освен когато е необходимо да бъдат придружени със справки,в които случаи срокът е тридневен. В т.11.1 от същата заповед пък е изрично предвидено,че тези молби и жалби следва да бъдат заведени в отделна книга,като се отбележи датата на получаване и изпращане,името на задържания,органът,до който са адресирани,предметът и датата на получения отговор. Неизпълнението на всяко едно от тези действия сочи на наличие на основание за ангажиране на отговорността на държавата по реда на чл.1,ал.1 ЗОДОВ,ако се установи че от това са причинени вреди на лица с наложена мярка за неотклонение “задържане под стража”. Тези лица имат правото да подават жалби,молби и сигнали до всички държавни органи и с оглед на обстоятелството,че не разполагат с възможността лично да подадат тези молби и жалби по причина наложената им мярка за неотклонение,упражняването на това тяхно право е опосредено от действията на затворническата администрация по регистриране и препращане на жалбите и молбите до органите,до които те са адресирани. Поради това следва да се приеме,че неизпълнението на задълженията на затворническата администрация, установени в чл.37 ЗИН и заповед №Л-8195/28.11.2003г. ограничава възможността лицата с наложена мярка за неотклонение “задържане под стража” да упражняват предоставено им от закона право,което само по себе си сочи,че тези лица търпят неимуществени вреди. В случая е установено,че не всички подавани от С. А. Д. жалби и сигнали са били завеждани и съответно изпращани в сроковете по т.11.2 на заповед №Л-8195/28.11.2003г.,поради което неправилно въззивният съд е приел,че предявеният иск е изцяло неоснователен. С оглед характера на правото,чието упражняване е било ограничено по причина установеното бездействие на затворническата администрация и броя на непредвижените в срок жалби и сигнали настоящият състав приема,че обжалваното решение следва да бъде отменено в частта,с която този иск е отхвърлен за разликата между 4. и пълния предявен размер от 50000лв. и вместо това искът бъде уважен като основателен за сумата 5000лв. В останалата част,с която искът е отхвърлен до пълния предявен размер решението на въззивния съд следва да бъде оставено в сила,тъй като затворническата администрация и М. на п. не могат да носят отговорност за липса на отговор на подадените жалби и сигнали от страна на държавните органи и длъжностни лица,до които те са били адресирани, нито за срочността на тези отговори,респ. за липсата на предприети действия по подадените жалби и сигнали.
В частта по предявения иск за заплащане на сумата 50000лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди от неоправдано дълго задържане под стража обжалваното решение е валидно, но процесуално недопустимо-предявеният иск не е разгледан на основанието,на което сочат наведените в исковата молба твърдения и спрямо надлежно легитимирания ответник. Налице е също така и нередовност на исковата молба,тъй като в същата не е посочено основанието за задържането,неговата продължителност към момента на постановяване на първата присъда,с която С. Д. е бил признат за виновен по повдигнатото му обвинение. Тези факти и обстоятелства са от съществено значение досежно основанието на предявения иск ,тъй като отговорността на държавата за вреди,причинени на нейни граждани може да бъде ангажирана не само по реда на ЗОДОВ,но и по общия исков ред, вкл. в хипотеза на неправдано дълго задържане под стража,вкл. и при висящо наказателно производство,по което задържаното лице е привлечено като обвиняем,доколкото разпоредбата на чл.5,т.3 от Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи изрично предвижда,че всяко лице,арестувано или лишено от свобода в съответствие с разпоредбите на т.1 на този член,трябва своевременно да бъде изправено пред съдия или пред длъжностно лице,упълномощено от закона да изпълнява съдебни функции и има право на гледане на неговото дело в разумен срок или на освобождаване преди гледането на неговото дело в съда. Периодът за задържане по смисъла на чл.5,т.3 приключва в деня,в който е произнесено решение по обвинението,макар и от първоинстанционния съд,което занапред би оправдало продължаване на мярката за неотклонение с оглед тежестта на престъплението и предполагаемата възможност за укриване или извършване на ново престъпление. Същественият въпрос по така заявена претенция е разумността на продължителността на задържането,поради което исковата молба следва да съдържа твърдения за наличието на посочените по-горе факти, каквито в случая липсват,като доказателствената тежест да установи,че виризаният в исковата молба период не сочи на наличие на неоправдано дълго задържане е на държавата. В случая липсват доказателства кога на С. А. Д. е наложена мярка за неотклонение “задържане под стража”,повдигнато ли е срещу него обвинение кога и за какво престъпление,постановен ли е съдебен акт по така подвигнатото обвинение и дали наказателното производство е приключило. По реда на чл.218ж,ал.1 ГПК/отм./ в тази част постановеното от въззивния съд решение следва да бъде обезсилено и делото върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд с указания исковата молба да бъде оставена без движение за уточняване на твърденията за периода на задържане под стража,за който се претендира обезщетение /датата на първоначалното задържане и датата на постановяване на съдебен акт по повдигнатото обвинение от първоинстанционния съд/,както и за надлежно конституиране на страните с оглед естеството на заявената претенция,за установяване на обстоятелствата кога на С. Д. е наложена мярка за неотклонение “задържане под стража”,повдигнато ли е обвинение срещу него по предвидения в НПК ред,постановен ли е съдебен акт по така повдигнатото обвинение,кога и налице ли е влязла в сила присъда.
По изложените по-горе съображения,Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решението,постановено на 17.01.2008г. по гр.д. №927/2006г. по описа на Софийския апелативен съд в частта,с която предявеният от С. А. Д. по реда на чл.1,ал.1 ЗОДОВ иск за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди,претърпени от наложено наказание от началника на затвора,което впоследствие е отменено е отхвърлен за разликата между 4. и пълния предявен размер от 50000лв.,в частта,с която предявеният от С. А. Д. по реда на чл.1,ал.1 ЗОДОВ иск за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди,претърпени от непредприемане на мерки по придвижване на подадени сигнали и жалби е отхвърлен за разликата между 4. и пълния предявен размер от 50000лв.,както и в частта,с която предявеният от С. А. Д. по реда на чл.1,ал.1 ЗОДОВ иск за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от условията на живот,при които се е намирал с наложена мярка за неотклонение “задържане под стража” в С. централен затвор в периода от 11.09.2000г. до 22.11.2004г. е отхвърлен за разликата между 4. и пълния предявен размер от 50000лв. и в частта,с която С. А. Д. е осъден да заплати държавна такса в размер на 7823лв. вместо това ПОСТАНОВЯВА :
ОСЪЖДА М. на п. по реда на чл.1,ал.1 ЗОДОВ да заплати на С. А. Д. сумата 5000лв. /пет хиляди лева/,представляваща обезщетение за неимуществени вреди претърпени, от наложено със заповед №49/30.01.2004г. на началника на затвора-София наказание,което впоследствие е отменено,както и сумата 5000лв./пет хиляди лева/,представляваща обезщетение за неимуществени вреди,претърпени от непредприемане на мерки по придвижване на подадени сигнали и жалби,както и сумата 5000лв. /пет хиляди лева/, представляваща обезщетение за неимуществени вреди,претърпени от условията на живот,при които се е намирал с наложена мярка за неотклонение “задържане под стража” в С. централен затвор в периода от 11.09.2000г. до 22.11.2004г.
ОБЕЗСИЛВА решението,постановено на 17.01.2008г. по гр.д. №927/2006г. от Софийския апелативен съд в частта,с която предявеният от С. А. Д. против М. на п. иск за заплащане на сумата 50000лв. /петдесет хиляди лева/, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди в резултат на неоправдано дълго задържане под стража като наложена мярка за неотклонение и
ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на Софийския апелативен съд в тази част.
ОСТАВЯ В СИЛА решението,постановено на 17.01.2008г. по гр.д. №927/2006г. от Софийския апелативен съд в останалата част.
Председател:
Членове: