Р Е Ш Е Н И Е
№ 539
гр. София, 09.07.2009 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в съдебно заседание проведено на двадесет и седми май през две хиляди и девета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БРАНИСЛАВА ПАВЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛИДИЯ РИКЕВСКА
ТЕОДОРА ГРОЗДЕВА
при секретаря Ан. Иванова
след като разгледа докладваното от съдия Л. РИКЕВСКА гр. д. № 1012 по описа на четвърто гражданско отделение за 2008 г., за да се произнесе, взема предвид следното:
Производство по чл. 218а и сл. ГПК /отм./ вр. с § 2 ал. 3 от ПЗР на ГПК.
С решение № 1* от 06.11.2007 г. по гр. д. № 2433/06 г. Окръжен съд гр. П. е отменил решение № 54 от 25.04.2003 г. по гр. д. № 1107/02 г. на Районен съд гр. П.. Постановил е ново решение, с което е осъдил Т. И. Б. – Д. , Г. В. Б., М. В. В., Н. Х. Л., Д. Х. Л., А. П. Б., А. И. Б., Я. Д. Х. и С. И. Д. действуващ като Е. „С”, да предадат на „А” А. гр. П. владението на УПИ * – стопанска дейност в кв. 5г по плана на гр. П., заедно с построената в него масивна жилищна сграда със застроена площ 289 кв. м.
Срещу решението на въззивния съд е подадена жалба от Т. Б. – Д. , Г. Б. , А. Б. , М. В. , Н. Л. , Д. Л. и Я. Х. Оплакванията развити в касационната жалба са, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, на съществени процесуални правила и е необосновано.
О. по касация „А” А. и С. Д. , действуващ като Е. „С”, не вземат становище по жалбата.
Касационната жалба е допустима. Подадена е в срок от легитимирани лица, насочена е срещу решение което подлежи на касационно обжалване и отговаря на изискванията по чл. 218в ГПК /отм./.
Върховният касационен съд, след като прецени съвкупността на всички събрани по делото доказателства, взема предвид наведените съображения и с оглед очертаните в жалбата пороци на решението, приема за установено следното:
За да уважи иска за собственост въззивният съд е приел че процесният имот бил отчужден от „И” ООД през 1952 г. и придаден към парцел ****а „А”. От момента на завземането му бил държавна собственост, тъй като при действието на ЗПИНМ /отм./ дворищно – регулационният план има отчуждително действие. Доказано било че процесният държавен имот бил включен в баланса на дружеството към 31.03.1991 г. Нормата на чл. 17а ЗППДОП /отм./ била неотносима към спора, въпреки че било установено правоприемство между ДИП „А” и „А” АД. Изложил е доводи, че ответниците не са възстановили собствеността по реда на ЗВСОНИ по ЗТСУ, ЗПИНМ, ЗБНМ, ЗДИ, и ЗС, както и че сключените облигационни договори не доказват права на собственост на наеманите обекти.
В касационната жалба се излагат твърдения че решението противоречи на събраните по делото доказателства. Имотът не бил отчужден, а в действуващата към отреждането редакция на чл. 39 ЗПИНМ /отм./ се предвиждало отчуждаване след обезщетяване на собственика. Тъй като нямало доказателства за получено обезщетение, отчуждаване не било осъществено. Цитираният протокол № 9 от 1949 г. бил неотносим към спора, тъй като от него не може да се направи извод за коя част от имота се отнася.
Доводите са неоснователни. Видно е от данните по делото, че през 1945 г. „И” ООД закупило нива в м. ”Г” от 11.5 дка. Според техническа експертиза, имотът описан в акта бил имот пл. № 1* По КРП от 1953 г. бил отразен като два имота – имот пл. № 139 с площ 6 233 кв. м. и имот пл. № 184 с площ 2 277 кв. м., които били отредени за парцел ****а “А”. По действуващия план, одобрен през 1973 г., част от бивш имот пл. № 184 с площ 1 876 кв. м. попада в УПИ *стопанска дейност, имот пл. № 1* с площ 14 170 кв. м. Останалата част от имота попада в парцел ****стопанска дейност, имот пл. № 1* в парцел ****стопанска дейност имот пл. № 1* и в улица. Бивш имот пл. № 139 попада в имоти с пл. № 3* и в имот без номер, отреден за “М”.
Н. състав счита за доказан факта, че в периода 1949 – 1953 г. процесният имот, представляващ дворно място застроено и незастроено с площ 2 296 кв. м. и намиращата се в него сграда със застроена площ 289 кв. м., били отчуждени от „И” ООД. Законосъобразно въззивният съд е приел, че нормата, уреждаща отчуждаването на имоти на частни лица отредени за мероприятия на държавата по улично-регулационния план към този момент е чл. 39 ЗПИНМ /отм./ в редакцията действуваща от 01.01.1950 г. до 09.07.1956 г. Според закона, улично-регулационния план има непосредствено отчуждително действие и за отчуждаването не е необходимо издаване на друг акт. Имотите се считат отчуждени със самата регулация от деня на влизането и в сила. Редакцията, на която се позовават касаторите в жаелбата, че планът няма непосредствено отчуждително действие, а имотите се считат отчуждени от деня на обезщетяване на собственика и до обезщетяването на собственика не могат да бъдат заети има действие след 09.07.1956 г., затова няма действие по отношение на процесното отчуждаване и за промяна на субекта на собствеността е без значение дали собствениците са получили обезщетение. Впрочем, този въпрос е бил разяснен подборно и в отменителното решение на ВКС. Независимо от това, представени са доказателства които са индиция за получено обезщетение. Съгласно протокол № 9 от 20.12.1949 г. на комисия по чл. 139 от ЗБ /отм./ при Пловдивски ГОНС, отчуждаваното за агрохимическа индустрия дворно място от 2 277 кв. м. и сграда от имот № 139 на „И” ООД са оценени, като на страните е указано че могат да обжалват оценката. Върху протокола има и отбелязване че оценката е обжалвана – гр. д. № 61/50 г.
Законосъобразен е и извода на съда, че касаторите не са доказали да са възстановили собствеността на отчуждения имот. Както беше посочено по-горе, имотът е бил отчужден. Отчуждаването изключва приложението на чл. 2 ал. 2 ЗВСОНИ, която предвижда възстановяване на собствеността върху тези недвижими имоти, които са отнети без законово основание или отчуждени не по установения законов ред от държавата, от общините и от народните съвети в периода от 09.09.1944 г. до 1989 г. В случая, преди да предявят иск за собственост касаторите е следвало да проведат процедурата по чл. 4 ЗВСОНИ по ЗТСУ, ЗПИНМ, ЗБНМ, ЗДИ, и ЗС. Лица, които са били собственици на имот към момента на отчуждаването му, към настоящия момент се легитимират като собственици на този имот само след като получат положително решение за възстановяване на собствеността. Производство се развива се между собственика и кмета на общината, евентуално с окръжния съд при обжалване на отказа на кмета да реституира имота. Тъй като такава процедура не е проведена, ищците не се легитимират като възстановени собственици. Отдаването на имота под наем няма отношение към спора за собственост, тъй като се касае за облигационни отношения които могат да възникнат и с наемодател който не е собственик.
В жалбата се твърди че не е доказано ищецът да е правоприемник на ДИП „А” и имотът да е включен в активите на фирмата, както и че нормата на чл. 17а ЗППДОП /отм./ няма отношение за правата на собственост на ищеца. Поставените от касаторите въпроси са били разгледани в отменителното решение на ВКС. В него съдът е приел че нормата на чл. 17а ЗППДОП /отм./ не се прилага, тъй като ищцовото дружество което е образувано през 1991 г., а нормата на закона е приета през 1994 г. В същото решение съдът изрично е записал, че правата на ищеца произтичат от чл. 148 ал. 1 и 2 ППЗДС /отм./ и фактът, че имотът който е държавна собственост бил включен в баланса на дружеството към 31.12.1991 г., е доказан със счетоводна експертиза. Съгласно чл. 218з ГПК /отм./ указанията на ВКС по тълкуването и прилагането на закона са задължителни за съда, на който е върнато делото. Затова, като е съобразил указанията по приложението на закона, въззивният съд не е допуснал посоченото от касаторите нарушение.
По изложените съображения касационната жалба на заявените в нея основания е неоснователна, а въззивното решение е правилно, поради което следва да се остави в сила.
Водим от горното и на основание чл. 218и ГПК /отм./, ВКС
Р Е Ш И :
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 1* от 06.11.2007 г. по гр. д. № 2433/06 г. на Окръжен съд гр. П..
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: