7
РЕШЕНИЕ
№ 54
гр. София, 10 април 2019 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесети март две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:НИКОЛАЙ ДЪРМОНСКИ
ЧЛЕНОВЕ: РУМЕН ПЕТРОВ
ХРИСТИНА МИХОВА
при участието на секретаря МАРИЯНА ПЕТРОВА и прокурора от ВКП СОФИЯНСКИ изслуша докладваното от съдия ХРИСТИНА МИХОВА н. д. № 144 / 2019 година и за да се произнесе, взе предвид следното:
Касационното производство пред ВКС е образувано по постъпила жалба от подсъдимия Х. Т., чрез защитника му адвокат А. Д., срещу въззивно решение № 91 / 09.07.2018 год., постановено по в.н.о.х.д. № 297/2017 год. по описа на Апелативен съд – Бургас. В жалбата се сочат доводи в подкрепа на всички касационни основания по чл. 348, ал.1, т. 1 – т. 3 от НПК, като се прави искане за оправдаване на подсъдимия или отмяна на въззивния съдебен акт и връщане на делото за ново разглеждане от въззивната инстанция.
В съдебно заседание пред Върховния касационен съд подсъдимият и неговият защитник, редовно призовани, не се явяват.
Прокурорът от Върховна касационна прокуратура пледира за оставяне в сила на обжалваното въззивно решение като правилно и законосъобразно.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания въззивен съдебен акт в пределите на чл. 347, ал.1 от НПК, намери за установено следното:
С присъда № 24/07.03.2017 год., постановена по н.о.х.д. № 247/2016 год., по описа на Окръжен съд – Ямбол, подсъдимият Х. Т. е признат за виновен в това, че на 06.05.2016 год., през ГКПП – Лесово, обл. Ямбол, с т.а. „Д.“ с рег. № ….. , с полуремарке към него с рег. № В 110 HNF, без знанието и разрешението на митницата пренесъл през границата на страната от Република Турция към Република България стоки за търговски цели – 2390 чифта спортни обувки от различни търговски марки, в големи размери, на обща стойност 46 948 лв., поради което и на основание чл. 242, ал.1, б. „д“, вр. с чл. 54 от НК е осъден на наказание три години лишаване от свобода, като съобразно чл. 66, ал.1 от НК изтърпяването на същото е отложено за изпитателен срок от три години, считано от влизане на присъдата в сила.
Със същата присъда на основание чл. 242, ал.8 от НК са отнети в полза на държавата т.а. „Д.“ с рег. № ., на стойност 29 000 лева и полуремарке към него с рег. № . на стойност 13 000 лева, собственост на „С. Л. Т.“ О., [населено място], Република Румъния.
С присъдата първоинстанционният съд е отнел предмета на контрабандата – 2390 чифта спортни обувки / от различни марки/ на обща стойност 46 948 лева.
Присъдата е обжалвана пред Апелативен съд – Бургас, който с въззивно решение № 91/ 09.07.2018 год., постановено по в.н.о.х.д. № 297/2017 год. я потвърдил изцяло.
Касационната жалба срещу въззивното решение е допустима, тъй като е подадена от страна, която има право на това и е депозирана по отношение на акт от категорията на посочените в разпоредбата на чл. 346, т. 1 от НПК.
Разгледана по същество, жалбата е неоснователна.
При внимателния прочит на проверявания въззивен съдебен акт не се констатират нарушения, като заявените от касатора, които да обуславят наличието на касационното основание по чл. 348, ал.1, т.2 от НПК. Съдържанието на въззивното решение изцяло отговаря на стандарта на чл. 339, ал.2 от НПК, като са спазени всички изисквания за правилното формиране на вътрешното убеждение на съда по фактите. Въззивната инстанция е възпроизвела фактическата обстановка, излагайки своите констатации относно приетите за установени фактически положения / л. 9 – л. 11 от въвз. реш./, анализирайки подробно доказателствените източници, въз основа на които е достигнала до тях. При постановяване на обжалвания въззивен съдебен акт не са допуснати нарушения на правилата за събиране и оценка на доказателствата, от вида на посочените от касатора.
В касационната жалба се твърди, че въззивният съд е постановил обжалвания съдебен акт въз основа единствено на обясненията на подсъдимия, депозирани на досъдебното производство и приобщени към доказателствения материал по реда на чл. 279, ал. 2, вр. с ал.1, т. 2 от НПК, без да съобрази, че самопризнанието е направено с оглед сключване на споразумение с прокуратурата, а според практиката на ВКС това било недопустимо. Не били правилно преценени мотивите на подсъдимия да признае извършването на престъплението – бързото приключване на наказателното производство, поради това, че не е български гражданин, наложена му била забрана да напуска Република България, в момент, в който в Република Турция е извършен преврат и подс. Т. не е имал информация за това какво се случва с близките му. Този довод на защита е неоснователен. Първоинстанционният съд е приобщил обясненията, дадени от подс. Т. в качеството му на обвиняем на досъдебното производство, на основание чл. 279, ал. 2, вр. с ал. 1, т. 2 от НПК, с оглед на това, че делото е гледано в негово отсъствие, поради напускането му на Република България, въпреки наложената му забрана. Предходните съдебни инстанции не са се позовали на самопризнания на обвиняемия, изложени от него в процедура по сключване на споразумение / в производство по реда на чл. 381- чл. 384а от НПК/, а на обясненията, които той е дал пред разследващия орган в рамките на досъдебното производство, в присъствието на защитник, поради което позоваването на практиката на ВКС е некоректно. Поради какви мотиви обвиняемият е решил да признае авторството на деянието, в извършването на което е бил обвинен, в конкретния случай не е от значение. Липсват каквито и да било данни за това, че по отношение на него е оказано физическо или психическо въздействие, за да признае вината си. При това положение, като са приобщили обясненията му от досъдебното производство и са ги използвали като доказателствен източник, въз основа на който са изградили заключението си за субективната страна на деянието, предходните съдебни инстанции не са допуснали нарушение на процесуалния закон. Неоснователно е и твърдението, че въззивното решение се основава единствено на приобщените по реда на чл. 279 от НПК самопризнания. Контролираният съд не е нарушил забраната, визирана в разпоредбата на чл. 279, ал.4 от НПК, тъй като е обсъдил и съответно поставил в основата на своите фактически и правни изводи не само обясненията на подс. Т., но и всички събрани по делото доказателства, които изцяло кореспондират с тях – акт за установяване на митническо нарушение, протокол за извършена митническа проверка, заверени копия от фактури, Т. – карнет, ЧМР и товарителница, заверени преводи на износна митническа декларация, протокол за оглед на местопроизшествие и изземване, протокол за оглед на веществени доказателства, веществени доказателства и заключение на съдебно-оценителна експертиза. Въззивният съд е изпълнил задълженията си за преценка на доказателствата в тяхната взаимовръзка като подробно посочените писмени документи, писмени доказателствени средства и веществени доказателства / л.12 – л.13 от възз. решение/ е съпоставил с установеното чрез гласните доказателства, съдържащи се в показанията на свидетелите Т. М., Ст. С., Д. М., В. З., М. В.. По този начин, чрез задълбочен и детайлен анализ на цялата доказателствена съвкупност е достигнал до верния и правилен извод за еднопосочност на доказателствените източници, кореспондиращи изцяло с обясненията на подс. Т..
Контролираният съд е обсъдил подробно и всички възражения на защитата, свързани с твърдението за непълнота на доказателствата – недопускане до разпит на поемните лица С. К. и М. М., присъствали при извършване на митническата проверка; неиздирване и непризоваване на служителя от гранична полиция, приел товарната композиция на граничния пункт; неизготвяне на графическа експертиза относно авторството на подписите, положени в ТИР – карнета и ЧМР. Пред касационната инстанция отново се правят същите възражения. Видно от анализираната от контролирания съд доказателствена съвкупност, по несъмнен начин са установени времето, мястото и начина на извършване на митническата проверка, участвалите в нея лица, констатациите от извършената проверка, предоставените от подсъдимия документи – фактури, митнически декларации / вносна и износна/ и товарителница. Всички значими за правилното решаване на делото факти са били установени, поради което като не е уважил доказателствените искания на защита / за събиране на посочените по-горе доказателства/, въззивният съд не е нарушил задълженията си, произтичащи от разпоредбите на чл. 13, чл. 14 и чл. 107 от НПК.
При постановяване на въззивното решение не е допуснато нарушение и на материалния закон. При установеното по несъмнен начин несъответствие на превозваните стоки /обувки/, в големи размери, открити в превозното средство при извършената митническа проверка, с отразеното в митническите документи – митническа декларация, фактури, Т. – карнет и товарителница, както и с оглед заявеното от подсъдимия знание за това разминаване, правилно предходните съдебни инстанции са квалифицирали деянието, осъществено от подс. Т. като престъпление по чл. 242, ал.1, б. „д“ от НК.
Несподеляемо е възражението на защита, за това, че не било установено коя от фактурите с еднакви номера – № 089623 е била предадена с Т. – карнета и коя впоследствие – тази, в която са отразени 104 чифта спортни обувки или фактурата, в която са отбелязани 1064 чифта. Чрез това възражение всъщност се оспорва обосноваността на постановения въззивен акт, като на тази основа се претендира оправдаване на подсъдимия. Нееднократно в своите решения ВКС е посочвал, че необосноваността не е касационно основание от категорията на визираните в разпоредбата на чл. 348, ал.1 от НПК. Възражения, свързани с обосноваността на съдебните актове могат да бъдат отправяни единствено към съдилищата по фактите, какъвто касационният съд не е, тъй като извън неговите правомощия е да установява нови фактически положения въз основа на доказателствата, събрани от предходните съдебни инстанции. Единствената проверка, която касационният съд е компетентен да извърши е дали контролираният съд е изпълнил задълженията си произтичащи от разпоредбите на чл. 13, чл. 14, чл. 107, ал. 3 и ал. 5 от НПК при събирането и оценката на доказателствените източници. В конкретния случай въззивният съд не е допуснал нарушение на посочените норми, като изводът му, че подсъдимият е представил пред митническите служители фактура № 089623 с отразени в нея 104 чифта обувки не е произволен и основан на предположение, а на правилно и задълбочено оценените доказателства, събрани по делото – приемателно-предавателни протоколи, съответно от 10.05.2016 год. и от 14.05.2016 год., с които са предадени въпросните фактури и показанията на митническите служители – свидетелите С. С. и Т. М., от които категорично се установява, че с Т. – карнета, подсъдимият е представил фактурата, в която са били посочени 104 чифта обувки, а тази с посочените в нея 1064 чифта обувки е била представена по-късно от св. Я. / отделен е въпросът, че и втората фактура не отразява действителното количество превозвани обувки – 2390 чифта/. Посочените писмени и гласни доказателства са в корелация и с обясненията на подс. Т. и показанията на св. Явузаслан, за това, че намерените при митническата проверка реално пренасяни спортни обувки са били значително повече от отразените и декларираните в митническата документация. При така установените факти, субсумирането на деянието под нормата на чл. 242, ал.1, б. „д“ от НК е правилно и законосъобразно, поради което не може да бъде удовлетворена претенцията за оправдаване на подсъдимия.
Неоснователен е и упрекът на касатора, за това, че контролираният съд не взел предвид показанията на митническите служители относно подписването на Т. – карнета и ЧМР от св. Я.. По несъмнен начин от показанията на свидетелите, извършили щателната митническа проверка, потвърдени изцяло от обясненията на подс. Т., се установява, че последният е бил шофьор на превозното средство и че именно той е декларирал пред митническите власти пренасяната от него стока. В обясненията, които подсъдимият е дал на досъдебното производство / приобщени по реда на чл. 279 от НПК/, същият категорично е заявил, че св. Явузаслан е бил само пътник, който е използвал камиона, управляван от Т., за да стигне до Република Румъния и съответно не е знаел за превозваната стока. При това положение е без значение за отговорността на подсъдимия дали св. Я. е положил пред митническите служители подпис в Т. – карнета, след като по несъмнен начин е установено, че Т. е шофьорът на превозното средство, с което стоката е била пренесена през границата на Република България и той е лицето, което е декларирало същата при извършената митническа проверка. Какво е било участието на св. Я. в осъществяване на деянието, каква е връзката му с изпращача, превозвача и получателя на стоката, излиза извън предмета на настоящата проверка. Единствено прокуратурата може да повдига обвинение, поради което дали за осъществяване на престъпното деяние следва да се търси отговорност и на св. Явузаслан и дали правилно е прекратено наказателното производство, водено срещу него, е въпрос, който не е от компетентността на касационния съд.
В касационната жалба се сочат доводи, обосноваващи твърдението на касатора за това, че неправилно въззивният съд бил приел, че подсъдимият не е изпълнил задълженията си по Конвенцията за договора за международен превоз на стоки /КДМПС/. След като самият подсъдим е признал, че е присъствал при товаренето на стоката и е знаел за превозването на повече чифтове обувки от тези отбелязани в митническите документи, е било безпредметно да се обсъжда защо и по какви причини не е отразил несъответствието в митническата декларация и дали е спазил задълженията си по КДМПС. Всъщност, обсъждайки въпроса дали подсъдимият е съобразил поведението си с КДМПС, въззивният съд е изпълнил задължението си, произтичащо от разпоредбата на чл. 339, ал.2 от НПК, да отговори на направените от защитата възражения. Изложените от контролираният съд доводи относно неспазването на разпоредбите на КДМПС по никакъв начин не са в колизия с крайния му извод за това, че подсъдимият е осъществил състава на чл. 242, ал.1, б. „д“ от НПК, поради което възражението на защитата за наличието на касационното основание по чл. 348, ал.1, т.1 от НПК е неоснователно.
Твърдението на жалбоподателя, че наложеното наказание е явно несправедливо се обосновава с общия довод за неправилната преценка на съдилищата на обществената опасност на деянието и дееца. В касационната жалба не се сочат смекчаващи отговорността обстоятелства, които да не са били отчетени от предходните инстанции при индивидуализацията на наказанията. Твърдението на касатора, че неправилно не е приложена разпоредбата на чл. 55 от НК, също не се обосновава с визиране на многобройни или изключителни смекчаващи отговорността обстоятелства, които да не са били съобразени от контролирания съд при постановяване на въззивното решение. Отсъствието на конкретни доводи, обуславя невъзможността на ВКС да даде отговор на заявеното възражение за наличието на касационното основание по чл. 348, ал.1, т.3 от НПК.
Воден от изложените съображения и на основание чл. 354, ал. 1, т.1 от НПК, Върховният касационен съд, І – во наказателно отделение
Р Е Ш И:
ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 91/ 09.07.2018 год., постановено по в.н.о.х.д. № 297/2017 год. по описа на Апелативен съд – Бургас.
РЕШЕНИЕТО е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:1.
2.