4
Р Е Ш Е Н И Е
№ 540
гр. София, 20.12. 2011 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в открито съдебно заседание на шести декември през две хиляди и единадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЕСКА РАЙЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
при участието на секретаря Юлия Георгиева, като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев гр. дело № 110 по описа за 2011 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 290 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Г. В. М. срещу решение № 157/11.11.2010 г. по гр. дело № 386/2010 г. на Ямболския окръжен съд. С него, като е потвърдено решение № R-443/30.07.2010 г. по гр. дело № 775/2010 г. на Ямболския районен съд (ЯРС), са отхвърлени, предявените от жалбоподателя срещу М. Н. И., М. Г. С. и Н. Г. Ч., искове, квалифицирани, както следва: с правно основание чл. 79, ал. 1, предл. 1, във вр. с чл. 240, ал. 1 от ЗЗД за заплащане на сумата 6 668 лв. от първата ответница и на сумите от по 1 666 лв. – от всяка от другите две ответници, претендирани като представляващи наследствените им части от предоставен заем на 03.07.2001 г.; както и с правно основание чл. 59, във вр. с чл. 86 от ЗЗД за заплащане на сумата 7 668 лв. от първата ответница и на сумите от по 1 922 лв. – от всяка от другите две ответници, претендирани като пропуснати ползи в размер на законните лихви върху посочените главници за периода 03.07.2001 г. – 12.03.2010 г.
С определение № 1200/21.09.2011 г. по настоящото дело е допуснато касационно обжалване само на тази част от въззивното решение, с която са отхвърлени предявените от касатора искове с правна квалификация чл. 79, ал. 1, предл. 1, във вр. с чл. 240, ал. 1 от ЗЗД за заплащане на сумата 6 668 лв. от първата ответница и на сумите от по 1 666 лв. – от всяка от другите две ответници, претендирани като представляващи наследствените им части от предоставен заем на 03.07.2001 г. Допускането на касационното обжалване е по правния въпрос за погасяване на тези искове по давност, при наличие на признание на заемополучателя за сключения договор за заем и на задължението за връщане на заетата сума, респ. на вземането на заемодателя за тази сума, и произтичащите от това признание последици за прекъсване на давността, съгласно чл. 116, б. “а” от ЗЗД.
В касационната жалба по отношение допуснатата до касационно обжалване част от въззивното решение се поддържат оплаквания за неправилност, поради нарушение на материалния закон – касационно основание по чл. 281, т. 3 от ГПК. В жалбата и в писмена защита от страна на жалбоподателя се излагат доводи и съображения в тази връзка. Касаторът претендира и присъждане на разноските по делото.
От страна на ответниците – в отговора на касационната жалба се излагат съображения и доводи за неоснователност на жалбата и на исковете в разглежданата част; също се претендира присъждане на разноските по делото.
Съдът, по поставения по делото правен въпрос, по който е допуснато касационното обжалване, и при проверката на правилността на въззивното решение в допуснатата до касационно обжалване негова част, намира следното:
Произнасяне по поставения и по настоящото дело правен въпрос е налице с постановеното по реда на чл. 290 от ГПК, решение № 582/21.12.2010 г. по гр. дело № 1384/2009 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС. В него е прието, че е налице трайна, непротиворечива и в съответствие с разпоредбата на чл. 116, б. “а” от ЗЗД, практика на съдилищата, че признанието на вземането от длъжника има за последица прекъсване на давността. С оглед на това и по силата на чл. 117 от ЗЗД, от прекъсването започва да тече нова давност, която за вземания, произтичащи от договор за заем, е петгодишна, предвид разпоредбите на чл. 110 и чл. 111 от ЗЗД. Така формираната по правния въпрос съдебна практика, се споделя напълно и от настоящия състав на ІV-то гр. отд. на ВКС, като изцяло съобразена с посочените материалноправни норми.
По настоящото дело е установено, че трите ответници са наследници по закон на починалия на 09.10.2009 г. Г. С. И. – съпруг на ответницата М. Н. И. и баща на другите две ответници. В две искови молби, подадени приживе от наследодателя и от първата ответница, са изложени идентични твърдения, че на 02.07.2001 г. между първия от тях, т.е. между наследодателя на ответниците и ищеца по настоящото дело Г. В. М., бил сключен “устен” договор за заем за сумата 10 000 лв., която се донесла и се заела на следващия ден лично от последния в офиса на наследодателя; като на 03.07.2001 г. наследодателят Г. И. и ответницата М. И. сключили в нотариална форма с ищеца по настоящото дело Г. М. и симулативен договор за продажба на недвижим имот, който прикривал действителната воля и уговорка между тях да му прехвърлят имота като обезпечение на дадения от него заем. Тези две искови молби са подадени на 16.11.2004 г. и на 17.03.2005 г., като по тях са образувани, съответно – гр. дело № 1771/2004 г. на ЯРС и гр. дело № 691/2005 г. на ЯРС (двете – приети и приложени в цялост за послужване по настоящото дело). Така изложените двукратно твърдения, както приживе от наследодателя на трите ответници, така и от едната от тях, представляват изрични признания за неизгодните за тях по настоящото дело обстоятелства относно сключването на процесния договор от 03.07.2001 г. за заемането на сумата 10 000 лв. С така направените признания на 16.11.2004 г. и на 17.03.2005 г., съгласно чл. 116, б. “а” от ЗЗД, петгодишният давностен срок по чл. 111 от ЗЗД е бил прекъсван, като съгласно чл. 117, ал. 1, във вр. с чл. 110 от ЗЗД, от датата на всяко от прекъсванията е започвала да тече нова петгодишна давност, като последната такава не е изтекла към датата на подаването на исковата молба по настоящото дело – 12.03.2010 г.
От друга страна, с изтъкваната и от двете страни (във въззивната и в касационната жалби на ищеца, респ. в подадените от ответниците отговори на исковата молба и на жалбите) и приета като писмено доказателство по делото, влязла в сила присъда от 17.01.2006 г. по н.о.х.д. № 122/2005 г. на ЯРС, ищецът Г. В. М. е признат за виновен в извършването на престъпление по чл. 252, ал. 1 от НК, а именно, – че в периода 18.04.2000 г. – 23.07.2002 г. в [населено място], без съответно разрешение, е извършил по занятие банкови сделки, за които се изисква такова разрешение, чрез сключване на договори за кредит на обща стойност 33 000 лв. с различни лица – М. Ю. М., В. Г. М. и Г. С. И. – наследодателят на ответниците по настоящото дело, като в мотивите към присъдата е визирана и конкретно датата 03.07.2001 г. на сключването на процесния договор. При така постановената и влязла в сила присъда на наказателния съд, съгласно чл. 300 от ГПК следва да се приеме, че като част от виновно извършваната от ищеца системна престъпна, респ. – противоправна дейност по чл. 252, ал. 1 от НК, процесният договор (наред с другите договори за кредит, визирани в присъдата) е сключен в противоречие с действалите тогава императивни правни норми на чл. 1, ал. 4, във вр. с ал. 1 от ЗБ (отм.). Следователно, процесният договор е нищожен на основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД, каквото правоизключващо възражение е направено от трите ответници още с отговора на исковата молба и изрично се поддържа и в отговора на касационната жалба. Като нищожна правна сделка, процесният договор не е породил правни последици – задължение за наследодателя на ответниците, респ. след смъртта му – задължения за самите ответници за връщане на процесната сума 10 000 лв., която се явява претендирана неоснователно от ищеца по делото.
От гореизложеното следва, че макар и въззивният съд да е допуснал неправилно приложение на материалноправните норми на чл. 116, б. “а” и чл. 117, ал. 1, във вр. с чл. 110 от ЗЗД, като краен резултат е постановил правилно решение, като е потвърдил отхвърлителното решение на първоинстанционния съд. Поради това, в допуснатата му до касационно обжалване част, въззивното решение следва да се остави в сила.
Предвид крайния изход на делото, на касатора-ищец не се следват разноски, присъждането на каквито той претендира; а на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК касаторът-ищцец дължи и следва да бъде осъден да заплати на ответниците, претендираните и направени от тях разноски за заплатено адвокатско възнаграждение за производството пред касационната съдебна инстанция по делото, а именно – сумата 800 лв.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
Р Е Ш И :
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 157/11.11.2010 г., постановено по гр. дело № 386/2010 г. на Ямболския окръжен съд, в допуснатата му до касационно обжалване част, с която са отхвърлени предявените от Г. В. М. искове за заплащане на сумата 6 668 лв. от М. Н. И. и на сумите от по 1 666 лв. – от М. Г. С. и от Н. Г. Ч., претендирани като представляващи наследствените им части от задължение за връщане на предоставен заем на 03.07.2001 г.;
ОСЪЖДА Г. В. М. да заплати на М. Н. И., М. Г. С. и Н. Г. Ч. сумата 800 лв. (осемстотин лева) – разноски по делото.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.