6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№543
гр. София, 13.07.2012 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на осемнадесети май през две хиляди и дванадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛИДИЯ ИВАНОВА
ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
като изслуша докладваното от съдия Емилия Василева т. дело № 882 по описа за 2011г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ответника [фирма], [населено място], подадена от процесуалния му представител адв. В. А. Р., срещу решение № 188 от 11.04.2011г. по т. дело № 94/2011г. на Апелативен съд П., трети състав в частта, с която след отмяна на решение № 390 от 08.11.2010г. по т. дело № 381/2010г. на Пловдивски окръжен съд [фирма], [населено място] е осъдено да заплати на [фирма], [населено място] сумата 28 233,84 лв., представляваща продажна цена на доставени и реално получени от купувача, но неразплатени опаковъчни материали, ведно със законната лихва, считано от 08.04.2010г. до окончателното плащане, сумата 2 965 лв., представляваща мораторна лихва, дължима за времето от падежа на задължението по всяка една данъчна фактура до предявяването на исковата молба – 08.04.2010г., както и сумата 5 100 лв. – разноски за двете съдебни производства.
Касаторът прави оплакване за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В писмено изложение към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК обосновава допускането на касационно обжалване с наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК, като релевира доводи, че въззивният съд се е произнесъл по материалноправни и процесуалноправни въпроси в противоречие с практиката на ВКС, които се решават противоречиво от съдилищата и са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото:
1/ Плащането по сметка на ищеца – кредитор, различна от вписаната във фактурата, представлява ли реално плащане на задължението, водещо до погасяването му;
2/ Плащането по сметка на ищеца, различна от вписаната във фактурата, впоследствие от която по-голяма част от сумите са изтеглени от управителя му, представлява ли реално плащане на задължението, водещо до погасяването му; представлява ли плащане остатъкът по такава сметка, който не е изтеглен;
3/ По какъв начин следва да погаси задължението си получател на доставка по данъчна фактура, в която не е посочен начина на плащане, по банков път или чрез плащане в брой;
4/ Изтеглянето на суми от сметка на дружеството от един от управителите му представлява ли действие на потвърждение или възползване от платеното от страна на дружеството.
По поставените въпроси няма трайноустановена практика на ВКС и същите се решават противоречиво от съдилищата – решение № 1063/15.10.2008г. по гр. д. № 4084/2007г. на ВКС, IV г. о.
5/ Процесуалноправният въпрос „Следва ли да се приемат писмени доказателства пред въззивната инстанция при липса на доказателства, обосноваващи хипотезата на чл. 266, ал. 2 ГПК, при положение, че страната, която ги представя безпричинно не се е явила в съдебно заседание пред първата инстанция и в противен случай би представила доказателствата още пред първата инстанция“ се решава противоречиво от съдилищата и в нарушение на трайната практика на ВКС – решение № 466/27.05.2010г. по гр. дело № 1297/2009г. на ВКС, I г. о., решение № 111/13.04.2009г. по в. гр. д. № 139/2009г. на на ОС Велико Търново, решение № 158/22.05.2009г. по гр. д. № 150/2009г. на ОС Стара Загора.
Ответникът [фирма], [населено място] чрез процесуалния си представител адв. А. Г. Д. оспорва касационната жалба и поддържа становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК – решението не противоречи на практиката на ВКС, не обхваща въпроси, решавани противоречиво от съдилищата, нито въпроси, по които липсва практика или които са от значение за точното прилагане на закона.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като взе предвид данните по делото и поддържаните доводи, приема следното:
Въззивният съд е констатирал, че вместо да преведе дължимите суми по посочената от кредитора – доставчик банкова сметка в [фирма] – клон Д., едноличният собственик на капитала и управител на [фирма] Д. П., възползвайки се от качеството си на управител на ищцовото дружество, открил банкова сметка на представляваното от него дружество [фирма] в [фирма] – клон А., в която през периода от 12.10.2010г. до 26.10.2010г. внасял суми с различен размер, които изтеглял веднага същия ден /на 12.10.2010г. – внесени 6 006 лв., впоследствие изтеглени 6 000 лв., на 14.10.2010г. внесени 7 855 лв., след което изтеглени в брой 7 816,74 лв. и на 26.10.2010г. – внесена сума в размер 2 250 лв., представляваща адвокатски хонорар по гр. дело № 381/2010г. на Пловдивски окръжен съд/, така че към 31.10.2010г. по сметката е останала сума в размер 10 лв. При тези данни решаващият съдебен състав е приел, че ответникът не е осъществил реално плащане на задължението по процесните данъчни фактури – предмет на исковата претенция, а като е представил единствено вносни бележки за внесени суми, но не и платежните документи за изтеглените от него веднага след внасянето суми, е направил опит да заблуди съда, че е погасил задължението.
Възражението на ответника, че отразените в данъчните фактури доставки не са реално осъществени, е прието за неоснователно поради това, че всяка една от фактурите е окомплектована с искане за отпускане на материални ценности и фактически опаковъчните материали са получавани лично от законния представител на купувача [фирма] Д. П.. Липсата на подпис на получателя върху фактурите не ги прави нередовни като първични документи, предвид действуващата редакция на чл. 7 ЗСч. По делото е установено, че фактурите от № 1 до № 44 по исковата молба са осчетоводени по сметка 401 „Доставчици“, по която се осчетоводяват задълженията към доставчиците, и са включени от купувача [фирма] в дневника за покупки и в справките – декларации по ЗДДС, изготвени за исковия период от време, считано от м. ноември 2008г. до м. август 2009г. вкл., с изключение на данъчна фактура №[ЕИК]/07.08.2009г. на стойност 113,40 лв. Въз основа на събраните доказателства и предвид заключението на съдебно-счетоводната експертиза въззивният съд е направил извод, че ответникът по иска не е изпълнил задължението си да плати цената за доставени опаковъчни материали по продажбите, обективирани във фактури от № 1 до № 44, в размер общо 28 233,84 лв. Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Посочените от касатора процесуалноправен въпрос и въпросите за начина на плащането и дали плащането по банкова сметка с титуляр кредитора по изпълнението, различна от посочената във фактурата, има погасителен ефект, са релевантни за спора, тъй като от тях зависи изходът на делото.
Процесуалноправният въпрос за точното приложение на чл. 266 ГПК относно доказателствата, които могат да се сочат и събират във въззивното производство и дали пред въззивния съд страните могат да представят писмени доказателства, които са могли да посочат и представят пред първата инстанция е решен в противоречие с постоянната практика на ВКС, обективирана в множество решения на касационната инстанция, постановени по реда на чл. 290 ГПК – решение № 1014/2009г. по гр. д. № 221/2009г., ГК, III г. о., решение № 224/02.07.2010г. по гр. д. № 177/2010г., ГК, II г. о., решение № 217/30.07.2010г. по гр. д. № 367/2009г., ГК, II г. о., решение № 284/21.07.2010г. по гр. д. № 378/2009г., ГК, IV г. о., решение № 429/21.06.2010г. по гр. д. № 1151/2009г., ГК, I г. о., решение № 466/27.05.2010г. по гр. д. № 1297/2009г., ГК, I г. о. и други. В цитираните съдебни решения, представляващи постоянна съдебна практика на ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, предвид т. 2 на Тълкувателно решение № 1/2009г. на ВКС, ОСГТК, е прието, че е недопустимо представянето на доказателства пред въззивния съд тогава, когато доказателствата са могли да бъдат представени пред първоинстанционния съд. Забраната на чл. 266, ал. 1 ГПК е приложима за факти и обстоятелства, които страните са могли да посочат в първоинстанционното производство. При действието на въведения с ГПК от 2007г. ограничен въззив във въззивното производство страните могат да сочат и представят само доказателства за нововъзникнали факти, както и такива, за които не са могли да узнаят, посочат и представят до подаване на жалбата, съответно в срока за отговор съгласно чл. 266, ал. 2 ГПК. При наличие на обективни пречки доказателствата да бъдат посочени и представени в срок при разглеждане на делото от първата инстанция, страната има право да направи доказателствените си искания и представи относимите доказателства и във въззивното производство, като в този случай причините, които са попречили на страната да посочи или представи доказателствата следва да бъдат изложени и при необходимост доказани. Във въззивното производство страната може да иска и събиране на доказателства, които не са били допуснати от първоинстанционния съд поради процесуални нарушения – чл. 266, ал. 3 ГПК, т. е. доказателствата, които страната е поискала, но не са били събрани от съда в нарушение на съдопроизводствените правила, и доказателствата, които страната не е представила поради пропуск на съда при изпълнение на служебните му задължения по чл. 146 ГПК да разпредели доказателствената тежест за подлежащите на доказване факти и да укаже на страните за кои от твърдените от тях факти не сочат доказателства.
В конкретния случай въззивният съд не е съобразил, че представените от въззивника – ищец пред въззивната инстанция писмени доказателства са могли да бъдат узнати, посочени и представени в първоинстанционното производство, нито е отчел, че ищцовото дружество не е установило причините, които са му попречили да представи доказателствата в производството пред Пловдивски окръжен съд. Поради това, че въззивната инстанция е процедирала в противоречие с практиката на ВКС по приложението на разпоредбите на чл. 266, ал. 1 и 2 и чл. 260, т. 6 ГПК, постановена по реда на чл. 290 ГПК, е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Въпросите относно начина на погасяване на паричното задължение, начина на плащане и дали плащането по банкова сметка с титуляр кредитора по изпълнението, различна от посочената във фактурата, има погасителен ефект, са от значение за формиране на изводите на въззивния съд. По тези въпроси липсва задължителна за съдилищата практика на ВКС, поради което следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Въпросът дали изтеглянето на суми от сметка на дружеството от един от управителите му представлява действие на потвърждение или възползване от платеното от страна на дружеството не е релевантен за спора. От една страна, този въпрос касае доказателствата, представени от въззивника – ищец в производството пред въззивната инстанция, и събрани във въззивното производство в противоречие с постоянната практика на ВКС по приложението на чл. 266 ГПК. От друга страна, този въпрос е относим към разпоредбата на чл. 75, ал. 1, изр. 2 ЗЗД, която урежда погасяване на задължение чрез престиране на некредитор с погасителен ефект, какъвто не е настоящия случай.
Въз основа на изложените съображения са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. На основание чл. 18, ал. 2, т. 2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК касаторът следва да внесе по сметка на ВКС държавна такса в размер на 623,98 лв. в едноседмичен срок от съобщението.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 188 от 11.04.2011г. по т. дело № 94/2011г. на Апелативен съд П., трети състав в частта, с която след отмяна на решение № 390 от 08.11.2010г. по т. дело № 381/2010г. на Пловдивски окръжен съд [фирма], [населено място] е осъдено да заплати на [фирма], [населено място] сумата 28 233,84 лв., представляваща продажна цена на доставени и реално получени от купувача, но неплатени опаковъчни материали, ведно със законната лихва, считано от 08.04.2010г. до окончателното плащане, сумата 2 965 лв., представляваща мораторна лихва, дължима за времето от падежа на задължението по всяка една данъчна фактура до предявяването на исковата молба – 08.04.2010г., както и сумата 5 100 лв. – разноски за двете съдебни производства.
УКАЗВА на касатора в едноседмичен срок от съобщението да представи документ за внесена държавна такса в размер 623,98 лв. по сметка на ВКС на РБ, при неизпълнение на което задължение касационната жалба ще бъде върната.
След представяне на вносния документ делото да се докладва на Председателя на Второ отделение на Търговска колегия на ВКС на РБ за насрочване в открито заседание.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.