О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 545
Гр. София, 02.04.2018 год.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение, в закрито заседание на двадесет и трети май през две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЯ ХОРОЗОВА
АННА БАЕВА
Като изслуша докладваното от съдия Петя Хорозова
т.д. № 2845/2017 год., за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Сдружение „Национално бюро на българските автомобилни застрахователи” /НББАЗ/, [населено място], подадена на 04.07.2017 г., чрез процесуалния му пълномощник, срещу решение № 1270 от 05.06.2017 г. по в.гр.д. № 4200/2016 г. на Софийския апелативен съд, ГО, VІІ състав. С обжалваното решение е било потвърдено решение от 29.03.2016 г. по гр.д. № 4722/2012 г. на Софийския градски съд в частта, в която НББАЗ е осъдено да заплати на ищеца И. М. К. сумата 270 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди, претърпени в резултат на ПТП от 16.05.2007 г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от 08.11.2008 г., както и първоинстанционното решение е било отменено в частта, с която искът с правно основание чл.284 ал.2 КЗ /отм./ е бил отхвърлен за разликата над горната сума до 400 000 лв. и вместо него е било постановено друго, с което касаторът е осъден да заплати още 130 000 лв., на посоченото основание, ведно със законната лихва върху сумата, считано от 30.11.2008 г. до окончателното й плащане.
Решението се обжалва изцяло с доводи, че е недопустимо, а евентуално – неправилно, поради допуснато от въззивния съд нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. По подробно изложени съображения се моли за неговото обезсилване и за прекратяване на производството по делото, евентуално – за отмяната му и постановяване на ново решение по същество, с което предявеният иск да бъде отхвърлен. Претендират се разноските за всички съдебни инстанции.
Оплакванията против допустимостта на решението се основават на становището на касатора, че не е предвидена законова възможност за предявяване на съдебни искове против него в качеството му на Компенсационен орган, че в исковата молба не се твърди неизпълнение на задълженията на застрахователя или неговия представител за уреждане на претенции в България, или пък на самия Компенсационен орган, както и че исковете са заведени без да е изпълнена задължителната процедура по чл.285 КЗ /отм./. Оплакванията против правилността на решението касаят приложението на чл.271 ал.1, чл.271 ал.2 т.2 и чл.284 ал.1 т.1 КЗ /отм./, както и неразгледаното възражение на касатора, основано на разпоредбата на чл.285 ал.4 изр.2 КЗ /отм./. Оспорват се и мотивите на съда във връзка със съпричиняването – чл.51 ал.1 ЗЗД.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба, искането за допускане на касационно обжалване е основано на следните въпроси: 1. „В какво се изразява неизпълнението на задължението на застрахователя или неговия представител за уреждане на претенция за произнасяне по чл.271 вр. чл.284 ал.1 т.1 КЗ /отм./? В частност – единствено изплащането на сума за обезщетение ли представлява такова изпълнение или дадено на увреденото лице становище по чл.271 ал.2 т.2 от КЗ /отм./ също представлява изпълнение на задължението за произнасяне по чл.271 КЗ /отм./?; 2. „Длъжен ли е съдът да посочи в решението си изчерпателно исканията и възраженията на страните, да обсъди в цялост повдигнатите от тях доводи и преценката на доказателствата и да изложи в цялост фактическите констатации и правните изводи на съда във връзка с предходно изброените?“; 3. „За допустимостта на воденето на съдебен иск срещу Компенсационния орган по КЗ /отм./?”. По първия въпрос се твърди, че е налице основанието за достъп до касация по чл.280 ал.1 т.2 ГПК /в редакция преди изменението, обн. с ДВ, бр.86/2017 г./, т.к. въпросът се решава противоречиво от съдилищата, както и че има значение за точното прилагане на закона и развитието на правото по смисъла на чл.280 ал.1 т.3 ГПК. По втория въпрос се поддържат допълнителните предпоставки на чл.280 ал.1 т.1 и т.2 ГПК, а третият въпрос също е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото, както и противоречи на определение № 886/09.11.2011 г. по ч.т.д.№ 130/2011 г. на ВКС, ТК, ІІ ТО /съдът се е позовал на това определение по нерешен в същото въпрос/.
В срока по чл.287, ал.1 ГПК ответникът по касационната жалба, чрез процесуалния си пълномощник, е представил отговор, с който оспорва искането за допускане на касационно обжалване, както и основателността на жалбата.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на второ отделение, като взе предвид доводите на страните по чл. 280, ал.1 ГПК и данните по делото, приема следното:
Касационната жалба изхожда от легитимирана страна, подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е насочена против подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима.
По основното възражение на ответника – настоящ касатор, за недопустимост на предявения против него иск, съставът на въззивния съд е приел, че НББАЗ е процесуално легитимирана страна в производството по иска за обезщетяване на неимуществени вреди, причинени на лице, пребиваващо или живеещо в РБ, в резултат на ПТП, настъпило в друга държава – членка на ЕС, от делинквент с местоживеене в друга държава – членка на ЕС. Според съда, този извод произтича от разпоредбите на чл.282 – чл.286 КЗ /отм./, в които липсва ограничение, сочещо НББАЗ да е орган само за извънсъдебно уреждане на претенции. Правната регламентация на производството по чл.284 КЗ /отм./ е аналогична на вътрешните правила, които всеки застраховател следва да приеме за уреждане на имуществените отношение пред него – чл.104 – чл.107 КЗ /отм./. Тези правила не ограничават и не препятстват пострадалия да предяви пряк иск срещу застрахователя в съда. Пасивната легитимация на ответника произтича от Четвъртата директива за автомобилното застраховане, която засилва защитата на пострадалите лица. За пострадалия съществува право на иск срещу Бюрото като компенсационен орган за заплащане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди – предявеният в този смисъл иск е допустим.
По разглеждането на иска по същество съдът е приел, че заявената претенция е с правно основание чл.284 ал.1 т.1 вр. ал.2 т.1 КЗ /отм./ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди от НББАЗ, настъпили вследствие причинени на ищеца болки и страдания от телесни увреждания при ПТП, настъпило на 16.05.2007 г. в Република Гърция, като основните спорни въпроси са дали ответникът е процесуално и материалноправно легитимиран да отговаря по предявения иск, относно размера на справедливото обезщетение, вкл. наличие и обем на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия. Съставът на въззивния съд е споделил изцяло изводите на първата инстанция от фактическа и правна страна за наличие на предпоставките за ангажиране на отговорността на ответника, като реално е препратил към мотивите на СГС, а допълнително е изложил следното: Установено е, че между страните е налице влязло в сила съдебно решение, с което ответникът е осъден да заплаща пожизнено на ищеца, като обезщетение за имуществени вреди от същото ПТП, сумата от 800 лв. месечно /за болногледач/. Вината на виновния водач Й. Й., застрахован в Р. Гърция, е елемент от фактическия състав и на двата иска, поради което този въпрос не може да бъде пререшаван впоследствие в отношенията между същите страни. Решението по това предходно приключило дело се ползва със сила на пресъдено нещо по отношение на материалното правоотношение и неговата действителност, като забраната за пререшаемост на делото по чл.299 ГПК е приложима за всяко правоотношение, включено в предмета на делото, и в частност – по отношение на общите правопораждащи факти. Поради това съдът е приел, че елементите от фактическия състав на непозволеното увреждане, вкл. вината на Й., са установени с обвързващ страните краен акт.
По отношение на приложимото материално право съдът е приложил правилата на КМЧП, с оглед момента на влизане в сила на Регламент /ЕО/ 864/2007 г. на Европейския парламент и на Съвета относно приложимото право към извъндоговорни задължения /Рим ІІ/, който следва увреждането. Счел е, че съгласно чл.105 ал.11 КМЧП това е гръцкото материално право, съответно посочено и обсъдено, въз основа на което обезщетяването на неимуществени вреди от увреждане на здравето се определя от съда в разумен размер. За формиране на тази преценка са отчетени причинените на ищеца силни болки, обездвижване, тежко и продължително болнично лечение, инвалидност, вследствие на следните увреди: малък тежък хематом на челната дясна част, фрактура на слепоочието, фрактура вдясно и вляво на раменната става и множествено нараняване на прешлените, причинили състояние на кома и висока опасност за живота, долна параплегия /форма на парализа, засягаща долната половина на тялото/, неподвижност и липса на сетивност от ниво 10-11 прешлен надолу. Получените от ищеца травми са установени от заключението на две вещи лица – ортопед и невролог. Същите са подробно изброени, уточнено е проведеното лечение и рехабилитация в Гърция и България, включително осъществените оперативни интервенции, установено е, че състоянието след черепно-мозъчната и гръдната травма е възстановено, но не са преодоляни и възстановени последиците от фрактурите на прешлените на гръбначния стълб – парализа на ниво девети туракален прешлен надолу – загуба сетивността и движенията на двата крака, невъзможност за контрол на тазовите резервоари и декубитус в глутеалната и сакралната област. Като дефинативна последица от травмата на гръбначния стълб остават – долна спастична параплегия, повишен мускулен тонус, болестно оживени СМР с разширени рефлексогенни зони и патологични рефлекси от групата на Б. на ниво ТН 9, както и тазорезервоарни смущения. Тежките увреждания и процесът на лечение са довели до болки и страдания във висока степен за не по-малко от 10-12 месеца. Налице са невъзстановими – пожизнени последици от увреждането. Ищецът се нуждае от чужда помощ по всяко време на денонощието, т.к. не може сам да се обслужва, изнервен е и депресиран от състоянието си, лишен е от нормален личен и социален живот, както и от възможността да се труди. След обсъждане на всички обективно установени обстоятелства, имащи отношение към обема на търпените неимуществени вреди, включително възрастта на пострадалия и неблагоприятната прогноза за оздравяване, и въз основа на чл.932 от ГГК, съдът е определил обезщетение в размер на 400 000 лв., което е намерил, че разумно ще възмезди ищеца за причинените му неимуществени вреди.
За неоснователно е счетено възражението на ответника, че отговорността му е ограничена в рамките на 100 000 евро, предвид отнемането, считано от 17.07.2013 г., на лиценза на гръцкия застраховател и прилагане на гръцкия закон № 489/76, съгласно който в подобна хипотеза гръцкият Спомагателен фонд изплаща обезщетения в определени размери. На първо място е преценено, че това възражение би било относимо, ако искът е бил предявен срещу застрахователя, а на следващо – посочено е, че ограничението не е абсолютно, като обезщетенията могат да надхвърлят сумата от 100 000 евро в случаи на инвалидност, какъвто е настоящият.
Като неоснователно е преценено и възражението за съпричиняване, поради това, че ищецът не е бил обезопасен с каска. От медицинското заключение е установено, че каската би минимализирала тежестта на черепната травма, но не може да предотврати останалите увреждания по гръбначния стълб, които са в основата на особено тежкото състояние на пострадалия. Въз основа на това е прието, че липсва причинна връзка между неносенето на предпазна каска и настъпилите вреди.
Настоящият съдебен състав намира, че решението в атакуваната му част не следва да бъде допуснато до касационно обжалване.
По първия въпрос не се установяват допълнителните основания за достъп до касация, на които касаторът се позовава. В разрез с указанията на ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 1/2009 г. дадени по приложението на чл.280 ал.1 ГПК, не се сочат и представят влезли в сила актове на съдилищата, доказващи твърдяното от касатора противоречиво разрешаване на въпроса за приложението на чл.284 ал.1 т.1 вр. чл.271 КЗ /отм./, касаещо изискуемото неизпълнение на задължението на застрахователя или неговия представител надлежно да се произнесе в указания в закона срок. Не са обосновани и предпоставките на чл.280 ал.1 т.3 ГПК, поддържани от касатора, съгласно разясненията на ТР № 1/2009 г. т.4 на ОСГТК. Цитираната норма на чл.271 ал.2 т.2 КЗ /отм./ е ясна, пълна и непротиворечива и не се нуждае от допълнително тълкуване, като смисълът на свързаната с нея разпоредба е, че Компенсационният орган отговаря в случаите, когато застрахователят или неговият представител в срока по чл.271 ал.1 КЗ /отм./ не е определил и изплатил обезщетението, като същевременно и не го е отказал с мотивирано писмено становище. Преценката на първата инстанция, към чиито мотиви въззивната инстанция е препратила, за наличие на немотивиран отказ и съответно неизпълнение на задълженията по чл.271 ал.2 т.2 КЗ /отм./, не може да бъде контролирана в настоящото производство по чл.288 ГПК, т.к. касае правилността на оспорваните мотиви.
По отношение на втория въпрос – за процесуалните задължения на въззивния съд по мотивиране на решението, следва да се каже, че липсва противоречие със соченото от касатора решение № 157 по т.д.№ 823/2010 г. на ВКС, ІІ ТО, постановено по реда на чл.290 ГПК. В случая съдът не се е задоволил да препрати към мотивите на първоинстанционното решение по реда на чл.272 ГПК, а е взел предвид и всички въведени в предмета на въззивното обжалване оплаквания против правилността му. Освен това, необсъждането на възраженията на НББАЗ по основанието за ангажирането на отговорността му е обосновано с приета от съда сила на пресъдено нещо, формирана по този въпрос, в резултат на уважен иск между същите страни за обезщетяване на причинени имуществени вреди от същото събитие. Следователно, при така мотивирания отказ на въззивния съд за пореден път да разглежда възраженията против основанието на иска, поставеният процесуалноправен въпрос сам по себе си няма значение за разрешаването на спора, което е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване по него /в т.см. указанията в ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т.1/.
Третият въпрос касае допустимостта на исковото производство и съответно – на обжалваното решение, за която касационният съд следи служебно и при наличие на данни за вероятна недопустимост е длъжен да допусне касационно обжалване и без изпълнение на изискванията по чл.280 ал.1 ГПК. В случая липсват основания решението на въззивния съд да е вероятно процесуално недопустимо, нито пък са налице предпоставките на чл.280 ал.1 т.3 ГПК за изрично разрешаване на въпроса по реда на чл.290 ГПК. Относимите норми в КЗ /отм./ регламентират права и задължения на посочените в тях субекти, както и ред за уреждане на претенции, което не изключва исковата защита на засегнатите лица. Съдебната практика на ВКС по приложението на КЗ /отм./ еднозначно приема възможността увредените лица да предявяват искове против Компенсационния орган, такова е становището и на настоящия съдебен състав. Ирелевантно в случая е постановеното по настоящото дело определение № 886/09.11.2011 г. по ч.т.д.№ 130/2011 г. на ВКС, ІІ ТО, противоречие с което се твърди. Първо, въззивната инстанция не е основала изводите си за допустимостта на производството върху посочения акт, а е изложила самостоятелни мотиви в тази връзка, а на следващо място – то наистина има за предмет само наличието на компетентност на българския съд да разгледа спора, с който е сезиран.
Предвид изложеното, искането на НББАЗ за допускане на касационно обжалване на въззивното решение се преценява като неоснователно.
С оглед изхода на спора и на основание чл.78 ал.3 ГПК, следва да бъде уважено искането на ответника по касация за присъждане на разноски, доказано в размер на 9 600 лв. и представляващо надлежно уговорено и заплатено адвокатско възнаграждение.
Така мотивиран, съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, второ отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 1270 от 05.06.2017 г. по в.гр.д. № 4200/2016 г. на Софийския апелативен съд, ГО, VІІ състав, в обжалваната от Сдружение НББАЗ част.
ОСЪЖДА Сдружение „Национално бюро на българските автомобилни застрахователи” [населено място] да заплати на И. М. К. от [населено място] с ЕГН [ЕГН] сумата 9 600 /девет хиляди и шестстотин лева/ – съдебно-деловодни разноски за касационната инстанция.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: