Р Е Ш Е Н И Е
№ 548
гр. София, 19 декември 2008 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в открито съдебно заседание на четиринадесети ноември две хиляди и осма година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Бойка Попова ЧЛЕНОВЕ: Ивета Анадолска
Капка Костова
при секретар Аврора Караджова и
в присъствие на прокурора Руско Карагогов,
изслуша докладваното от съдия Капка Костова
касационно дело № 564/2008 година и за да се произнесе, взе предвид следното:
Касационното производство е образувано по жалба на подсъдимата Г. М. К. срещу решение № 128 от 17 юли 2008 година на Пловдивския апелативен съд, по внохд № 168/2008 година, с което е изменена в наказателно-осъдителната й част (досежно правната квалификация и наказанието) и потвърдена в останалата й част присъда № 20 от 29 февруари 2008 година на Пазарджишкия окръжен съд, постановена по нохд № 95/2008 година по описа на този съд.
В жалбата са релевирани отменителните основания по чл. 348, ал. 1, т. 2 и т. 3 от НПК. Заявени са допуснати от въззивния съд съществени нарушения на процесуалните правила при преквалифициране на деянието и явна несправедливост на наложеното наказание във връзка с отказа на съда да приложи института на условното осъждане.
Основното искане е за отмяна на атакуваното съдебно решение и връщане на делото на въззивния съд за ново разглеждане при отстраняване на допуснатите от него нарушения на процесуалните правила, а алтернативното – за изменяването му, при прилагане на чл. 66 от НК и отлагане изтърпяването на наказанието лишаване от свобода.
В съдебно заседание пред касационната инстанция жалбоподателката Г. К. не участва лично и не се представлява. Не представя допълнителни съображения в подкрепа на направените в жалбата оплаквания.
Представителят на Върховната касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на жалбата и оставяне в сила на атакувания съдебен акт.
Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като съобрази доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал. 1 НПК, установи следното:
С атакувания съдебен акт е изменена първоинстанционната присъда, с която подсъдимата Г. М. К. е призната за виновна в това, че през периода от 16. 07. 2001 година до 31. 03. 2005 година, в гр. П., при условията на продължавано престъпление, в качеството си на управител на „А” ЕООД – гр. П., е избегнала установяването и плащането на данъчни задължения в особено големи размери – общо за 1 969 548. 91 лева, като не е подала годишни данъчни декларации по чл. 51 от ЗКПО (отм.) за финансовите 2002, 2003 и 2004 години и е потвърдила неистина в подадени справки-декларации (подробно посочени) по чл. 100 от ЗДДС (отм.) и в годишна данъчна декларация по чл. 51 от ЗКПО (отм.) за финансовата 2001 година, за което и на основание чл. 255, ал. 3 във вр. ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 6 във вр. чл. 26, ал. 1 във вр. чл. 2, ал. 2 от НК и при условията на чл. 55, ал. 1, т. 1 и ал. 3 от НК, е осъдена на две години и десет месеца лишаване от свобода, при първоначален „общ” режим на изтърпяване.
Присъдени са направените по делото разноски, като са възложени в тежест на подсъдимата К.
В производство, инициирано по жалба на подсъдимата, е постановен атакуваният сега по касационен ред съдебен акт, с който присъдата е изменена, като деянието е преквалифицирано по чл. 257, ал. 1 във вр. чл. 255, ал. 1 във вр. чл. 26, ал. 1 във вр. чл. 2, ал. 2 от НК и по чл. 257, ал. 1 във вр. чл. 256 във вр. чл. 26, ал. 1 във вр. чл. 2, ал. 2 от НК и за всяко от двете престъпления, при условията на чл. 55, ал. 1, т. 1 и ал. 3 от НК, на подсъдимата е определено наказание от по една година и десет месеца лишаване от свобода.
При условията на чл. 23, ал. 1 от НК е определено общо наказание от една година и десет месеца лишаване от свобода, което е завишено на основание чл. 24 от НК с шест месеца.
Присъдата е потвърдена в останалата й част.
Касационната жалба на подсъдимата К. срещу въззивното решение е неоснователна.
Акцентът в жалбата е поставен върху оплакването за допуснати от въззивния съд нарушения на процесуалните правила, които са ограничили правото й на защита в процеса, поради което следва да бъдат прецени като съществени и обосновават отмяната на въззивния съдебен акт и връщане на делото за ново разглеждане.
Според жалбоподателката тези нарушения се изразяват в следното: наказателното производство в досъдебната фаза на процеса и пред първоинстанционния съд е осъществено в рамките на повдигнатото й обвинение по чл. 255, ал. 3 във вр. ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 6 във вр. чл. 26 от НК. Извършената от въззивния съд промяна в правната квалификация на деянието в две престъпления по чл. 257, ал. 1 във вр. чл. 255 от НК и по чл. 257, ал. 1 във вр. чл. 256 от НК, са ограничили правата й в процеса, защото не е имала възможност да организира защитата си срещу обвинения по тези норми на закона.
Доводите са несъстоятелни и това е така, защото:
Известно е, че обстоятелствената част на обвинителния акт очертава фактическите параметри на произнасянето на съда по повдигнатото обвинение. Именно срещу тези факти и обстоятелства, включени в предмета на доказване, привлеченото към отговорност лице трябва да има възможност да се защити, а задължение на разследващите органи и на съда е да осигурят тази възможност, чрез регламентираните в НПК процесуални институти, вкл. и осигуряване на правото лицето да научи в какво е обвинено и въз основа на какви доказателства.
В случая, инкриминираните в обстоятелствената част на обвинителния акт факти са признати изцяло от подсъдимата в рамките на проведеното по делото пред първата инстанция съкратено съдебно следствие по Глава 27 от НПК и тя се е съгласила да не се събират доказателства за тях (протокол от с. з. от 29. 02. 2008 година). Тези факти са несъмнено установени по делото, каквато преценка правилно е направил съдът. В тази фактическа рамка обвинението е формирало правните си изводи за съставомерност на извършеното от подсъдимата престъпление по чл. 255, ал. 3 във вр. ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 6 от НК и е внесло за разглеждане в съда обвинителния акт. Посочената норма на закона, в последната си редакция, в сила от 13. 10. 2006 година (ДВ, бр. 75/2006 година), визира действия за избягване установяването или плащането на данъчни задължения в особено големи размери (ал. 3), като за целта деецът „не подаде декларация” (т. 1) или „потвърди неистина или затаи истина в подадена декларация” (т. 2) или „…използва документ с невярно съдържание…” (т.6) на ал. 1 от същата.
Направената от въззивния съд промяна в правната квалификация на деянието е резултат единствено на преценката му за „по-благоприятния закон” по смисъла на чл. 2, ал. 2 от НК, а основание за такава преценка е настъпилата междувременно промяна в правната уредба на престъпленията против финансовата, данъчната и осигурителната система (Глава VІІ от НК) и в частност – на престъпленията за избягване установяването и плащането на данъчни задължения – чл. 255 – 257 от НК (отм.), действащи към момента на извършване на инкриминираното деяние (ДВ, бр. 62/1997 година). С последвали законодателни изменения нормата на чл. 257 от НК е отменена (ДВ, бр. 75/2006 година, в сила от 13 октомври с. г.), като правната уредба на материята е преструктурирана, без да е променена като съдържание на предвидените основни, квалифицирани и привилегировани състави.
При това положение, въззивният съд е изпълнил задължението си да провери изцяло правилността на присъдата, вкл. и относно приложението на материалния закон и дали приложеният е „най-благоприятният” по смисъла на чл. 2, ал. 2 от НК. Направените от него в тази връзка правни изводи (стр. 10 от решението), са правилни и законосъобразни и като такива се споделят изцяло от третата инстанция, поради което не се налага да бъдат повтаряни, още повече, че не се оспорват от касатора (стр. 1, абзац 4 от жалбата).
Възраженията в жалбата всъщност касаят процесуалната правилност на извършената от въззивния съд преквалификация на деянието по несъмнено по-благоприятния в случая закон.
Като е упражнил правомощията си по чл. 337, ал. 1, т. 2 от НПК, въззивният съд не е нарушил процесуалния закон, защото:
Обстоятелствата, визирани в отменените норми на чл. 255 – 257 от НК и представляващи елементи от основни и квалифициран състави на престъпленията, са напълно идентични с включените в новата норма на чл. 255, ал. 1, т. т. 1, 2 и 6 от НК, в последната му редакция, в сила от 13. 10. 2006 година. В чл. 257 от НК (отм.) е регламентиран квалифицираният състав „особено големи размери” на предмета на престъпленията по основните състави на чл. 255 и чл. 256 от НК. Следва да се отбележи също, че дефинирането на понятието „особено големи размери” по отношение на данъчните престъпления е дадено в чл. 93, т. 14 от НК и не е променяно след 2000 година (ДВ, бр. 21/2000 година), т. е. и в рамките на инкриминирания по делото период.
Конкретните обстоятелства, представляващи елементи от състава на престъплението по чл. 255, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 6 от НК в новата му редакция, както бяха посочени по-горе, са дословно съдържание и на разпоредбите на чл. 255 и чл. 256 в отменените им редакции – избягване плащането на данъчни задължения чрез неподаване на декларация или чрез потвърждаване на неистина или затаяване на истина в подадена декларация (чл. 255 – отм.) и ползване на счетоводни документи с невярно съдържание с цел осуетяване установяването на данъчни задължения (чл. 256 – отм.).
Или иначе казано, фактите и обстоятелствата, съдържащи се в обстоятелствената част на обвинителния акт и очертали рамката на обвинението, с което е сезиран съдът, признати изцяло от подсъдимата, са били съдържанието и на фактическите състави на отменените норми, по които е преквалифицирано деянието. Тези факти и обстоятелства са надлежно предявени на подсъдимата в хода на наказателното производство и срещу тях тя е реализирала защитата си в пълен обем.
Поради това не може да бъде споделено твърдението за осъждането й за първи път от въззивната инстанция за престъпления, по които тя не се е защитавала. Въззивният съд не само е бил в правото си да приложи закон за по-леко наказуемо престъпление, когато липсва съществено изменение на обстоятелствената част на обвинението, какъвто е настоящият случай, но е и бил длъжен да го направи, след като в рамките на въззивната проверка е извършил необходимата преценка за „по-благоприятният закон” по смисъла на чл. 2, ал. 2 от НК.
Не биха могли да бъдат възприети и доводите в жалбата за неяснота на осъждането от въззивния съд поради липса на изрично отбелязване в диспозитива на решението на обстоятелството, че става въпрос за норми в отменените им редакции. От значение е дали е ясна волята на съда, а тя в случая не поражда съмнение. Извършеният от съда и отразен в мотивите на решението анализ за приложимия материален закон в светлината на правилото на чл. 2, ал. 2 от НК, дава възможност ясно да се разбере, че се третират нормите, действали към момента на извършване на деянието, впоследствие отменени и „по-благоприятни” за подсъдимата.
При така изложените съображения, доводите в касационната жалба за допуснати от въззивния съд съществени нарушения на процесуалните правила, обуславящи отмяна на атакувания съдебен акт, следва да бъдат преценени като неоснователни.
Възражението за явна несправедливост на наложеното на подсъдимата наказание е основателно отчасти, макар и не по изложените в жалбата съображения. В нея подсъдимата е акцентирала върху постановеното от съда ефективно изтърпяване на наложеното й наказание лишаване от свобода, като твърди, че е изключително тежко за извършеното престъпление.
Индивидуализацията на определените на подсъдимата К. наказания лишаване от свобода от една година и десет месеца за всяко от двете престъпления и общо наказание в същите вид и размер, е извършена при съобразяване на всички установени по делото обстоятелства от кръга на тези по чл. 54 от НК, на целите на наказанието по чл. 36 НК и на императивната разпоредба на чл. 373, ал. 2 от НПК. В тази рамка са отчетени всички смекчаващи отговорността на подсъдимата обстоятелства, вкл. и посочените в касационната жалба. Така определеното общо наказание не разкрива очевидното несъответствие на степента на обществена опасност на деянието, правилно преценена като висока, и на дееца, визирано в чл. 348, ал. 5, т. 1 от НПК.
Прилагането от съда на възможността за увеличаване на размера на определеното общо наказание, която законът дава по чл. 24 от НК, касационната инстанция преценява обаче като явно несправедливо. И това е така не само защото приложението му в случая е в колизия с общата идея на законодателя при провеждане на съкратеното съдебно следствие по Глава 27 от НПК да се премира направеното от дееца цялостно признание на фактите по обвинението и съгласието му да не се събират доказателства за тях, но и защото конкретните данни за личността на подсъдимата К. , свързани с липсата на минали осъждания и противообществено поведение, с отношението й към извършеното и с цялостния й социален статус, не дават основание за изводи, че е необходимо такова засилено въздействие за нейното поправяне и превъзпитание. Поради това, приложението на чл. 24 от НК следва да бъде отменено, в какъвто смисъл следва да се измени атакуваният съдебен акт.
Всички останали данни по делото, характеризиращи конкретната инкриминирана престъпна дейност на подсъдимата, както тя е оценена от предходните съдебни инстанции, не позволяват да бъде удовлетворена претенцията й за приложение на института на условното осъждане и отлагане изтърпяването на наложеното й наказание лишаване от свобода.
И тъй като при касационната проверка не бяха установени нарушения, за които настоящата инстанция да следи служебно, каквито са абсолютните процесуални нарушения по чл. 348, ал. 3, т. 2 – 4 от НПК и нарушенията на материалния закон, накърняващи съществено интересите на подсъдимата, в останалата си част въззивното решение следва да бъде оставено в сила.
Поради това и на основание чл. 354, ал. 2, т. 1 НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение
Р Е Ш И :
ИЗМЕНЯ решение № 128 от 17 юли 2008 година на Пловдивския апелативен съд, по внохд № 168/2008 година, като
о т м е н я същото в частта му, с която на основание чл. 24 от НК е увеличено с шест месеца наложеното на подсъдимата Г. М. К. наказание от една година и десет месеца лишаване от свобода.
ОСТАВЯ В СИЛА решението в останалата му част.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.