О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 548
София, 21.10.2014 г.
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение в закрито заседание , в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАНИН СИЛДАРЕВА
ЧЛЕНОВЕ : ДИЯНА ЦЕНЕВА
БОНКА ДЕЧЕВА
разгледа докладваното от съдията Д. Ценева гр.д. № 3995/2014 г. по описа на ВКС, І г.о. и за да се произнесе, взе предвид :
Производството е по чл. 288 ГПК.
С решение № 920 от 11.02.2014 г. по гр.д. № 14662/2013 г. на Софийски градски съд е потвърдено решението от 24.06.2013 г. по гр.д. № 27844/2008 г. на Софийски районен съд в обжалваната му част, с която И. Т. К., И. Н. К., К. И. К. и Н. И. К. са осъдени на основание чл. 109, ал.1 ЗС да преустановят неоснователните действия, с които пречат на ищците Л. С. Ш., Ц. В. Б., В. П. П. и С. П. П. да упражняват правото си на собственост върху самостоятелни обекти в сградата, находяща се на в [населено място], [улица], като премахнат изградените заграждения в югозападната част на подпокривното пространство на сградата, формиращи помещение с площ 7.50 кв.м, за което е съставен нотариален акт за собственост № 116, т.ІV, нот. дело № 677/76 г. по описа на ІV-ти нотариус при Софийски районен съд, като на основание чл. 537, ал.2 ГПК този нотариален акт е отменен.
В срока по чл. 283 ГПК въззивното решение е обжалвано с касационна жалба от И. Н. К., К. И. К. и Н. И. К. чрез техния пълномощник адв. Хр. П.. В жалбата са изложени оплаквания за недопустимост решението, евентуално – за неправилност на същото като постановено при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и нарушение на материалния закон.
За да обосноват допускане на въззивното решение до касационно обжалване, касаторите твърдят, че същото противоречи на ТР № 178/86 г. на ОСГК на ВС по въпроса за материалната доказателствена сила на нотариалния акт като титул за собственост и на решение № 279 от 02.10.2012 г. по гр.д. № 1763/2010 г. на ВКС, ІІІ г.о. относно задължението на съда да изясни чрез експертиза актуалния статут на имота предвид представените по делото нотариални актове за собственост и твърдението на вещото лице, че не намира документи за строителството на сградата и за извършеното преустройство на подпокривното пространство. Поставени са и следните въпроси: допустимо ли е от титуляра на нотариален акт за собственост по обстоятелствена проверка да се иска да доказва в спорно исково производство правилността на този нотариален акт или е достатъчно той само да оборва доказателствата на атакуващия този нотариален акт; допустимо ли е от титуляра на нотариален акт за собственост по обстоятелствена проверка да се иска да доказва в исковото производство правилността на този нотариален акт с доказателства, възникнали преди датата на издаване на акта или те трябва да бъдат ограничени само до доказателства, възникнали след тази датата; допустимо ли е въззивният съд да постановява решението си върху въпрос, повдигнат от първоинстанционния съд едва с неговото решение и неразпределен като подлежащ на доказване от някоя от страните с доклада по чл. 146 ГПК; допустимо ли е съдът да не знае закона и да възлага на страните доказателствената тежест за установяване съдържанието на българската законова и подзаконова норма и представлява ли това нарушение на чл. 2 и чл. 7 ГПК. Поддържат, че тези въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
Ответниците Л. С. Ш., Ц. Василева Б. и С. П. П. в писмен отговор изразяват становище, че не са налице хипотезите на чл. 280, ал.1, т. 1-3 ГПК за допускане на решението до касационно обжалване.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното:
От фактическа страна по делото е установено, че през 1940 г. Българска ипотекарна банка е продала на наследодателя на ищците С. П. В. масивна триетажна къща с избични и две тавански помещения, находяща се в [населено място], [улица]. През периода 1947-1958 г. от С. В. са били одържавени апартаментите на партера, на мансардния етаж и магазин с мазе. Вторият етаж е бил придобит от Е. П. Е., който с нотариален акт № 14, т.ХІХ, дело № 3193/08.08.1963 г. го е продал при равни права- по 1/2 ид. част, на М. Й. В. и на Н. А. К. и Е. Х. К., ведно с 20/100 ид. части от дворното място, в което е построена сградата, съставляващо парцел Х-8 от кв. 408 по плана на [населено място], м.” Центъра”. В нотариалния акт за продажбата не е отразено да са прехвърлени принадлежащи към това жилище сервизни и обслужващи помещения в избата и тавана. През 1976 г. Н. и Е. К. се снабдили с нотариален акт за собственост по давност на зимнично помещение с югоизточно изложение с пространство 10.50 кв.м и таванско помещение с югозападно изложение с пространство 7.50 кв.м, като в акта е посочено, че те са принадлежали към закупения от тях през 1963 г. апартамент. През 1978 г. е съставен нотариален акт за собственост върху недвижим имот, придобит по давност, с който М. Й. В. и съпругата му Е. Н. В. признати за собственици на зимнично помещение, находящо се в северната част на сградата, и на таванско помещение в северната част на сграда, при посочени в акта съседи, като принадлежащи към собственото им жилище на втория етаж. В нотариалния акт площта на тези помещения не е посочена.
От заключенията на основната и допълнителна съдебно- технически експертизи, приети по делото, се установява, че на таванския етаж на сградата са обособени шест тавански помещения. Описаното в нотариален акт № 116/76 г. таванско помещение с площ 7.50 кв.м, не отговаря на нито едно от двете тавански помещения в югозападната част на сградата, които са съответно с площ 28.08 кв.м/ помещение № 4/ и 38.20 кв.м/ помещение № 6/, ползвано от ответниците К.. Според вещото лице, описаното в нотариален акт № 197/78 г. таванско помещение, отговаря на обозначеното на скицата под № 1, което е с площ 42.42 кв.м и се ползва от ответниците В.. Вещото лице е посочило, че е извършило справки в “Дирекция Архитектура и геодезия” при Столична община и Районната техническа служба, но не е открило архитектурни планове на процесната сграда, за да се установи дали в подпокривното пространство е било предвидено изграждане складови помещения или тавански стаи или същото е представлявало общ незастроен обем. Подпокривното пространство има необходимата височина, пространство и обем за изграждане на складови помещения и стаи за творческа дейност.
При така установените факти по делото въззивният съд е приел, като на основание чл. 272 ГПК е препратил към изложените от първоинстанционния съд мотиви, че ответниците не са доказали обособяването на тавански помещения № 1 и 2 като самостоятелни обекти да е било извършено по предвидения за това ред. Таванското пространство е било със статут на обща част по смисъла на чл. 38, ал.1 ЗС и е било предназначено да обслужва упражняването на правото на собственост върху самостоятелните обекти в сградата. Посочил е, че таванските и избените помещения могат да бъдат принадлежност към други самостоятелни обекти в сградата само ако са били придадени юридически към тях било при първоначалното възникване на етажната собственост- чрез правния акт, от който тя възниква и в който то се обявява за принадлежност към тях, или след възникване на етажната собственост – чрез правен акт, с който етажните собственици променят предназначението на общото таванско помещение и разпределят съществуващите или бъдещи помещения, чрез прехвърлянето им от един етажен собственик на друг или чрез придобиването им по давност от етажен собственик. Приел е, че събраните по делото доказателства не сочат на някоя от тези хипотези. Етажната собственост е възникнала с одържавяването на отделни самостоятелните обекти в сградата, като таванското помещение не е било одържавено и е останало обща част. Доколкото височината на подпокривното пространство позволява обособяване на отделни обекти или сервизни помещения в него, то представлява обща част по предназначение и това предназначение може да се измени само по общо съгласие на всички етажни собственици. Приел е, че такова съгласие не е било налице. Изложил е съображения, че като обща част на етажната собственост подпокривното пространство не може да се придобива по давност и принадлежи на всички етажни собственици, в това число и на ищците, които имат право да го ползват. Частичното ограждане на таванското помещение ограничава достъпа на ищците до тази обща част и накърнява правото им на собственост върху общите части на сградата. Затова предявеният негаторен иск по чл. 109 ЗС е основателен.
Неоснователно е искането за допускане на касационно обжалване на въззивното решение за проверка на неговата допустимост. Доводът на касаторите, че съдът не е компетентен да постанови премахването на стени и ограждения, не държи сметка за правната същност на негаторните искове по чл. 109 ЗС като способ за защита на правото на собственост срещу всички неоснователни въздействия, които смущават или препятстват нормалното упражняване на това право.
Не са налице предпоставките на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по поставения от жалбоподателите правен въпрос относно материалната доказателствена сила на констативния нотариален акт за собственост. В ТР № 178/86 г. на ОСГК на ВС е прието, че нотариалният акт за собственост по обстоятелствена проверка е удостоверяващ официален документ и се ползва с предвидената в чл. 143 ГПК/ отм./, сега чл. 179, ал.1 ГПК доказателствена сила, като при оспорване на неговата истинност доказателствената тежест пада върху оспорващия. Съгласно чл. 143, ал.1 ГПК- отм. /чл. 179, ал.1 ГПК/ официален документ, издаден от длъжностно лице в кръга на службата му по установените форма и ред, съставлява доказателство за изявленията пред него и за извършените от него и пред него действия. Конкретно относно доказателствената сила на констативните нотариални актове за собственост, издавани по реда на чл. 587 ГПК/ чл. 483 ГПК- отм./, в мотивите на ТР № 11 от 21.03.2013 г. по тълк.д. № 11/2012 г. на ОСГК на ВКС е пояснено, че тя обхваща следните обстоятелства: че актът е издаден от посочения в него нотариус, че е издаден на посоченото в акта време и място, че са представени описаните в акта документи, че е издадено от нотариуса постановлението за признаване на собствеността. В контекста на настоящия спор, извън доказателствената сила на представения от касаторите констативен нотариален акт за собственост по обстоятелствена проверка е наличието или липсата на съгласие на всички етажни собственици за преустройство на подпокривното пространство и за промяна на неговото предназначение. Затова като е приел, че представените по делото констативни нотариални актове не доказват обособяването на сервизни помещение в подпокривното пространство да е било извършено със съгласието на всички етажни собственици, въззивният съд не е разрешил поставения от касаторите процесуалноправен въпрос в противоречие с практиката на ВКС.
Изложеното дава отговор и на други два от поставените въпроси- допустимо ли е от титуляра на нотариален акт за собственост по обстоятелствена проверка да се иска да доказва в спорно исково производство правилността на този нотариален акт или е достатъчно той само да оборва доказателствата на атакуващия този нотариален акт и допустимо ли е от титуляра на нотариален акт за собственост по обстоятелствена проверка да се иска да доказва в исковото производство правилността на този нотариален акт с доказателства, възникнали преди датата на издаване на акта или те трябва да бъдат ограничени само до доказателства, възникнали след тази датата. С оглед цитираната задължителна съдебна практика, приложима при разрешаването им, не е налице основанието на чл. 280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване по тях.
По следващия въпрос – относно задължението на съда да изясни чрез експертиза актуалното състояние на подпокривното пространство, се твърди противоречие на обжалваното решение с решение № 279 от 02.10.2012 г. по гр.д. № 1763/2010 г. на ВКС, ІІІ г.о., постановено по реда на чл. 290 ГПК и съставляващо задължителна практика по смисъла на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК. Настоящият състав намира, че такова противоречие не е налице, поради което не е налице и соченото от касаторите основание за допускане на касационно обжалване. Правният въпрос, обусловил допускане на касационно обжалване по посоченото дело, касаещ предпоставките, при които съдът може да обяви за окончателен по реда на чл. 19, ал.3 ЗЗД предварителен договор само за част от уговорената с него престация, е изцяло неотносим към настоящото дело. Въззивното решение е било отменено и делото върнато за ново разглеждане на въззивната инстанция поради необходимостта от извършване на допълнителни съдопроизводствени действия, като едно от указанията на съда е за назначаване на експертиза за изясняване актуалния регулационен статут на имота, предмет на предварителния договор. По настоящото дело още с исковата молба ищците са направили искане за назначаване на съдебна експертиза, която да даде заключение за параметрите на подпокривното пространство и неговото актуално фактическо състояние. Такава експертиза е била назначена по делото. Вещото лице е дало заключение, че понастоящем в подпокривното пространство са обособени шест сервизни помещения. Изобразило е графично разположението им и е посочило е тяхната площ. Представеният от касаторите К. нотариален акт № 116/76 г. касае таванско помещение с площ 7.50 кв.м. в югозападната част на сградата. Вещото лице е констатирало, че помещение с такава площ не съществува. В югозападната част са обособени две помещения, чиято площ 28.08 кв.м и 38.20 кв.м значително надхвърля посочената в акта. Изложеното налага извод, че съдът е извършил необходимите процесуални действия за изясняване статута на подпокривното пространство. Във връзка с довода на касаторите, че след като вещото лице е извършило проверки в две служби – Дирекция ”Архитектура и геодезия” при Столична община и в Районната техническа служба, но не е открило одобрени архитектурни планове на сградата, то съдът е следвало да изясни кое учреждение е съхранявало архитектурните планове в периода 1964-1976 г. и къде понастоящем се намира неговия архив, следва да се посочи, че съгласно чл. 230 ППЗТСУ/ отм./ разрешенията за строеж, заедно с одобрените проекти, се съхранява безсрочно в архива на общината, която го е издала, и при липса на наведени твърдения от страните, че строителните книжа за процесната сграда и евентуално за преустройството на нейния тавански етаж се съхраняват от друго учреждение, съдът не е имал основание да указва на вещото лице да извършва проверка за тези книжа в други архиви. В този смисъл при формулиране на задачата на експерта съдът не е процедирал в противоречие със соченото решение на ВКС.
Не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и по въпроса допустимо ли е въззивният съд да постановява решението си върху въпрос, повдигнат от първоинстанционния съд едва с неговото решение и неразпределен като подлежащ на доказване от някоя от страните с доклада по чл. 146 ГПК. На първо място следва да се посочи, че не отговаря на данните по делото твърдението на касаторите, че този въпрос е повдигнат едва с решението на първоинстанционния съд. Доводът за липса на съгласие на всички етажни собственици за преустройство на подпокривното пространство като обща част по предназначение и за обособяването на самостоятелни помещения в него е наведен още с исковата молба. На следващо място, въпросът за правомощията на въззивния съд в случаите, когато извършеният от първата инстанция доклад е непълен или неточен, или изобщо не е извършен такъв, е разрешен в т.2 от ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, откъдето следва, че въпросът не осъществява хипотезата на чл. 280, ал.1, т.3 ГПК. С цитираната задължителна съдебна практика се прие, че докладът по чл. 146 ГПК е насочен да ориентира страните при упражняване на техните процесуални права. За допуснати от първата инстанция процесуални нарушения във връзка с доклада на делото въззивният съд не следи служебно. Ако във въззивната жалба страната се позове на допуснати от първоинстанционния съд нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с доклада, въззивният съд дължи даване на указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания. В случая подадената от касаторите въззивна жалба не съдържа оплакване за допуснати от първоинстанционния съд процесуални нарушения във връзка с определяне на подлежащите на доказване факти по делото и разпределянето на доказателствената тежест за тях между страните с доклада по чл. 146 ГПК, нито е направено доказателствено искане за събиране на доказателства за установяване на това обстоятелство. При тези данни следва да се приеме, че в съответствие с цитираната задължителна практика въззивният съд е постановил решението си в рамките на предмета на спора, очертан с въззивната жалба и исковата молба, поради което няма основание за допускане на касационно обжалване по така поставения въпрос и по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК .
Последният от поставените въпроси няма характер на правен и по него настоящото инстанция не дължи произнасяне.
Водим от гореизложеното съдът
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 920 от 11.02.2014 г. по гр.д. № 14662/2013 г. на Софийски градски съд
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: