О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 550
гр.София, 04.07.2018 г.
Върховен касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение в закритото заседание на двадесет и осми април две хиляди и осемнадесета година в състав:
Председател: Светла Димитрова
Членове: Геника Михайлова
Даниела Стоянова
разгледа докладваното от съдия Михайлова гр. д. № 362 по описа за 2018 г.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Обжалвано е решение № 2198/ 27.10.2017 г. по гр.д. № 17060/ 2013 г., с което Софийски апелативен съд, потвръждавайки решение № 8209/ 11.11.2016 г. по гр.д. № 17060/ 2013 г. на Софийски градски съд, на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ осъжда Прокуратурата на Република България да заплати на Е. Желязковна М. сумата 40 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди от незаконното обвинение в извършването на престъпление по чл. 242, ал. 4, вр. ал. 1, б. „б“, пр. 3 и б. „д“, вр. чл. 20 НК и в опит за извършване на престъпление по чл. 242, ал.4, вр. ал. 1, б. „б“ пр. 3 и б. „д“, вр. чл. 20 и чл. 18 НК, като искът е отхвърлен до пълния размер от 180 000 лв.
Решението се обжалва от Прокуратурата на Република България, а повдигнатите въпроси са процесуалноправен и материалноправен. Процесуалноправният е за задължението на въззивния съд да извърши преценка на всички конкретно проявени обстоятелства, които са от значение за определяне размера на обезщетението, когато са в причинноследствена връзка с незаконно повдигнатото обвинение. Касаторът счита, че е разрешен в противоречие с практиката на Върховния касационен съд (ТР № 1/ 04.01.2001 г. по тълк.гр.д. № 1/ 2000 г. на ОСГК на ВКС и ТР № 3/ 22.04.2005 г. по тълк.д № 3/ 2004 г. ОСГК на ВКС). Материалноправният е за приложението на обществения критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди от незаконно наказателно преследване, а касаторът счита, че обжалваното решение противоречи на приложени решения по чл. 290 ГПК на ВКС (чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК). Оплакванията по същество са, че решението е неправилно, защото е необосновано и в нарушение на чл. 52 ЗЗД (касационните основания от чл. 281, т. 3, пр. 1 и 3 ГПК).
Ответникът по касация, Е. Желязковна М. не взема становище по касационната жалба и искането за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
За да уважи частично предявения иск, въззивният съд е приел, че Е. Желязковна М. е била незаконно обвинена за извършването на престъпление по чл. 242, ал. 4, вр. ал. 1, б. „б“, пр. 3 и б. „д“, вр. чл. 20 НК и в опит за извършване на престъпление по чл. 242, ал.4, вр. ал. 1, б. „б“ пр. 3 и б. „д“, вр. чл. 20 и чл. 18 НК. Зачел е задължителната сила на влязлата в сила присъда № 223/ 18.06.2010 г., с която тя е оправдана за извършването на престъплението и опит към извършване на престъпление (чл. 300 ГПК). Поради това е пристъпил към изясняване на онези обстоятелства, които са установени по делото, намират се в причинна връзка с незаконното обвинение и са от значение за справедливия размер на претендираното с иска обезщетение за неимуществени вреди.
Въззивният съд е съобразил, че към момента на повдигане на обвинението Е. Желязковна М. е бил на 34 години, а наказателното производство е продължило 17 години. Съобразил е, че първоначално наложената мярка за неотклонение е „задържане под стража“ и Е. М. я изтърпява за периода 30.11.1994 г. 0 22.02.1995 г. Съобразил е също характера на престъплението по повдигнатите обвинения – за тежки умишлени престъпления, за които законът предвижда наказание от 5 до 15 години лишаване от свобода. Отчел е настъпилата промяна в живота на Е. М., преценена през призмата на взетата по отношение и друга мярка за процесуална принуда „забрана за напускане на страната“ пред вид обстоятелството, че тя е родена в У., където са останали нейни роднини и които тя е била възпрепятствана да посещава в периода на наказателното производство до окончателната отмяна на тази мярка със заповед от 10.07.2013 г. Въззивният съд е отчел, че докато е траело наказателното производство Е. М. е била подложена на негативни изживявания с висок интензитет, а преживеният от нея стрес е допринесъл за по-ранно развитие на заболяванията диабет тип 2 и метаболитен синдром. Въззивният съд е приел, че макар и по делото да е установено, че заболяването диабет е щяло да се появи независимо от воденото наказателно производство, приел е да има значение обстоятелството, че преживеният стрес е допринесъл за по-бързото проявление на болестта на сравнително млада възраст.
От друга страна, въззивният съд е съобразил и онези обстоятелства, които ищцата е посочила в исковата молба като такива, които са от значение за определяне на обезщетението за неимуществени вреди, но за които съдът е приел да е недоказано да имат връзка с незаконното обвинение: 1) повторно взетата по отношение на Е. М. най-тежка мярка за неотклонение, доколкото единствената причина за това е било нейното неявяване без уважителна причина в открито съдебно заседание; 2) липсата на доказателства, че обвинението се е отразило върху професионалната реализация на Е. М. и развивания от нея бизнес, макар да е било за престъпление и опит в извършване на престъпление в област, в която е професионалната реализация на обвиняемата; 3) липсата на доказателства обвинението да е било отразено в медиите и така да е станало известно на по-широк кръг лица.
При съвкупната преценка на обективно проявените обстоятелства, съдът е определил обезщетението от 40 000 лв. за адекватно на претърпените неимуществени вреди, които са с причина незаконното обвинение и е потвърдил първоинстанционното решение поради съвпадане на крайните изводи на двете инстанции при решаването на правния спор по същество.
Следователно е обуславящ повдигнатият процесуалноправен въпрос, но той не противоречи на тълкувателните решения и на постановлението, на които касаторът се позовава. Въззивният съд е определил обезщетението за неимуществени вреди адекватно на обстоятелствата, които са от значение за критерия за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД). Отказал е да зачете онези, за които не е установена причинната връзка с незаконното обвинение. Мотивирал се е особеностите на конкретния случай. Дали преценката му е правилна в производството по чл. 288 ГПК не може да се провери, но даденото от въззивния съд разрешение е в съответствие с онези мотиви, които инстанцията по съществото на правния спор дължи откъм установяването на основанието на обективна отговорност на държавата при деликтния състав от чл. 2, ал. 1, т. 1 ЗОДОВ.
Настоящият състав на Върховния касационен съд приема, че има противоречие на въззивното решение с други решения на ВКС относно приложението на критерия „справедливост“ при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди от незаконно обвинение има, тогава когато по висящото и по приключените дела са идентични обвинението, мярката за неотклонение, кръгът на засегнатите неимуществени блага и степента на засягане на емоционалната сфера на увреденото лице, но са различни присъдените обезщетения. Липсва сходство в юридическите факти (основанието) на обективната отговорност на държавата, предвидена в състава по чл. 2, ал. 1, т. 1 ЗОДОВ, между възприетото в обжалваното решение и в решенията по чл. 290 ГПК на ВКС, които касаторът прилага в изложението към своята жалба.
В обобщение, и по двата повдигнати въпроса е изключено соченото допълнително основание от чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на обжалваното решение до касационен контрол.
При тези мотиви, съдът
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 2198/ 27.10.2017 г. по гр.д. № 17060/ 2013 г. на Софийски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.