О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№551
Гр. София, 12.11.2018 год.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Гражданска колегия, Второ отделение в закрито заседание на шестнадесети октомври през две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАМЕЛИЯ МАРИНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕСЕЛКА МАРЕВА
КРАСИМИР ВЛАХОВ
като разгледа докладваното от съдия Влахов гр. д. № 2212 по описа на ВКС за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на В. К. Д. и С. Е. И.- Д. от [населено място] против Решение от 26.02.2018 г. по в. гр. д. № 9243/17 г. на Софийския градски съд. С обжалваното въззивно решение, постановено по реда на чл. 196 и следв. ГПК /отм./, е отменено първоинстанционното Решение от 15.03.2017 г. по гр.д. № 7128/2006 г. на Софийския районен съд, с което са уважени предявените от касаторите против Н. Щ. Б. и Г. Д. Б. от [населено място] субективно съединени искове с правна квалификация чл.108 ЗС- за признаване правото на собственост на ищците и осъждане на ответниците да им предадат владението на поземлен имот, находящ се в [населено място],[жк], ул. „740“, с идентификатор № 68134.4329.1512 по кадастралната карта и кадастралните регистри, одобрени със заповед № РД-18-74/20.10.2009 г. на изп. директор на АГКК, с площ от 590 кв.м, при съседи: 68134.4329.983, 68134.4329.1657, 68134.4329.1658, 68134.4329.1511, който имот съгласно изменението на ПУП на в.з. „Горна баня“ със заповед № РД-09-64/15.03.2005 г. представлява УПИ VІ-333 от кв. 55б, вместо което е постановено отхвърляне на така предявените искове. Решението е постановено при участието на К. Б. Н. като трето лице- помагач на страната на ответниците в качеството му на прехвърлител на процесния имот по силата на сключения с Н..акт № 63, том І, рег. № 1378, нот. дело № 53/2004 г. договор за покупко-продажба, на който се основават правата на ответниците по предявените от касаторите искове за собственост. В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно като постановено при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, нарушение на материалния закон и необоснованост, поради което се моли за неговата отмяна и постановяване на касационно решение по съществото на спора, с което исковите претенции за собственост бъдат уважени със законните последици.
В приложеното към жалбата изложение на основанията за допускане на касационното обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа наличието на предвиденото в чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК основание за допускане на касационно обжалване, като се твърди, че решението на въззивния съд обективира произнасяне по материалноправни и процесуалноправни въпроси в отклонение от практиката на ВКС, както следва:
1. Необходимо ли е да се установи наличието на решение на общото събрание на ТКЗС за продажба на имот по чл. 11, ал. 5 от Примерния устав на ТКЗС, за да се приеме, че същият не подлежи на възстановяване в полза на лицата по чл. 10, ал. 1 ЗСПЗЗ?
2. Допустимо ли е съдът да приеме, че сделка от обуславящо значение за спорното право е нищожна поради липса на съгласие, при липса на позоваване от заинтересуваната страна?
3. Ползва ли се с материална доказателствена сила удостоверителното изявление на нотариуса относно представените пред него документи и тяхното съдържание?
4. Оборена ли е с пълно и главно доказване обвързващата доказателствена сила на нотариалния акт по отношение на удостоверените от нотариуса съществени документи по извършване на сделката, установяващи съгласието на страните, само защото в кориците на делото не се намира описаният и проверен от нотариуса документ, въпреки наличието на други документи, също проверени и описани от нотариуса, потвърждаващи съдържанието на оспорения документ?
5. Към кой момент се преценява наличието на пречка за възстановяване на собствеността по чл. 10, ал. 7 ЗСПЗЗ в хипотезата на чл. 10, ал. 13 ЗСПЗЗ, т.е. когато имотът е придобит по силата на покупко-продажба от ТКЗС?
6. Длъжен ли е съдът да изгради фактическите и правните си изводи по спора, след като обсъди поотделно и в съвкупност всички доказателства по делото; може ли съдът да основе решението си само на избрани от него доказателства, без да обсъди останалите и да изложи съображения защо ги отхвърля като недостоверни; за задължението на съда при преценка на доказателствата да съобрази научните, логически и опитните правила; за възможността, когато за даден факт показанията на разпитаните свидетели са противоречиви, съдът да даде вяра на едните или другите, като обоснове защо не кредитира отхвърлените свидетелски показания.
Поддържа се и становище за „очевидна неправилност” на атакуваното решение като основание за ангажиране на инстанционната компетентност на ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК.
Ответниците по касация- Н. Щ. Б. и Г. Д. Б., както и третото лице помагач на тяхна страна- К. Б. Н. са депозирали по реда на чл. 287, ал. 1 ГПК отговори на касационната жалба, с които молят касационното обжалване на въззивното решение на Софийския градски съд да не бъде допускано поради липса на основанията по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК. Н. Б. и Г. Б. претендират да им бъдат присъдени направените в касационното производство разноски за адвокатско възнаграждение.
Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, за да се произнесе по искането за допускане на касационното обжалване, намира следното:
Ищците В. К. Д. и С. Е. И.- Д. твърдят да са придобили процесния недвижим имот в режим на съпружеска имуществена общност, на основание договор за покупко-продажба, обективиран в нотариален акт № 16, том 230, дело № 45192/1997 г., сключен с продавачите А. К. К. и К. К. К. като наследници на К. Л. К.. С нотариален акт № 147/21.11.1961 г., том ХХІV, дело № 4310/1961 г. ОТКЗС „Г. К.“ – С., е продало на К. Л. К. празно дворно място с площ от 945 кв.м, находящо се в [населено място], Горна баня-вилна зона, м. „Равнище –К. валог“, съставляващо парцел VІ, пл.№ 1825 от кв.55б по плана на [населено място]. В нотариалния акт, сред представените документи за съставянето му, фигурира протокол № 3/25.04.1959 г. на ОТКЗС „Г. К.“, /представен по делото/, в който са отразени дневен ред и решения на събранието, сред които липсва точка (респ. и решение) за продажба на имоти. От протокол № 27 от 27.10.1961 г. на СГНС по преписка вх.№ А-975/1961 г. е установено, че на 27.10.1961 г. ИК на К. РНС е определил К. Л. К. за купувач на предложеното за продажба от ТКЗС „Г. К.“ – Горна баня дворно място от 945 кв.м, съставляващо парцел VІ-1825 от кв.55б по плана на [населено място]. Установено е, че през юли 1962 г. в имота е била построена масивна тухлена барака с разрешение на Техническия отдел № 208/10.07.1962 г., издадено на името на К. Л. К.. Със заповед на областния управител на област С. № РД-157-277/4.12.1997 г. е било наредено да се отпише от актовите книги за държавна собственост А. № 7418/12.11.1970 г. в частта му, отнасяща се до имот от 945 кв.м, парцел VІ, пл.№ 1825, кв.55б по плана на [населено място], като неправилно актуван като държавен, с отбелязване, че имотът е собственост на К. Л. К. съгласно нотариален акт № 147/1961 г. С решение от 24.02.1998 г. по гр. дело № 8980/1996 г. на СРС, постановено по реда на чл.14, ал.3 ЗСПЗЗ по гр. дело № 8980/1996 г., влязло в сила на 18.04.1998 г., е било възстановено на наследниците на Н. Т. Г. правото на собственост върху част от ливада от 8 дка в м. „Валого“, внесена в ТКЗС: парцел VІ-1825, кв.55б, с площ от 945 кв.м, като в мотивите на съдебното решение е била направена констатация, че имотът не е застроен. С решение № Р65ГБ/27.04.1998 г., ПК „О. купел“ е възстановила на наследниците на Б. Н. Т. правото на собственост върху ливада от 0.945 дка в землището на Горна баня, м. „Валого“, който имот представлява парцел VІ-1825 от кв.55б от регулационния план от 1961 г. На 27.05.1998 г., наследниците на Б. Т. са въведени във владение на възстановения им имот. Съгласно удостоверение за наследници № 920/7.05.2002 г. К. Б. Н. е наследник по закон на Б. Т.. С договор за доброволна делба от 5.02.2004 г., с нотариална заверка на подписите, наследниците на Б. Т. са си поделили възстановените им по реда на ЗСПЗЗ имоти, като К. Б. Н. е получил в дял УПИ с пл.№ 333, за който е отреден парцел VІ-333 в кв.55б по плана на [населено място], м. „в.з.Горна баня“, с площ на парцела от 1 245 кв.м, който УПИ включва: поземлен имот с пл.№ 333 с площ от 991 кв.м, поземлен имот с пл.№ 987 с площ от 152 кв.м и част от имот с пл.№ 985 с площ от 151 кв.м, от които 49 кв.м са отредени за улица. С нотариален акт № 12/19.02.2004 г., том І, рег.№ 439, дело № 11/2004 г. същият е бил признат за собственик на основание реституция по ЗСПЗЗ, наследствено правоприемство и доброволна делба на следния имот: празно дворно място, образуващо УПИ (парцел) VІ-333 в кв.55-б по плана на [населено място], м. „в.з. Горна баня“, с площ от 1 245 кв.м, в който парцел, освен поземленият имот, за който е отреден, с площ от 991 кв.м, са включени като придаваеми още имот с пл.№ 987 с площ от 152 кв.м и реална част от имот с пл.№ 985 с площ от 151 кв.м, регулационните отношения относно които са уредени по силата на договора за делба, като общо 49 кв.м са отредени за улици, при съседи на УПИ: УПИ ХV-981, 982, поземлен имот с пл.№ 983, УПИ VІІ-980 и от две страни – улици. С нотариален акт № 63/28.05.2004 г., том І, рег.№ 1378, нот. дело № 53/2004 г. К. Б. Н. е продал на Н. Щ. Б. по време на брака му с Г. Д. Б. имота, описан в нотариален акт № 12/2004 г. С нотариален акт № 1/27.01.2006 г., том І, рег.№ 198, дело № 3/2006 г. Н. Щ. Б. и Г. Д. Б. са продали на [фирма] празно дворно място – УПИ ХVІІІ-333 от кв.55б по плана на [населено място], м. „в.з. Горна баня“, целия с площ от 613 кв.м. Установено е от заключенията на изслушаните Съдебно-технически експертизи, че имотът, закупен от В. К. Д. и С. Е. И.- Д. с нотариален акт № 16/17.12.1997 г., както и имотът, закупен от наследодателя на продавачите по този нотариален акт с нотариален акт № 147/21.11.1961 г., е идентичен с част от УПИ VІ-333 (стар) по ПУП, утвърден със заповед № РД-09-09/12.01.2004 г., както и с части от УПИ VІ-333 (нов) и УПИ ХVІІІ-333, кв.55б, съгласно частичното изменение на ПУП със заповед № РД-09-64/15.03.2005 г. Установено е, че имотът, закупен от ищците, е идентичен с имота, възстановен на наследниците на Б. Н. Т. с решение на ПК „О. купел“ № Р65ГБ/27.04.1998 г. УПИ VІ-333 (стар) е предмет на сделките по нотариалните актове №№ 12/19.02.2004 г. и 63/28.05.2004 г. Констатирано е, че поземлен имот с идентификатор 68134.4329.1512 по кадастралната карта и кадастралните регистри, одобрени със заповед № РД-18-74/20.10.2009 г. на изпълнителния директор на АГКК, с площ от 590 кв.м, е идентичен с УПИ VІ-333 (нов), като преди подаване на исковата молба ответниците са продали част от закупения от тях с нотариален акт № 63/28.05.2004 г. имот на трето за спора лице, представляваща УПИ ХVІІІ-333 с площ от 613 кв.м., която е извън предмета на спора.
При така изложената фактическа обстановка, за да уважи предявените ревандикационни искове, въззивният съд е приел, че съгласно чл. 11 от Примерния устав на ТКЗС (обн. ДВ бр.14 от 18.02.1958 г., отм. ДВ бр.83 от 25.10.1968 г.). колективното стопанство има право да се разпорежда с внесените в него земеделски земи. Върху внесената земя ТКЗС е придобило право на кооперативно земеползване, което по своето съдържание е по-широко от правото на владение и дава правната възможност на кооперативното стопанство фактически да се разпорежда със земите като със собствени. Разпореждането следва да се извърши с изрично решение на общото събрание на ТКЗС (чл. 11, ал. 5 от Примерния устав). За имота, закупен от К. Л. К. (наследодателя на лицата, от които ищците са придобили собствеността с нотариален акт № 16/17.12.1997 г.), въззивният съд е приел, че липсва решение за продажба от общото събрание на ТКЗС „Г. К.“ – Горна баня. Изложени са в тази връзка мотиви, че съгласно задължителните указания на ТР № 11/21.03.2013 г. по тълк. дело № 11/2012 г. на ОСГК на ВКС, констативният нотариален акт и нотариалният акт за сделка притежават обвързваща доказателствена сила за третите лица и за съда, като ги задължават да приемат, че посоченото в акта лице е собственик на имота, като правният извод на нотариуса за съществуването на правото на собственост се счита верен до доказване на противното. Прието е, че легитимиращото действие и доказателствената сила на нотариален акт № 147/21.11.1961 г. са оборени предвид съдържанието на протокол № 3/25.04.1959 г. от заседание на общокооперативното събрание на ТКЗС „Г. К.“ – С., Горна баня, в който не е отразено решение за продажба на процесния имот. Формиран е решаващ правен извод, че липсата на решение по чл. 11, ал. 5 от Примерния устав на ТКЗС от 1958 г. прави сделката, обективирана в нотариалния акт, нищожна на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, като сключена в нарушение на изискванията на нормативен акт, поради което К. Л. К., респ. наследниците му, не се легитимират като собственици на имота и сделката, обективирана в нотариален акт № 147/21.11.1961 г. не е произвела вещно-прехвърлителното си действие. Изложени са и съпътстващи мотиви, че ищците не се легитимират като собственици на имота, предвид разпоредбата на чл. 10, ал. 13, във вр. с ал. 7 от ЗСПЗЗ (в редакцията на закона съгласно ДВ бр.98 от 1997 г., с оглед приключването на административното производство по възстановяване на собствеността през 1998 г.), тъй като не е установено към датата на влизане в сила на ЗСПЗЗ в процесния имот да е съществувала постройка, изградена при спазване на всички нормативни изисквания. Прието е, че ищците са построили през 1962 г. вилна постройка в имота, която обаче не е съществувала към датата на влизане в сила на ЗСПЗЗ, поради което не е била налице пречка по смисъла на чл. 10, ал. 7 ЗСПЗЗ за реституиране на бившия земеделски имот. Обобщено е, че събраните в този смисъл гласни доказателствени средства /показания на свидетелите А. К., Л. А., П. П., А. А. и М. С./ кореспондират с отбелязаното в нотариален акт № 16/17.12.1997 г., в скица от 3.06.1997 г., в скица № АБ-657/28.07.1997 г., че имотът не е бил застроен, а е представлявал празно дворно място, поради което не намира приложение чл. 10, ал. 7 ЗСПЗЗ и имотът законосъобразно е бил възстановен на наследниците на Б. Н. Т., при което, доколкото ищците не заявяват собствени права върху имота към момента на колективизацията, те не разполагат с възражения за материална незаконосъобразност на решението на поземлената комисия за възстановяване правото на собственост. Същевременно по делото са събрани гласни доказателства в обратен смисъл /показания на свидетелката А. К./, според които изградената в процесния имот постройка е съществувала при извършената в полза на ищците продажба от м.декември 1997 г./. В същия смисъл са и показанията на свидетеля Е. С., според когото към 1997 г.- 1998 г. в мястото съществувала тухлена барака на циментов фундамент с паднал покрив; показанията на свидетеля Б. К., изнесъл сведения, че при покупката на имота от ищците в него имало изоставена тухлена барака с порутен покрив; показанията на свидетеля Н. У., според когото към пролетта на 1998 г. в средата на процесното място имало малка постройка на около 30 кв.м.- тухлена, с бетонна тераса, като мазилката на сградата на няколко места била паднала, а покривът бил паднал; показанията на свидетелката С. Й., посочила, че към есента на 1997 г. в средата на мястото съществувала малка сграда с бетонна тераса, като покривът й бил пропаднал от едната страна, а мазилката- в лошо състояние.. Същевременно и свидетелят Л. А., чиито показания въззивният съд е кредитирал, е посочил, че в имота имало „панелен модул без основа, без покрив, без врата… нещо ръждиво”. При наличието на противоречиви гласни доказателства относно наличието на постройка в процесния имот при влизане в сила на ЗСПЗЗ, въззивният съд е основал решаващия си фактически извод за липса на такава на изнесените в този смисъл сведения от част от разпитаните свидетели, чиито показания е кредитирал като кореспондиращи на представени по делото писмени доказателства /Н..акт № 16 от 17.12.1997 г., скици от 03.06.1997 г. и 28.07.1997 г., както и мотиви към решение от 24.02.1998 г. по гр.д.№ 8980/96 г. на СРС/, които обаче се отнасят до състоянието на имота не към 1991 г., а към 1997 г.- 1998 г. В тази връзка са изложени и мотиви, в които са обсъдени показанията на втората група свидетели относно наличието на постройка в имота именно към 1997 г.- 1998 г., като същите са приети за недостоверни.
При така поставените в основата на обжалваното въззивно решение решаващи правни мотиви, настоящата касационна инстанция намира, че поставеният от касаторите първи въпрос, свързан с преценката, необходимо ли е да се установи наличието на решение на общото събрание на ТКЗС за продажба на имот по чл. 11, ал. 5 от Примерния устав на ТКЗС, за да се приеме, че същият не подлежи на възстановяване в полза на лицата по чл. 10, ал. 1 ЗСПЗЗ, е от обуславящо за изхода на спора значение. Произнасянето на въззивния съд по този въпрос е в отклонение от задължителната съдебна практика /ТР № 4/ 2016 от 10.05.2018 г. по т.д.№ 4/ 2016 г. на ОСГТК, постановено след подаване на касационната жалба/, според която неспазването на изискването на чл. 26, ал. 3, вр. чл. 15, ал. 4, т. 10 ЗК за разпореждане с имот на кооперацията с решение на общото събрание, е от значение само във вътрешните отношения между председателя и кооперацията, но не и в отношенията с третите лица. Не е оправдано третите лица да носят риска и да поемат негативите от избора на недобросъвестен управител, сключил разпоредителната сделка без взето от общото събрание решение. Поради това, липсата на предварително взето решение на общото събрание по чл. 15, ал. 4, т. 10 ЗК не води до недействителност на сключената от председателя разпоредителна сделка със собствен на кооперацията недвижим имот или с вещно право върху такъв имот. Това разрешение следва да се приложи и при извършени разпоредителни сделки с внесени в ТКЗС имоти предвид идентичността на уредбата относно управлението на ТКЗС според Примерния устав на ТКЗС от 1958 г. и на кооперация съгласно действащия ЗК- според чл. 43 от Примерния устав на ТКЗС управителният съвет на ТКЗС е изпълнителен орган на общото събрание и ръководи кооперативното стопанство съобразно законите на страната, устава и решенията на общото събрание, докато разпоредбата на чл. 11, ал. 5 предвижда, че продажбата на земи, внесени в стопанството или негова собственост, се извършва по решение на общото събрание. По изложените съображения и доколкото решаващият мотив, с оглед на който въззивният съд е постановил решението си, се основава на извод за нищожност на извършената през 1961 г. в полза на праводателя на ищците продажба по реда на Закона за реда на прехвърляне вещни права върху някои недвижими имоти /отм./, поради липса на решение на общото събрание на ТКЗС „Г. К.” по чл. 11, ал. 5 от Примерния устав на ТКЗС, налице са основанията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване по първия формулиран от касаторите правен въпрос.
Вторият въпрос, отнасящ се до преценката за възможността съдът да приеме, че сделка от обуславящо значение за спорното право е нищожна поради липса на съгласие, при липса на позоваване от заинтересуваната страна, не е от обуславящо изхода на спора значение, тъй като не е съобразен с данните по делото. В конкретния случай въззивната жалба на ответниците срещу първоинстанционното решение на СРС обективира изрично оплакване за нищожност на продажбата от 21.11.1961 г. поради липса на решение на общото събрание на ТКЗС „Г. К.” за нейното извършване, поради което е налице позоваване от заинтересуваната страна на този порок. Следва да се има предвид, че исковата молба е подадена при действието на ГПК от 1952 г. /отм./, поради което и на основание П.. 2, ал.1 от ПЗР на ГПК /в сила от 01.03.2008 г./ въззивното производство е подлежало на разглеждане по заварения съдопроизводствен ред. В тази връзка е необходимо да се съобрази, че при действието на отменения процесуален закон е допустимо пред въззивния съд да се релевират нови защитни средства, тъй като същите се преклудират от силата на пресъдено нещо на съдебното решение, и поради това ответникът разполага с възможността да въвежда нови възражения до края на устните състезания пред въззивната инстанция /т. 6 от ТР № 1 от 04.01.2001 г. по гр.д.№ 1/ 2000 г. на ОСГК на ВКС/. По тези съображения следва да се приеме, че в конкретния случай възражението на ответниците за нищожност поради липса на съгласие на сделката, на която се основават собственическите права на ищците, е релевирано своевременно, поради което поставеният от касаторите правен въпрос се явява неотносим.
По отношение на третия формулиран от касаторите правен въпрос /относно материалната доказателствена сила на нотариалния акт относно представените пред нотариуса документи и редът за нейното оборване/ следва да се отбележи, че изводът на въззивния съд, че за продажбата на имота през 1961 г. липсва решение на общото събрание на ТКЗС „Г. К.”, е направен в противоречие със задължителната практика на ВКС. Според ТР № 11/ 21.03.2013 г. по т.д.№ 11/2012 г. на ОСГК на ВКС, нотариалният акт се ползва с обвързваща материална доказателствена сила по смисъла на чл. 179, ал. 1 ГПК, че пред нотариуса са били представени описаните в акта документи, поради което тази доказателствена сила подлежи на оборване само при оспорване на документа по реда и в срока по чл. 154 ГПК /отм./, респ. чл. 193 ГПК /в сила от 01.03.2008 г./, при което тежестта за установяване на неистинността е върху оспорващата страна /ал.3/. Когато документът е представен с исковата молба, съдебната практика по приложението на ГПК от 1952 г. /отм./, при чието действие е предявена исковата претенция в конкретния случай, приема, че ответникът следва да оспори истинността му в първото съдебно заседание, а ако не се е явил в същото- в следващото съдебно заседание, след което правото да се оспори истинността на документа се преклудира / Решение № 558 от 13.01.2011 г. по гр.д.№ 4323/ 2008 г. на І г.о./. По настоящото дело първото съдебно заседание е било проведено на 09.05.2007 г., като в това заседание ответникът не е оспорил истинността на Н..акт № 147/ 21.11.1961 г. в частта, според която пред нотариуса е било представен Протокол № 3 от 25.04.1959 г. на ТКЗС „Г. К.”, обективиращ взето решение за извършване на продажбата. Независимо от това, както и без да се отчете обстоятелството, че според Протокол № 27 от 27.10.1961 г. на ИК на К. РНС процесното дворно място е предложено за продажба от ТКЗС, въззивният съд е приел, че доказателствената сила на нотариалния акт в тази му част е оборена предвид съдържанието на представения по делото Протокол № 3 от 25.04.1959 г., доколкото същият не съдържа такова решение. По този начин въззивното решение обективира произнасяне по въпроса относно доказателственото значение на нотариалния акт и редът за оборване на неговата материална доказателствена сила, в отклонение от посочената задължителна практика на ВКС, както и в отклонение от практиката, според която правнорелевантният факт може да бъде доказан с преки доказателства, но те може да са изгубени с времето или нарочно да са унищожени. Заличаването на следите не е пречка за установяването на правнорелевантния факт, тъй като той може да бъде доказан и с косвени доказателства- следи от осъществяването на други факти, свързани с правнорелевантния /например възпроизвеждане на изгубения документ в друг, съществуващ документ/- Решение № 198 от 10.08.2015 г., гр.д.№ 5252/14 г. на ІV г.о. В тази връзка въззивният съд, като е приел, че в случая липсва решение на общото събрание на ТКЗС „Г. К.” за продажба на процесния имот в полза на праводателя на ищците, не е отчел, като се има предвид отдалечеността на релевантния период във времето, наличието на косвени доказателства за съществуване на такова решение- отразяването му като приложение към нотариалния акт от 21.11.1961 г. /който в тази му част има обвързваща материална доказателствена сила/, както и възпроизвеждането му в Протокол № 27 от 27.10.1961 г. на ИК на К. РНС, с което К. К. е определен за купувач на имота. По тези съображения следва да се приеме, че касационното обжалване следва да се допусне на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и по поставения от касаторите трети въпрос, отнасящ се до необходимостта да се зачете обвързващата материална доказателствена сила на нотариалния акт за факта, че пред нотариуса са били представени описаните в акта документи, и редът за нейното опровергаване, както и по четвъртия въпрос, който, уточнен и конкретизиран съобразно указанията на ТР № 1/ 19.02.2010 г. по т.д.№ 1/ 2009 г. на ОСГТК, се отнася до възможността правнорелевантен факт да бъде установен с косвени доказателства- посредством възпроизвеждане на документ, който не е наличен, в друг, съществуващ документ.
По отношение на петия формулиран в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК материалноправен въпрос, свързан с преценката, към кой момент следва да се преценява наличието на пречка за възстановяване на собствеността по чл. 10, ал. 7 ЗСПЗЗ, произнасянето на въззивната инстанция също е в отклонение от задължителната съдебна практика. Както беше посочено по-горе, при обсъждане на събраните по делото доказателства въззивният съд е основал извода си, че имотът е незастроен, на данни, които се отнасят не към 1991 г., а към 1997 г.- 1998 г., с което по същество се е отклонил от задължителните указания на ТР № 6 от 10.05.2006 г. по т.д.№ 6/ 2005 г. на ОСГК на ВКС, според които релевантният момент, към който се преценява наличието на пречка за възстановяване на собствеността по чл. 10, ал. 7 ЗСПЗЗ, е 01.03.1991 г. В този смисъл са налице основанията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното решение на СГС и по въпроса, към кой момент се преценява наличието на пречка за възстановяване на собствеността по чл. 10, ал. 7 ЗСПЗЗ в хипотезата на чл. 10, ал. 13 ЗСПЗЗ, т.е. когато масовоизираният имот е бил прехвърлен от ТКЗС в полза на трето лице.
Последният поставен от касаторите правен въпрос, свързан с необходимостта въззивният съд да обсъди в съвкупност всички събрани по делото доказателства, като изложи мотиви защо дава вяра на едни за сметка на други, е формулиран в контекста на оплакването за допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила, изразявящо се в това, че СГС е кредитирал избирателно събраните гласни доказателства за наличието на постройка в имота, като е игнорирал изнесените от други свидетели данни в обратен смисъл. Този въпрос обаче не е в състояние да обуслови исканото допускане на касационното обжалване, тъй като въззивното решение обективира, макар и лаконично, обсъждане на събраните противоречиви свидетелски показания, като е посочено, че се дава вяра на тези от тях, които кореспондират на представени по делото писмени доказателства /Н..акт № 16 от 17.12.1997 г., скици от 03.06.1997 г. и 28.07.1997 г., както и мотиви към решение от 24.02.1998 г. по гр.д.№ 8980/96 г. на СРС/. Доколко формираните на това основание фактически констатации, обусловили решаващите правни изводи на въззивния съд, в действителност са обосновани, е въпрос на преценка по същество, която ще следва да се извърши при самото разглеждане на касационната жалба, и следователно тази преценка е ирелевантна за настоящата фаза на касационното производство.
С оглед изложените съображения, предвидените в процесуалния закон основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на Софийския градски съд по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК са налице по поставените от касаторите първи, трети, четвърти и пети въпрос.
С оглед допускането на касационното обжалване, касаторите следва да внесат по сметка на ВКС държавна такса за разглеждане на касационната им жалба в размер на 124,50 лв. /чл.18, ал. 2, т. 2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК/.
Водим от горното, ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, състав на Второ Гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационно обжалване на Решение от 26.02.2018 г. по в. гр. д. № 9243/17 г. на Софийския градски съд, по касационната жалба на В. К. Д. и С. Е. И. – Д. от [населено място].
УКАЗВА на касаторите, че в 1-седмичен срок от съобщението следва да представят доказателство за внесена по сметка на ВКС държавна такса за разглеждане на касационната им жалба в размер на 124,50 лв., като в противен случай жалбата ще бъде върната.
След изпълнение на указанията делото да се докладва на председателя на Второ гражданско отделение за насрочването му в открито съдебно заседание.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: