7
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 555
Гр.София, 19.09.2017 година
Върховният касационен съд на Република България,Търговска колегия Второ отделение в закрито заседание на четиринадесети февруари две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ:НИКОЛАЙ МАРКОВ
СВЕТЛА ЧОРБАДЖИЕВА
при секретар
и в присъствието на прокурор
изслуша докладваното
от съдията СВЕТЛА ЧОРБАДЖИЕВА
търговско дело № 2306/2016 г. за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ИА [фирма] София и Г. И. А. срещу Решение № 1309/23 юни 2016 г. по в.т.д.№ 477/2016 г. на Софийски апелативен съд, ТО, 3 състав, с което е потвърдено Решение № 1692/21 октомври 2015 г. по т.д.№ 7344/2014 г. на СГС, VІ ТО, 16 състав. С първоинстанционното решение СГС признава за установено по реда на чл.422 ГПК, че [фирма] София и Г. И. А. дължат солидарно на ищеца [фирма] въз основа на запис на заповед № 81122/16 януари 2008 г. сумата 53 743,19 ЕВРО със законната лихва от 28 март 2014 г. до окончателното й плащане, за която е издадена заповед за изпълнение по чл.417 ГПК от 7 април 2014 г. по ч.гр.д.№ 16663/2014 г. на СРС, І ГО, 40 състав. В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно по съображения за нарушение на материалния закон и съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Претендира се отмяната му и отхвърляне на иска срещу издателя на записа на заповед и авалиста Г. И. А. като погасен по давност. В изложение по чл.284 ал.3 т.1 ГПК приложното поле на касационното обжалване е обосновано с предпоставките на чл.280 ал.1 т. 1 и т. 3 ГПК по отношение на определените за значими за изхода на спора правни въпроси, разделени в три групи, както следва: І група – материалноправни въпроси, разрешени в противоречие със задължителната практика на ВКС, свързани с въведените от страните каузални правоотношения по договор за финансов лизинг:
1/ Съставляват ли лизинговите вноски периодични плащания по смисъла на чл.111, ал.1, б.“в“ ЗЗД
2/ Кой е субсидиарно приложимият материален закон към договорите за лизинг, уредени в ТЗ
3/Коя е приложимата давност за погасяване вземанията за лизингови вноски – кратката /тригодишна/ или общата петгодишна погасителна давност
4/Ако вземането произтича от запис на заповед и е въведено твърдение за наличие на каузални правоотношения, чието изпълнени е обезпечено с издаването на менителничния ефект, длъжен ли е съдът да изследва и каузалните правоотношения и
5/ Ако главното вземане по каузалното правоотношение е погасено по давност, дължи ли се изпълнение на акцесорното вземане по записа на заповед, издаден единствено като гаранционно-обезпечително средство спрямо вземането по каузалното правоотношение.
ІІ група материално правни въпроси – от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото
1/Необходимо ли е предявяване на запис на заповед с падеж на предявяване, за да стане изискуемо материалното в него вземане и
2/ Налице ли е надлежно предявяване при запис на заповед с падеж на предявяване, ако е извършено чрез връчване на нотариална покана по реда на чл. 47 ГПК – чрез залепване на уведомление и предявяването на записа на заповед не е реално доведено до знанието на адресата.
Трета група въпроси се явяват оплаквания на касаторите за допуснати процесуални нарушения, свързани с изготвянето на доклад, с връчването на нотариална покана, с която се предявява записът на заповед, с необсъждане на всички релевантни за спора доводи на страните и своевременно събрани относими доказателства, с неизлагане на собствени мотиви, с неправилно упражняване правомощията на въззивната инстанция и необоснованост на обжалваното решение.
Ответникът по касация [фирма] София изразява становище, че въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационен контрол.
Настоящият съдебен състав на Върховният касационен съд, като взе предвид доводите на страните и данните по делото, намира следното:
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК от надлежни страни срещу подлежащо на непряк касационен контрол валидно и допустимо въззивно решение на Софийски градски съд и нередовностите й са отстранени, поради което се явява процесуално допустима.
За да постанови обжалваното потвърдително решение, САС е приел, че уваженият положителен установителен иск срещу касаторите-издател на заповед и авалист – физическо лице, има за предмет вземания по менителничен ефект, издаден като обезпечение по сключен на 16 януари 2008 г. договор за финансов лизинг на пътно превозно средство. Записът на заповед е редовен от външна страна, оригиналът на ценната книга се държи от кредитора, върху нея липсват отбелязвания за извършени плащания, но в заявлението за издаване заповед за изпълнение и в исковата молба се признава, че непогасената част от дълга възлиза на сумата 53 743,19 ЕВРО. С исковата молба са въведени твърдения за издаване на процесния запис на заповед за сумата 241477,24 ЕВРО от ответното дружество [фирма], представлявано от Г. И. А., авалиран от Г. И. А. като физическо лице, платим на предявяване в срок до 49 месеца от издаването, без протест, в полза на „У. Лизинг“, за обезпечение на точното изпълнение на всички парични задължения на издателя, произтичащи от Договор за лизинг на ППС от 16 януари 2008 г. съгласно чл.19 ал.15 от договора за финансов лизинг, по който ищцовото дружество е лизингодател, а ответното Е. е лизингополучател. Считано от 17 май 2010 г. договорът за лизинг между страните е прекратен поради неплащане на лизингови вноски, дължими от лизингополучателя, не са представени доказателства за погасяване на вземането по менителничния ефект чрез плащане; релевираното с отговора на исковата молба твърдение е за погасяване на обезпечените вземания за лизингови вноски по давност. При въведено от страните каузално правоотношение по договор за финансов лизинг между тях, въззивният съд е приел, че на изследване подлежи и каузалното правоотношение. Поради липса на доказателства за плащане на лизинговите вноски въззивният съд е приел за установено наличието на неизпълнено задължение по каузалното правоотношение, обезпечено с процесния менителничен ефект и съответно основателност на иска по чл.538 ал.1 ТЗ срещу издателя на записа на заповед. Прието е, че предявяването на записа на заповед не рефлектира върху правата на поемателя за събиране на вземането по менителничния ефект и е само предпоставка за изпадане на длъжника в забава, непредявяването на записа на заповед за плащане няма прескрибиращ ефект спрямо отговорността на издателя и на авалиста.
Прието е от въззивния съд, че нотариалната покана, адресирана до авалиста Г. А., е редовно връчена при спазване на процедурата по чл.47 ал.5 ГПК – чрез залепване на уведомление след многобройни посещения.
На основание чл.272 ГПК САС е препратил към мотивите на първоинстанционното решение, потвърдено като правилно.
За неоснователни са приети и възраженията на въззивниците за изтекла погасителна давност предвид правните характеристики на договора за финансов лизинг, при които уговореното плащане на лизинговата цена на вноски не води до делимост на дълга и превръщане на вноските в периодични плащания, по отношение на които би била приложима кратката тригодишна давност.
Правните въпроси в първата група са свързани с въведените от страните каузални правоотношения по договор за финансов лизинг и макар да са включени в предмета на спора, не са обусловили решаващите изводи на съдилищата за основателност на предявените по реда на чл.422 ГПК установтелни искове. В исковата молба, с която са въведени каузалните правоотношения, ищцовото [фирма] се позовава единствено на менителничния ефект и редовността му от външна страна въпреки посочването на каузалната сделка като причина за издаването му. Каузалното правоотношение не става предмет на делото, предмет на установяване са възникването и съществуването на вземанията по записа на заповед и по авала / в тоя смисъл е Р.. № 112/23 юни 2016 г. по т.д.№ 1556/2015 г. на Второ ТО на ВКС/. Съобразно формираната по реда на чл.290 ГПК практика на ВКС, задължителна за въззивния съд, не всяка връзка между менителничния ефект и паралелно съществуващо правоотношение с облигационен източник е правно значима за съществуването на вземането по менителничния ефект, поради което на изследване подлежи само надлежно въведено каузално правоотношение между същите страни и доколкото възраженията, основани на това правоотношение биха имали за последица погасяване на ВЗЕМАНЕТО ПО МЕНИТЕЛНИЧНИЯ ЕФЕКТ /в тоя смисъл Решение № 24/20 май 2015 г. по т.д.№ 2328/2013 г. на І т.о. на ВКС/. В процесния случай ответниците-касатори не са въвели доводи за погасяване на задължението по съпътствуващото менителничната сделка каузално правотношение чрез плащане, такова не е констатирано и от съдебно-счетоводната експертиза, безспорно е обстоятелството, че процесният запис на заповед обезпечава задълженията на издателя [фирма] по договор за финансов лизинг № 81122/16 януари 2008 г., както и обстоятелството, че задължението, за плащане на лизингови вноски за периода 16 април 2009 г. – 16 май 2010 г., възлизащо на 53 743,19 ЕВРО, не е изпълнено. Релевирано е възражение за погасяването му с изтекла тригодишна давност. Евентуалното погасяване на падежираните лизингови вноски по давност не води до погасяване на вземанията за тях. Субективното право, обезпечено с менителничния ефект, не се прекратява, отпада само възможността за защита чрез съд и за принудително изпълнение, от притезание то се превръща в естествено право. По изложените съображения изследваното каузално правоотношение при единствено въведеното възражение от длъжника за погасителна давност няма за последица възможна недължмост на вземането по менителничния ефект с гаранционно-обезпечителни функции и първите четири въпроса в раздел І на изложението не са обуславящи изхода на конкретното дело. Въззивното решение не съдържа отговор на петия въпрос, който е зададен в хипотезата на погасено по давност вземане по каузално правоотношение и въобще не е обсъждан в мотивите на обжалваното решение.
Що се отнася до жалбоподателя-авалист, същият не би могъл да противопостави на поемателя на менителничния ефект възражения, произтичащи от каузалните правоотношения, описани в касационната жалба на двамата ответници при липса на твърдения за недобросъвестност.
Втората група въпроси също не покриват критериите за общо основание за достъп до касация съобразно т.1 на ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. по ТД № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Въззивното решение съдържа утвърдителния отговор на въпросна относно необходимостта от предявяване на запис на заповед с падеж на предявяване на издателя като необходимо условие за настъпване изискуемостта на материализираното в него вземане, съобразен с безпротиворечивата практика на ВКС, формирана по реда на чл.290 ГПК – Р.. № 162/2.11.2012 г. по т.д.№ 1126/20111 г. на Второ ТО, Р..№ 112/23 юни 2106 г. по т.д.№ 1556/2015 г. на Второ ТО на ВКС и др.
Въпросът по т.2.2 – относно възможността за предявяване на запис на заповед чрез нотариална покана, връчена чрез залепване на уведомление по чл.47 ал.5 ГПК е ирелевантен за спора, тъй като се отнася до предявяване на авлиста, а в задължителната съдебна практика се приема, че при редовно предявен на издателя запис на заповед с падеж на предявяване е без значение дали менителничния ефект е предявен на авалиста – съгласно постановените от ВКС Решение № 206/6 април 2015 г. по т.д.№ 3701/2013 г. на Второ ТО и Решение № 112/23 юни 2016 г. по ТД № 1556/2015 г. на Второ търговско отделение по реда на чл.290 ГПК, за да се търси отговорност на авалиста е достатъчно записът на заповед да е предявен за заплащане на издателя, предявяването му е условие за настъпване на изискуемостта на вземането спрямо всеки от солидарните длъжници – издател и авалист. В касационната жалба и изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК допълнителното селективно основание е бланкетно посочено, не се излагат съображения с какво двата въпроса биха допринесли за промяна на създадената съдебна практика или осъвременяване на тълкуването й.
Третата група въпроси, зададени в контекста на оплакванията на жалбоподателите за допуснати нарушения на съдопроизводствените правила относно изготвянето на доклад по делото, редовно връчване на книжа и нотариални покани, за необсъждане на релевантните за спора доводи на страните и фактите, от които произтича спорното право, на всички събрани доказателства, за неизлагане на собствени мотиви от въззивния съд, обсъдил само пороците на първоинстнационния акт и за необоснованост на обжалваното решение са от значение за възприемането на фактическата обстановка, за обсъждане на събраните по делото доказателства от въззивната инстанция в рамките на правомощията й и за правилността на обжалваното решение, а не за решаващите правни изводи на въззивния съд по предмета на спора. Основанията за допускане на касационно обжалване не са различни от основанията за неправилност на въззивното решение по чл.281 т.3 ГПК. Законосъобразността му не следва да бъде обект на проверка в стадия на селектиране на касационната жалба, провеждан в закрито заседание в отсъствие на страните.
Независимо от горното следва да се отбележи, че въззивният съд е обсъдил в решението си всички допустими и относими към спорния предмет доводи и възражения и не се е отклонил от задължителните указания в ППВС № 1/1965 г. и ППВС № 1/1985 г., според които дължи произнасяне по всички редовно заявени и поддържани от страните доводи и възражения, от които зависи правилното разрешаване на спора, като е изложил и собствени мотиви при съблюдаване на очертаните с жалбата предели на въззивното производство.
Непосочването на правен въпрос от значение за изхода на спора е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване на решението.
Мотивиран от горното Върховният касационен съд, състав на Второ търговско отделение, на основание чл.288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на Решение № 1309/23 юни 2016 г. на Софийски апелативен съд, ТО, 3 състав, постановено по в.т.д.№ 477/2016 г. по описа на същия съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: