1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 556
гр. София, 10.12. 2018 г.
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и четвърти октомври две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БРАНИСЛАВА ПАВЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: ТЕОДОРА ГРОЗДЕВА
ВЛАДИМИР ЙОРДАНОВ
като разгледа докладваното от съдия Бранислава Павлова
гражданско дело № 1913/2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Д. С. С. е обжалвала с касационна жалба вх.№ 4726 от 14.02.2018г. въззивното решение на Пловдивския окръжен съд № 1660 от 22.12.2017г. по гр.д.№ 1160/2017г., с което е отхвърлен предявения от нея установителен иск за собственост.
Ответниците Д. Х. А., Р. Х. А., В. Р. А., М. Р. А. и Б. Р. А. са подали писмен отговор, в който изразяват становище по съществото на спора и правят искане касационната жалба да не се допуска за разглеждане по същество.
Касационната жалба е подадена в срок, отговаря на изискванията по чл.284 ГПК и не е налице изключение по чл. 280 ал.2 ГПК, поради което е процесуално допустима.
С обжалваното решение Пловдивският окръжен съд е потвърдил решения № 2553/20.07.2016 год. от 20.07.2016г., постановено по гр.д. № 10147/2014 год. на Пловдивския районен съд, десети граждански състав , решение № 3151 от 25.10.2016 г. по чл. 250 ГПК и решение № 924/23.03.2017 год. по чл. 247 ГПК, постановени по същото дело.
Въззивният съд е препратил към мотивите на първоинстанционното решение и е изложил съображения, че сградата с идентификатор 56784.531.132.1, в която се намира процесното сутеренно помещение под стълбището с площ от 9.90 кв.м., е в режим на етажна собственост, построена върху държавна земя по силата на отстъпено право на строеж от 06.01.1965 год. при действието на ЗПИНМ /отм./ на С. И. Г., Р. З. А., чиито наследници и правоприемници са страните по делото и Б. И. А.. Триетажната сграда е изградена по одобрен архитектурен проект и се състои от три самостоятелни апартамента. На 10.02.1966 год. тримата съсобственици са разпределили етажите и сервизните помещения като са постигнали споразумение получаващият третия етаж – Р. З. А. да получи и ползването на мястото под стълбището – процесното помещение – тоалетна- баня, което в договора от 1966 год. е описано като самостоятелно, на основание нанесена промяна в първоначалния одобрен проект, със забележка „Важи за екзекутив“ и е съществувало и към 07.04.1987 год., поради което по смисъла на ЗУТ не подлежи на премахване. От построяването на жилищната сграда това помещение е ползвано и владяно в преустроения му вид от собствениците на третия етаж – ответници по делото, които са го придобили по давност и са се снабдили с нотариален акт по обстоятелствена проверка през 2007г. Приемайки че първоинстанционното решение, с което е прието, че ищците не притежават идеални части от процесното помещение, е правилно и следва да бъде потвърдено, въззивният съд е посочил, че е безпредметно да се занимава с жалбата срещу решението по чл. 250 ГПК, с което първоинстанционният съд е оставил без уважение молбата за произнасяне с изричен диспозитив по направеното от ищцата изрично оспорване на истинността на текста „важи за екзекутив“ на инвестиционния проект, представен по делото.
По основанията за допускане на касационното обжалване Върховният касационен съд, първо гражданско отделение, намира следното:
Във въззивната жалба на Д. С. С. се съдържат оплаквания за неправилност на изводите на първоинстанционния съд за правния статут на процесното помещение като обща част по предназначение, които са от значение за разрешаване на спора, след като правото си на собственост ищцата основава на притежание на идеална част общите части от сградата, а ответниците се позовават на придобиването на помещението по давност. Тези доводи не са обсъдени от въззивния съд и с оглед т.3.1, 3.2 и 3.3 от изложението към касационната жалба, е обосновано общото основание на чл. 280 ал.1 ГПК за допускане на касационното обжалване по процесуалноправният въпрос следва ли въззивната инстанция да обсъди доводите и възраженията на въззивника и да обоснове изводите си за тяхната неоснователност / т.11 от изложението/. По този въпрос решението противоречи на приетото в ТР 1/2013г. на ВКС, ОСГК и ТК и на практиката по чл. 290 ГПК /решение № 40 от 4.02.2015 г по гр. д. № 4297/2014 г., решение № 373 от 23.07.2014 г. по гр. д. № 3003/2013 г. на ВКС, ІV г.о., и др. /, според която въззивният съд е длъжен да изложи собствени мотиви по доводите в жалбата и да обсъди доказателствата, относими към тези доводи, поради което касационното обжалване следва да се допусне на основание чл. 280 ал.1 т.1 ГПК.
На касаторката следва да се укаже, че на основание чл. 18 ал.2 т.2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК следва да внесе държавна такса в размер на 51 лв. по сметка на Върховния касационен съд в едноседмичен срок, в противен случай касационната жалба ще бъде върната.
С оглед на изложеното, Върховният касационен съд, първо гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
Допуска касационно обжалване на въззивното решение на Пловдивския окръжен съд № 1660 от 22.12.2017г. по гр.д.№ 1160/2017г. изцяло.
Указва на касаторката Д. С. С. в едноседмичен срок от съобщението да внесе по сметка на ВКС държавна такса в размер на 51 лв. и да представи вносния документ по делото, в противен случай касационната жалба ще бъде върната.
След изтичане на срока за внасяне на държавната такса, делото да се докладва за насрочване или прекратяване.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: