О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 558
София, 03.07.2019 година
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на осми май две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЖИВА ДЕКОВА
МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА
като разгледа докладваното от съдия Декова гражданско дело № 548 по описа на Върховния касационен съд за 2019 година, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Постъпила е касационна жалба от Б. А. А., К. А. А., И. И. С. и Д. А. М., подадена чрез адв. И. Т., против въззивно решение № 6709 от 29.10.2018 г., постановено от Софийски градски съд, по възз.гр.д. № 334/2018 г. в частта, с която е отменено първоинстанционното решение № 199981/24.08.2017 г. по гр.д. № 29024/2015 г. по описа на Софийски районен съд и са отхвърлени исковете с правно основание чл. 190, ал. 2, предл. 2 ЗЗД за заплащане на сумата от 21 766, 31 лв. или по 5 441,57 лв. на всеки, представляваща част от общо дължимото обезщетение за имуществени вреди в размер на 54 440, 05 лв. във формата на пропуснати ползи от нереализирана средна пазарна лихва от невлагането в банка на сумата от 65 833, 33 лв. за периода от 27.06.2000 г. до 27.05.2015 г., както и в частта за разноските.
Жалбоподателите считат, че решението в атакуваната част е неправилно и искат да бъде отменено, като претенциите им бъдат уважени. Позовава се на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане до касационно обжалване
В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор от ответната страна по касация – Б. Х. П., подаден чрез адв. Т. М., в който се поддържа, че не са налице основания за допускане до касационно обжалване, а по същество жалбата е неоснователна.
Постъпила е и касационна жалба от Б. Х. П., подадена чрез адв. Т. М., против въззивно решение № 6709 от 29.10.2018 г., постановено от Софийски градски съд, по възз.гр.д. № 334/2018 г. в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение № 19998124.08.2017 г. по гр.д. № 29024/2015 г. по описа на Софийски районен съд, с което е уважен искът на Б. А. А., К. А. А., И. И. С. и Д. А. М. с правно основание чл. 190, ал. 2, предл. 1 ЗЗД и Б. Х. П. е осъден да им заплати сумата от общо 65 833, 33 лева или по 16 458, 44 лв. на всеки – намаление на цената по продажба на недвижим имот, извършена с нотариален акт № 078, рег. № 3262, нот.дело № 073/27.06.2000 г. на нотариус Г. поради съдебното им отстраняване от 1/6 ид.ч. от имота, както и в частта за разноските.
Жалбоподателят счита, че решението в атакуваната част е неправилно и иска да бъде отменено, а претенцията им бъде отхвърлена . Позовава се на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 3 и ал. 2, предл. 3 ГПК за допускане до касационно обжалване.
В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор от насрещните страни по касация – Б. А. А., К. А. А., И. И. С. и Д. А. М., подаден чрез адв. И. Т. и адв. Р. Т., в който се поддържа, че не са налице основания за допускане до касационно обжалване, а по същество жалбата е неоснователна. Заявена е претенция за присъждане на сторените разноски, представляващи заплатен адвокатски хонорар
Касационните жалби са процесуално допустими – подадени са в срока по чл. 283 от ГПК, срещу обжалваемо решение, от легитимирани страни, които имат интерес от обжалването.
Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр. отделение на ГК, след преценка на изложените основания за касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК намира:
Софийски градски съд се е произнесъл като въззивна инстанция по предявени субективно и обективно кумулативно съединени осъдителни искове, предявени от Б. А. А., К. А. А., И. И. С. и Д. А. М. против Б. Х. П., както следва с правно основание чл. 190, ал. 2, предл. 1 ЗЗД за заплащане на сумата от общо 65 833, 33 лева или по 16 458, 44 лв. на всеки – намаление на цената по продажба на недвижим имот, извършена с нотариален акт № 078, рег. № 3262, нот.дело № 073/27.06.2000 г. на нотариус Г. поради съдебното им отстраняване от 1/6 ид.ч. от имота, с правно основание чл. 190, ал. 2, предл. 2 ЗЗД за заплащане на сумата от 21 766, 31 лв. или по 5 441,57 лв. на всеки, представляваща част от общо дължимото обезщетение за имуществени вреди в размер на 54 440, 05 лв. във формата на пропуснати ползи от нереализирана средна пазарна лихва от невлагането в банка на сумата от 65 833, 333 лв. за периода от 27.06.2000 г. до 27.05.2015 г. и с правно основание чл.79, ал. 1, предл. 2 във вр. с чл. 82 ЗЗД за заплащане на сумата от 12 000 лв. по 3 000 лв. за всеки – обезщетение за причинени неимуществени вреди в резултат от това, че са им прехвърлени права от Б. Х. П., които той не притежава. Въззивният съд е констатирал, че страните не спорят, че през 2000 г. Б. Х. П. продал на Б. А. А., К. А. А., И. И. С. и Д. А. М. недвижим имот на цената от 395 000 лева, която била напълно платена, а през 2014 г. част от имота е призната от съда за собственост на друго лице и което е осъдило приобретателите по договора за покупко-продажба да му предадат владението върху 1/6 ид.ч., с което е осъществено съдебно отстранение. Б. А. А., К. А. А., И. И. С. и Д. А. М. претендират да получат намаление на платената от тях цена, а Б. Х. П. възразява, че имотът бил продаден на намалена цена и отговорността му за евикция се е осъществила предварително, както и че претенцията е погасена по давност. Първото възражение въззивният съд намира за неоснователно, тъй като съгласно чл.192, ал.1, изр. второ ЗЗД е забранено да се изключва по договорен път отговорността за евикция, дори и купувачът да знае за правата на третите лица. Освен това сочи, че не се установява между страните да е имало договорка за подобно намаляване на цената, а аргументите на продавача се базират на логически съждения относно пазарната цена на имота през 2000 г. Съдът е съобразил, че определянето на продажната цена е израз на договорна автономия, а въпросите относно измама или грешка на някоя от страните по договор за продажба се изследват само в случай, че е налице съответен довод за унищожаемост на договора. Във връзка с възражението за изтекла погасителна давност въззивният съд приема, че моментът, от който почва да тече давностен срок при осъществена евикция по съдебен ред е този, от който е станало ясно, че действието на договора е отпаднало, т.е. от момента на влизане в сила на решението за признаване на права на трето лице върху продадената вещ. Ето защо и погасителната давност не е изтекла, тъй като едва с влязло в сила решение № 255/13.01.2014 г. по гр.д. № 718/2012 г. на Върховния касационен съд Б. А. А., К. А. А., И. И. С. и Д. А. М. са отстранени от 1/6 ид.ч. от закупения от тях през 2000 г. недвижим имот, следователно от този момент е започнал да тече петгодишния давностен срок, като исковата молба е подадена преди изтичането му на 27.05.2015 г. Ето защо и исковете за частично връщане на платената цена по сключения договор за продажба са приети за основателни и са потвърдени. По основателността на иска на Б. А. А., К. А. А., И. И. С. и Д. А. М. за заплащане на пропуснати ползи в размер на 21 766, 31 лв., представляващо средната пазарна лихва за влагане на сумата от 65 833, 33 лв. в банка за периода от 27.06.2000 г. до 27.05.2015 г. Б. Х. П. възразява, че купувачите са знаели за евентуални права на трети лица, а и искането им е погасено по давност. Въззивният съд обаче е приел, че с оглед императивния характер на разпоредбата на чл. 82 ЗЗД, следва служебно да се произнесе дали ищците са доказали, че претърпените вреди имат характер на пропусната полза. Посочил е, че по делото липсва установено по сигурен начин намерение на купувачите да открият банков влог, подготовка за откриването му или водене на преговори за внасяне на пари, които не са постигнали своя резултат единствено поради плащането на суми по сключената сделка за продажба. Отразено е и че не се установява дали посочената сума е била налична у купувачите към датата на покупка на имота или е била получена в заем от трето лице. При преценка на показанията на свидетеля П. пред първа инстанция, въззивният съд е счел, че са налице индиции, че продажната цена е осигурена от купувачите чрез заем. В резултат на изложеното е достигнал до извод, че Б. А. А., К. А. А., И. И. С. и Д. А. М. не са доказали сигурност на увеличението на имуществото си, ако не бяха заплатили сумата от 65 833, 33 лв.при покупка на имота от Б. Х. П., поради което и искът им е неоснователен без да се налага да се разглеждат възраженията на ответника и въззивният съд го е отхвърлил. По отношение на третия предявен иск от Б. А. А., К. А. А., И. И. С. и Д. А. М. против Б. Х. П. за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди, претърпени вследствие на непризнаването от страна на Б. Х. П. за правата на Г. П. върху закупения имот, възраженията на ответника са, че последните са знаели, че е възможно имотът да е обременен с правата на трети лица, а при отговорност за евикция неимуществени вреди не се присъждат. Въззивният съд е приел първото възражение за доказано, тъй като видно от приложената по делото нотариално заверена декларация от 27.05.2000 г., подписана в деня на сделката, Б. А. А., К. А. А., И. И. С. и Д. А. М. са посочили, че знаят, че не е извършена пълна проверка от страна на нотариуса за правата на други лица върху имота, както и че във връзка със собствеността на имота се води съдебен спор. Като е съобразил характера на претендираните вреди, както и че „средностатистическият човек“ има средна житейска опитност, а знанието на няколко факти от негова страна дава основание да се приеме, че той следва да очаква осъществяването на техните последици, съдът е приел, че с подписаната декларация купувачите заявяват, че им е известно какви биха били последиците, ако се окаже, че върху имота имат права трети лица,поради това същите дължат грижата да се подготвят психически за възможните ефекти от такива права, както и че е вероятно необходимо да участват в съдебно производство, както да че е възможно да се окаже, че имотът, който са закупили е обременен с права на трети лица. Ето защо и предизвиканият от съдебния процес стрес е могъл да бъде ограничен при съответните мерки от страна на ищците. Тази очаквана грижа от страна на Б. А. А., К. А. А., И. И. С. и Д. А. М. изключва отговорността на Б. Х. П. за предизвикване на причинен процес в тяхната психика, който неминуемо и по естествен път да води до възникване на негативни преживявания, които да се квалифицират като неимуществени вреди. Поради изложеното въззивният съд е намерил и тази искова претенция за неоснователна. В резултат е потвърдил първостепенното решение, с което са уважени исковете за заплащане за заплащане на сумата от общо 65 833, 33 лева или по 16 458, 44 лв. на всеки Б. А. А., К. А. А., И. И. С. и Д. А. М. – намаление на цената по продажба на недвижим имот, извършена с нотариален акт № 078, рег. № 3262, нот.дело № 073/27.06.2000 г. на нотариус Г. поради съдебното им отстраняване от 1/6 ид.ч. от имота и го е отменил в останалата част, като е отхвърлил исковете с правно основание чл. 190, ал. 2, предл. 2 ЗЗД за заплащане на сумата от 21 766, 31 лв. или по 5 441,57 лв.на всеки, представляваща част от общо дължимото обезщетение за имуществени вреди в размер на 54 440, 05 лв. във формата на пропуснати ползи от нереализирана средна пазарна лихва от невлагането в банка на сумата от 65 833, 333 лв. за периода от 27.06.2000 г. до 27.05.2015 г. и с правно основание чл.79, ал. 1, предл. 2 във вр. с чл. 82 ЗЗД за заплащане на сумата от 12 000 лв. по 3 000 лв. за всеки – обезщетение за причинени неимуществени вреди в резултат от това, че са им прехвърлени права от Б. Х. П., които той не притежава.
Допускането на касационното обжалване на въззивните се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение, при наличие на някоя от допълнителните предпоставки – да е решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, да е решен в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото или независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното определение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност на основание чл. 280, ал. 2 ГПК.
Атакуваното въззивно решение е валидно и допустимо, не е налице нарушение на императивна правна норма или на правен принцип, които да дават основание да се приеме, че същото е очевидно неправилно.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване, приложено към жалбата на Б. А. А., К. А. А., И. И. С. и Д. А. М. е формулиран следният въпрос: „При заведен иск за вреди, причинени при продажба на вещ, за която купувачът впоследствие изцяло или частично е отстранен /чл. 189, ал. 1 изр. 3, чл. 190, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД/, изразяващи се в пропуснати ползи от невъзможността продавачът да ползва заплатените като цена парични средства и да реализира граждански плодове от тях, необходимо ли е ищецът да доказва сигурност за увеличаване на имуществото или в тези случаи пропуснатите ползи се определят в съответствие с необоримата презумпция по чл. 86 ЗЗД, че при парично задължение, гарантираната подлежаща на обезщетяване вреда винаги е законната лихва?“. Въпросът отговаря на изискванията за общо основание, доколкото произнасянето по него от страна на въззивния съд е обусловило крайния изход на спора по иска с правно основание чл. 190, ал. 1, предл. 2 ЗЗД. Касационното обжалване следва да бъде допуснато на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК доколкото по поставения въпрос има формирана съдебна практика – Решение № 238 от 6.VII.1992 г. по гр. д. № 417/92 г., ВС,V г. о., на която въззивното решение противоречи. С решението на ВС е прието, че: „Вторият предявен иск се квалифицира по чл. 86, ал. 1 ЗЗД, тъй като се претендират пропуснати ползи и претърпени загуби от неизпълнението по сделката от ответниците, което неизпълнението се свежда до неплащане на паричното задължение. При такова неизпълнение се дължи обезщетение в размер на законната лихва от деня на забавата. В случая задължението за плащане на цената не е уговорено за определен ден, поради което не може да се приеме, че е срочно. А съгласно чл. 84, ал. 2 ЗЗД при безсрочно задължение длъжникът изпада в забава от деня на поканата, която е отправена, … От този момент следва да се присъди на ищеца законната лихва върху главницата, до окончателното й заплащане, което представлява обезщетение за забавено плащане на парично задължение.“.
В приложеното към жалбата на Б. Х. П. изложение на основанията за допускане до касационно обжалване не е направен и опит да бъде формулиран правен въпрос, отговарящ на изискванията за общо основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Изложени са доводи за неправилност на решаващите мотиви на въззивния съд, които са идентични с наведените касационни основания в касационната жалба. Касационният съд, действащи в правомощията си за селекция на касационните жалби, не би могъл да извежда правния въпрос, обусловил крайната воля на въззивния съд, а единствено да го уточни и конкретизира, тъй като в противен случай случай би било нарушено състезателното начало, а е и възможно да бъде подменена волята на самия касатор. Ето защо и липсата на поставен въпрос е достатъчно основание да не се допуска касационно обжалване без да се разглежда наличието на допълнителни предпоставки за това.
Предвид посочените мотиви налице са основания за допускане на касационно обжалване по подадената от Б. А. А., К. А. А., И. И. С. и Д. А. М. жалба; не е налице основание за допускане на касационно обжалване по подадената жалба от Б. Х. П.. С оглед изхода на настоящото производство в тежест на касатора Б. Х. П. следва да се възложат сторените от насрещните страни по касация Б. А. А., К. А. А., И. И. С. и Д. А. М. разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 3 000 лв., изплатени в брой на упълномощената адв. Р. Т., видно от приложения договор за правна защита и съдействие от 10.01.2019 г.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отделение
ОПРЕДЕЛИ:
ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 6709/29.10.2018 г. по в. гр. д. № 334/2018 г. по описа на Софийски градски съд в частта, с която е отменено първоинстанционното решение № 199981/24.08.2017 г. по гр.д. № 29024/2015 г. по описа на Софийски районен съд и са отхвърлени исковете с правно основание чл. 190, ал. 2, предл. 2 ЗЗД за заплащане на сумата от 21 766, 31 лв. или по 5 441,57 лв. на всеки от Б. А. А., К. А. А., И. И. С. и Д. А. М., представляваща част от общо дължимото обезщетение за имуществени вреди в размер на 54 440, 05 лв. във формата на пропуснати ползи от нереализирана средна пазарна лихва от невлагането в банка на сумата от 65 833, 333 лв. за периода от 27.06.2000 г. до 27.05.2015 г.
УКАЗВА на Б. А. А., К. А. А., И. И. С. и Д. А. М. – всеки от тях да внесе по сметка на ВКС държавна такса в размер на 54,42 лева /петдесет и четири лева и четиридесет и две стотинки/, в едноседмичен срок от получаване на съобщението за настоящото определение и да представи в същия срок платежен документ за внесената държавна такса. В противен случай жалбата му ще бъде върната, а производството по делото ще бъде прекратено.
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 6709/29.10.2018 г. по в. гр. д. № 334/2018 г. по описа на Софийски градски съд в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение № 19998124.08.2017 г. по гр.д. № 29024/2015 г. по описа на Софийски районен съд, с което е уважен искът на Б. А. А., К. А. А., И. И. С. и Д. А. М. с правно основание чл. 190, ал. 2, предл. 1 ЗЗД и Б. Х. П. е осъден да им заплати сумата от общо 65 833, 33 лева или по 16 458, 44 лв. на всеки – намаление на цената по продажба на недвижим имот, извършена с нотариален акт № 078, рег. № 3262, нот.дело № 073/27.06.2000 г. на нотариус Г. поради съдебното им отстраняване от 1/6 ид.ч. от имота.
ОСЪЖДА Б. Х. П. с ЕГН [ЕГН] на основание чл. 78, ал. 3 ГПКда заплати на Б. А. А. с ЕГН [ЕГН], К. А. А. с ЕГН [ЕГН], И. И. С. с ЕГН [ЕГН] и Д. А. М. с ЕГН [ЕГН] сумата от 3 000 лв. /три хиляди/ съдебни разноски.
Делото да се докладва на председателя на ІII г.о. на ВКС за насрочване след представяне на документ за внесена държавната такса, а в противен случай делото да се докладва на съдията – докладчик за прекратяване на производството.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: