9
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№56
[населено място] 02.02. 2017 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение в закрито заседание на тридесети януари през две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА
като разгледа докладваното от съдия Цолова т.д.№1921/16г.,за да се произнесе,взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационни жалби на ищците по делото Д. Т. В.,А. С. В. и М. С. В. и на третото лице А. К. И. против решение №407/02.03.2016г. по в.гр.д.№4246/15г. на Софийски апелативен съд,с което изцяло е потвърдено решение №1471/04.03.2015г. по гр.д.№14419/12г. на СГС,с което предявените от ищците В. искове по чл.288 ал.1 т.2 б.“а“ от КЗ /отм./ в размери 120 000 лв., 100 000 лв. и 1000 лв. съответно са уважени частично до размер на сумите 40 000 ,30 000 лв. и 30 000 лв.
В касационната си жалба ищците излагат доводи за неправилност,поради нарушение на материалния закон и необоснованост на изводите на апелативния съд за неоснователност на претенциите им за разликата до пълния им предявен размер. Оспорени са както определения от въззивния съд като справедлив с оглед обезщетяването на претърпените от тях неимуществени вреди размер,така и високия процент на съпричиняване от страна на починалия им наследодател,възприет от въззивния съд.
Във връзка с твърдението за неправилно определен размер на обезщетението касаторите считат решението постановено в противоречие със задължителната съдебна практика,обективирана в ППВС №4/23.12.68г. и решения по чл.290 ГПК – р.№131/04.01.16г. по т.д.№2592/14г. на второ т.о., р.№27/15.04.15г. по т.д.№457/14г. на второ т.о., р.№23/23.03.14г. по т.д.№1154/13г. на второ т.о., р.№28/09.04.14г. по т.д.№1948/13г. на второ т.о.,р.№1/26.03.12г. по т.д.№299/11г. на второ т.о.,р.№83/06.07.09г. по т.д.№795/08г. на второ т.о., р.№157/28.10.14г. по т.д.№3040/14г. на второ т.о., р.№94/24.10.12г. по т.д.№916/11г. на първо т.о.,р.№93/23.06.11г. по т.д.№566/10г. на второ т.о.,р.№111/01.07.11г. по т.д.№676/10г. на второ т.о. по следните въпроси, поставени в разд.I от изложението: 1.Следва ли при определяне на справедливото застрахователно обезщетение съдът да се съобрази с нормативно определените лимити при застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“; игнорирането на тези лимити с липсата на изложени съображения и определянето на обезщетение в по-нисък от определяния при аналогични случаи при значително по-ниски лимити нарушава ли принципа на справедливост?; 2. Как следва да се прилага принципа за справедливост,въведен в чл.52 ЗЗД и кои са критериите,които трябва да се съобразят при определяне на дължимо обезщетение за неимуществени вреди от причинена в резултат на делиект смърт при предявен иск срещу застрахователя?; 3. Длъжен ли е съдът да търси точен паричен еквивалент на търпените морални вреди,като намери справедлив такъв при отчитане на всички задължителни и всички специфични за случая обстоятелства?; 4. /Въпросът касае различен от настоящия случай – иск,предявен от родители на загинала/; 5.Длъжен ли е съдът да посочи всички съществени критерии и да ги съпостави реално с доказателствата по делото,за да се изпълнят изискванията на задължителната съдебна практика – ППВС №4/68г.?; 6 Релевантни ли са за критериите по чл.52 ЗЗД лимитите на застраховане,съобразно §27 ПЗР на КЗ/отм./ и обществено-икономическите и социални условия в страната?. Допълнително касаторите се позовават на решения на САС и СГС,с които при сходни случаи са определяни и присъждани по-високи обезщетения , с които решения обосновават приложението и на допълнителния критерий за допустимост по чл.280 ал.1 т.2 ГПК. Тези решения не са представени с изложението,съгласно постановките на т.3 от ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС,поради което преценка за наличието на сочения допълнителен критерий не може да бъде направена.
Във връзка с доводите за неправилност на извода за наличие на съпричиняване от страна на загиналия в разд. II от изложението касаторите поставят въпросите: 1. Във връзка с приложението на чл.51 ал.2 ЗЗД при направено възражение за съпричиняване поради движение на пешеходеца по пътното платно,а не по банкета,презюмира ли се наличие на годен за движение банкет и ако не,чия е доказателствената тежест за доказване на този факт? и 2.Налице ли е съпричиняване от пешеходец,поради неизпълнение на задължение,което обективно не може да бъде изпълнено – може ли да се приеме съпричиняване от пешеходец за това,че не се движи по широк 1 м банкет при наличие на обективна невъзможност за движение по него,поради това,че е обрасъл с растителност, респ. може ли да се вмени в задължение действие,което обективно не може да бъде изпълнено? . Въпросите се релевират отново в хипотезата на чл.280 ал.1 т.1 ГПК, като се твърди разрешаването им в противоречие със задължителна практика на ВКС – р.№27/15.04.15г. по т.д.№457/14г. на второ т.о., р.№169/28.02.12г. по т.д.№762/10г. на второ т.о., р.№59/10.06.11г. по т.д.№286/10г. на първо т.о.,р.№154/31.10.11г. по т.д.№977/10г. на второ т.о., както и в хипотезата на чл.280 ал.1 т.2 ГПК,при която са цитирани решения на ВС и на ВКС,наказателно отделение. Формално е посочен и критерият по т.3 на чл.280 ал.1 ГПК.
В разд. III от изложението като значим за изхода на делото е поставен въпросът „Могат ли да се приспадат суми от обезщетението по застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, представляващи получени суми по застраховка „Живот“?“. Посочени са общо допълнителните критерии по т.1 /без да се цитира съответна задължителна съдебна практика/ и по т.3 на чл.280 ал.1 ГПК /който е обоснован с липса на изрично нормативно уреждане/.
В разд.IV с твърдение за допуснато процесуално нарушение, изразяващо се в необсъждане на всички доказателства и възражения и липса на логически анализ с оглед действителното съдържание на възприетите от въззивния съд доказателства касаторите свързват въпросите „Представлява ли нарушение на съществени процесуални правила несъответствието на фактическите изводи на съда с установените по делото факти и доказателства?“ и „Длъжен ли е съдът да обсъди в съвкупност, логическа връзка и безпротиворечиво всички налични по делото доказателства?“ Според касаторите в решението на въззивния съд тези въпроси са разрешение в противоречие с постановките на т.12 от ТР №1/2001г. на ОСГК на ВКС.
В отговор на касационната жалба Гаранционен фонд счита,че въпросите,повдигнати от касаторите,касаят вътрешното убеждение на въззивния съд и поради това не могат да обосноват касационно разглеждане.
Срещу касационната жалба е постъпил отговор и от третото лице в процеса – А. К. И.,в който се изразява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба.
В касационната си жалба срещу частта от въззивното решение,с която е потвърдено осъдителното решение на СГС А. К. И. твърди неправилност на съдебния акт,поради постановяването му при допуснати съществени нарушения на процесуалните правила,материалния закон и необоснованост.Счита,че не са налице предпоставките за ангажиране на отговорността на Гаранционния фонд за обезвреда на неимуществените вреди,твърдени от ищците.Твърди,че въззивният съд не е взел предвид,че с окончателната наказателна присъда И. е признат за виновен само за част от вменените му с обвинението нарушения на ЗДвП, при което не е ревизирал в цялост решението на СГС и така е останал необоснован възприетия като негов по-голям принос за настъпването на вредоносните последици от ПТП. Позовава се на неправилност на преценката на съда относно съпричиняването от страна на пострадалия с неотчитане преимущественото значение на неговото поведение,въпреки направените във въззивната му жалба оплаквания в този смисъл.
В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК към касационната жалба се твърди произнасяне на въззивния съд при предпоставките на чл.280 ал.1 т.1 ГПК по: 1.Въпроса за задължението на съда да обсъди и съобрази при решаването на делото всички доводи и възражения на страните /противоречие с р. №22/05.05.2011г. по т.д.№368/10г. на ВКС,първо т.о.; р. №548/06.12.10г. по гр.д.№1119/09г. на ВКС,трето г.о.; р. №37/29.03.12г. по гр.д.№241/11г. на ВКС,първо г.о.; р.№3/15.03.16г. по гр.д.№2526/15г. на ВКС,трето г.о./; 2. Въпроса относно критериите които формират съдържанието на понятието „справедливост“ по чл.52 ЗЗД и са от значение за определянето на обезщетението за неимуществени вреди и задължението на съда да обсъди всички релевантни спрямо тях факти,като посочи значението им за увеличаването/намаляването на размера на обезщетението /противоречие с ППВС №4/68г. , ППВС №4/61г. и р.№565/12.02.13г. по гр.д.№24/12г. на ВКС,четвърто г.о./; 3.Въпроса относно значимите за изхода на делото материално-правни предпоставки,за да се приеме липса на вреда и виновно поведение, евентуално за приложение на чл.51 ал.2 ЗЗД за намаляване на обезщетението за вреди при принос на пострадалия за настъпване на ПТП /противоречие с ППВС №17/63г., р.№159/24.11.10г. по т.д.№1117/09г. на ВКС,второ т.о., р.№58/29.04.11г. по т.д.№623/10г. на ВКС,второ т.о., р.№98/24.06.13г. по т.д.№596/12г. на ВКС,второ т.о.,р.№52/08.04.14г. по т.д.№1498/13г. на ВКС,второ т.о.,р.№153/31.10.11г. по т.д.№971/10г. на ВКС,второ т.о., р.№169/28.02.12г. по т.д.№762/10г. на ВКС,второ т.о.; евентуално се сочи противоречива практика по този въпрос – в хипотезата на т.2 на чл.280 ал.1 ГПК, с цитирани и представени без данни за влизането им в сила решения на САС/; 4.Въпроса относно отказа на съда да приобщи доказателства за правнорелевантни обстоятелства – цялата преписка по наказателното дело,влизането в сила на което се явява нов факт /противоречие с р.№133/28.10.14г. по т.д.№2675/13г. на ВКС,първо т.о./.
Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационните жалби са подадени в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирани да обжалват страни и са насочени срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
При преценката си за допускане на касационното обжалване настоящият състав съобрази следното:
За да постанови атакуваното решение САС е обсъдил събраните по делото писмени доказателства,показания на свидетели, автотехнически и медицински експертизи и въз основа на тях е установил механизма на настъпване на ПТП и поведението на участниците в него.Приел е за доказано,че при възникването на инцидента на 23.02.2008г. около 20.00ч. на главен път Е-79 извън населено място управляваният от третото лице автомобил се е движел с несъобразена /с оглед опасната зона за спиране,посочена от вещото лице/ скорост,а от своя страна загиналият пешеходец се е движел по пътното платно по посоката на движение на автомобила,вместо по банкета и срещу нея.Позовавайки се на заключенията на вещите лица,които сочат категорично и единодушно като причини за настъпването на ПТП това поведение на участниците в него, както и влязлата в сила присъда на наказателния съд,с която водачът на автомобила е признат за виновен в извършването на престъпление по чл.343а ал.1 б.“б“ вр. чл.343 ал.1 б.“в“ вр. чл.342 ал.1 пр.3 НК,съдът е приел,че двете страни в инцидента имат равен принос в причиняването му,поради което е определил съотношение 50%.При търсенето на справедлив размер на обезщетението за причинените на наследниците на загиналия в произшествието В. – съпруга и две пълнолетни деца,неимуществени вреди, възложимо в тежест на Гаранционния фонд,предвид липсата на валидна застраховка „Гражданска отговорност на водача,САС е съобразил обстоятелството,че загиналият и ищците са живеели в една къща,но без да е установено по категоричен начин общо домакинство между тях. Въз основа на установеното със свидетелските показания е приел,че загиналият е оказвал подкрепа на близките си; помагал за отглеждането на внучката си; между него и децата му е съществувала емоционална връзка; след случилото се съпругата му не можела да спи нощем,а децата му още не можели да преодолеят внезапната му смърт.Преценявайки,съобразно обществения критерий за справедливост по чл.52 ЗЗД, интензивността на тези болки и страдания, съобразявайки обществено-икономическите условия в страната и размера на застрахователното покритие към момента на настъпването на ПТП, както и актуалната съдебна практика по сходни случаи,съставът е приел,че справедлив размер за обезщетяване на причинените на ищците неимуществени вреди са 82 000 лв. за съпругата и по 62 000 лв. за децата на починалия.Отказал е да възприеме като доказано възражението на третото лице,че близките на загиналия не са се грижили за него,като са го оставяли да се движи по улиците в нетрезво и безпомощно състояние. Анализирайки доказателствата във връзка с това възражение, е отчел като установено от медицинската експертиза,изготвена въз основа на данните от аутопсията,че са налице данни за системна злоупотреба с алкохол от страна на загиналия,както и от свидетелските показания – че два пъти през 2007г. същият не е бил допускан до работа,но се е позовал на липса на категорични доказателства причината за това недопускане да е била алкохолна зависимост,както и за знание от страна на близките му за такава зависимост с проява на безразлично и безотговорно отношение към този проблем.Като е изходил от принципните проблеми,които една такава зависимост създава в семейните отношения – влошаване и дестабилизиране, поради напрежение и стрес, на членовете на семейството, съдът е отчел липсата на събрани в тази насока доказателства,установяващи обстоятелства като породени спорове и конфликти между ищците и загиналия,излизане на последния от житейските му роли на съпруг и родител и от кога е станало това. По повдигнатото от ответника,поддържано и от третото лице, възражение за наличие на съпричиняване от страна на загиналия САС се е позовал на съдебната практика, отчитаща необходимостта намаляването на обезщетението да бъде обусловено от установена причинна връзка между поведението на пострадалия и произлезлите вреди,като допринасянето на настъпването им следва да е от обективен характер,без оглед вината му. Посочил е,че приносът на пострадалия следва да е конкретен и от такъв характер,щото без него не би се стигнало до увреждането,като е изключил като допустимо обосноваването на изводите за съпричиняване с вероятности и предположения.Възлагайки в тежест на ответника доказването на обстоятелствата по съпричиняването,съдът е намерил за установено като допринасящо за настъпването на ПТП само обстоятелството,че пострадалият се е движел по пътното платно,вместо по наличния в участъка банкет, с което се е поставил в значителен риск. Обстоятелството , свързано с употребата на алкохол към този момент, съдът не е приел като предпоставка за отчитане на съпричиняване,като се е позовал на липсата на законова забрана в този смисъл.Поради липса на конкретни доказателства как установеното наличие на 1,07 промила алкохол в кръвта на пострадалия се е отразила на организма му и съответно на поведението му /с оглед изявлението на вещото лице,че системната употреба на алкохол повишава прага на повлияване/,съдът е приел,че евентуален извод за съпричиняване,поради алкохолно опиянение, би почивал на предположение.Приемайки въз основа на тези съображения съпричиняване от 50%,САС е редуцирал размерите на обезщетение наполовина на дължимото.От тях е приспаднал /по направено от третото лице възражение/ изплатеното на ищците от застрахователя на работодателя на загиналия обезщетение в общ размер 3000 лв. /или по 1000 лв. на всеки/.
Съгласно чл.280 ал.1 ГПК вр. т.1 от ТР №1/2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, допускането на решението до касационен контрол е обусловено от формулирани в приложението към касационната жалба един или повече правни въпроси, от значение за изхода на спора по конкретното дело,обосновани в някоя от хипотезите по т.т. 1-3 на чл.280 ал.1 от ГПК. От значение за изхода на спора са тези въпроси,които са били включени в предмета на делото, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и са обусловили правната воля на съда.
По изложението към касационната жалба на ищците.Формулираните в разд.I от изложението въпроси 1 и 6,свързани с относимостта към определянето на обезщетението за неимуществени вреди от ПТП на нормативно определените лимити при застраховка „Гражданска отговорност“ не могат да обусловят приложение на общия критерий на чл.280 ал.1 ГПК,тъй като в мотивите на решението си, при определяне размера на обезщетението, въззивният съд не е отказал изрично да съобрази тези лимити,а напротив – посочил е, че с оглед приложимостта на принципа на справедливост взема предвид обществено-икономическите условия в страната,съществуващи при настъпването на ПТП, при отчитане и на размера на застрахователното покритие към същия момент. Дали и доколко определеното от съда спрямо този критерий обезщетение е съответно е въпрос по същество,който не може да обуслови приложимост на критерия на чл.280 ал.1 ГПК. По отношение на тази част от въпросите не е налице и допълнителният критерий на т.1 от чл.280 ал.1 ГПК, доколкото,съгласно формираната постоянна задължителна съдебна практика /р.№95/24.10.12г. по т.д.№916/11г. на първо т.о., р.№155/11.12.12г. по т.д.№711/11г. на първо т.о., р.№207/09.03.13г. по т.д.№207/11г. на второ т.о., р.№141/28.01.16г. по т.д.№1398/14г. на второ т.о., р.№73/27.05.14г. по т.д.№3343/13г. на второ т.о. и др./ лимитите на застрахователното покритие при застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите сами по себе си не са определящ критерий при присъждането на обезщетението за неимуществени вреди от ПТП,а са само ориентир за конкретните икономически условия,с които съдът следва да се съобрази и то при ангажиране отговорността само на застрахователя,като се има предвид и това,че нормативно определеното ниво на застрахователно покритие не е свързано само с едно застрахователно събитие или с едно увредено лице.
Останалите 2,3 и 4 въпроси от този раздел касаят приложението на принципа на справедливост при определянето на размера на обезщетението от въззивния съд.Критериите,които съдът следва да съобразява в този случай са определени с указанията,дадени в ППВС №4/1968г.; въззивният съд подробно е изложил съображенията си по всяко от установените релевантни към съобразяването на тези критерии обстоятелства,включително и за неоснователност на възраженията на третото лице помагач срещу установените в производството отношения между загиналия и ищците. Липсват основания за констатация за наличие на противоречие на разрешените от въззивния съд въпроси по приложението на чл.52 ЗЗД със задължителната съдебна практика. Цитираната в изложението от касаторите съдебна практика,в която са определени различни размери на обезщетенията не може да обоснове предпоставка по чл.280 ал.1 т.1 ГПК , доколкото съответните размери са в зависимост от конкретните особености на разглежданите случаи.
Поставените от касаторите-ищци два въпроса в разд. II от изложението са от фактологичен характер; съдържат в себе си твърдения за факти,които не са били установени по делото въз основа на своевременно наведени от страната твърдения и съответно не са част от решаващите изводи на съда. С тях не може да бъде обоснован общ критерий по чл.280 ал.1 ГПК. Не би могъл да се обоснове такъв и с въпросите,поставени в разд. IV от изложението,доколкото евентуално несъответствие на фактическите изводи на съда с установени по делото обстоятелства е предмет на преценка на правилността на решението на въззивния съд,която подлежи на проверка при допуснато касационно обжалване и не се констатира противоречие при постановяване на решението на САС с постановките на т.12 от ТР №1/2001г. на ОСГК на ВКС.
Решението следва да бъде допуснато до касационен контрол в частта,с която въззивният съд е намалил определеното от него като дължимо обезщетение за неимуществени вреди с 3000 лв.,която сума съдът е приел като платена от застрахователя на работодателя на загиналия по застраховка „Живот“.Формулираният във връзка с тази част от решението в разд.III от изложението въпрос отговаря на общия критерий за допустимост по чл.280 ал.1 ГПК,доколкото е свързан с част от решаващите изводи на САС и поради това е от значение за изхода на спора.Липсата на нормативна уредба,императивно разпореждаща или забраняваща извършването на такова приспадане,както и липсата на задължителна съдебна практика по въпроса, налага произнасянето на настоящия състав по същество при хипотезата на чл.280 ал.1 т.3 ГПК.
По искането за допускане на касационната жалба на третото лице. Налице са основания за допускане на касационно обжалване на решението на САС по въпроса относно приложението на чл.51 ал.2 ЗЗД за намаляване обезщетението за вреди при принос на пострадалия за настъпването на ПТП /т.3 от изложението/ – този въпрос има обуславящо значение за изхода на конкретния спор,поради което попада в обхвата на чл.280 ал.1 ГПК,с което общата предпоставка за достъп до касационен контрол е обоснована. Съгласно задължителната съдебна практика , обективирана в цитираните от този касатор съдебни решения на ВКС и ППВС №17/63г. , приема се , че е налице принос на пострадалия тогава,когато с поведението си пряко е създал предпоставки за настъпването на увреждането с определено действие или бездействие,като съотношението му спрямо поведението на деликвента следва да се преценява с оглед това кой е основният фактор за причиняването на вредоносните последици. Доколкото в случая въззивният съд е определил равен принос между двамата участници в ПТП,без да отчете този фактор, следва да се приеме,че е налице основание за допускане на решението в потвърждаващата осъдителното решение на СГС част до касационно обжалване при хипотезата на чл.280 ал.1 т.1 ГПК. Останалите поставени от касатора въпроси не обуславят допускане на касационно обжалване. Първият въпрос от изложението касаторът е поставил във връзка с твърденията си за необсъдени от въззивната инстанция негови възражения,касаещи определянето на размера на обезщетението и процента съпричиняване от пострадалия.При формиране на изводите си по отношение на размера САС е изложил съображения,приемайки за недоказано,че загиналият и децата му живеят в общо домакинство,но ,че близостта им е доказана от свидетелските показания, а тезата на третото лице-касатор за дезинтересираност на близките му е приел за неустановена със съответни доказателства.Що се касае до възраженията за съпричиняване,те ще бъдат разгледани по същество след допускането на касационното обжалване на решението.По втория въпрос относими са мотивите на настоящия състав за недопускане, изложени по-горе в частта по жалбата на ищците. Четвъртият въпрос се поставя при релевирано възражение за допуснато от първоинстанционния съд процесуално нарушение,в резултат на което делото е останало непопълнено с доказателствен материал. С подобен довод въззивната инстанция не е била сезирана,поради което такова процесуално нарушение не е било въведено в предмета за разглеждане от нея.Не се констатират основания за приложение нито на общия,нито на сочения допълнителен критерий по чл.280 ал.1 т.1 ГПК,доколкото релевираното решение на ВКС е неотносимо към поставения въпрос.
На касатора И. следва да се укаже да внесе такса по чл.18 ал.2 т.2 от Тарифа № 1 на МП, възлизаща в размер на 2000 лв.
Така мотивиран, Върховен касационен съд,състав на Първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационно обжалване на решение №407/02.03.2016г. по в.гр.д.№4246/15г. на Софийски апелативен съд в частта,с която е потвърдено решение №1471/04.03.2015г. по гр.д.№14419/12г. на СГС,с което предявените от ищците Д. В., А. В. и М. В. искове по чл.288 ал.1 т.2 б.“а“ от КЗ /отм./ са уважени до размер на сумите 40 000 лв.,30 000 лв. и 30 000 лв.
УКАЗВА на А. К. И., да заплати по сметка на ВКС държавна такса 2000 лв., като представи доказателства за това в едноседмичен срок от получаване на съобщението.
Касаторът да се уведоми със съобщението,че при невнасяне на определената държавна такса в указания срок производството по касационната жалба ще бъде прекратено. След изтичането на срока и неизпълнение на указанието делото да се докладва за прекратяване.
След представянето на вносния документ делото да се докладва на Председателя на Първо отделение на ТК на ВКС за насрочване на делото в открито заседание.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1.
2.