2
Р Е Ш Е Н И Е
№ 56
гр. София, 29.05.2018 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд – Трето гражданско отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и осми март през две хиляди и осемнадесета година, в състав:
Председател: СВЕТЛА ДИМИТРОВА
Членове: ГЕНИКА МИХАЙЛОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
при участието на секретаря Райна Стоименова
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията Светла Димитрова
гр.д. № 3272/2017 година, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 290 ГПК.
Образувано е по касационна жалба с вх. № 36749 от 20.03.2017 г. от Софийска районна прокуратура, представлявана от административния ръководител и районен прокурор П. Б. Б., чрез процесуалния си представител Л. С. – съдебен администратор, срещу въззивно решение № 512 от 24.01.2017 г., постановено по в.гр.д. № 4160/2016 г. на Софийския градски съд, ГО, III-В въззивен състав, с което като е потвърдено решението от 28.01.2016 г., постановено по гр.д. № 57491/2015 г. на Софийския районен съд, III ГО, 113 с-в, са уважени предявените искове за защита срещу незаконно уволнение от Ч. А. Г. от [населено място], с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 КТ, за признаване на уволнението за незаконно; за възстановяване на ищеца на заеманата преди уволнението длъжност и присъждане на обезщетение за принудителна безработица по чл. 344, ал. 1, т. 3, вр. с чл. 225, ал. 1 КТ, за периода 01.08.2015 г. – 14.01.2016 г., в размер на 4 131, 27 лв., както и направените по делото разноски. Жалбоподателят моли да се отмени обжалваното решение по подробно изложени в касационната жалба съображения. Релевира касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК. В съдебно заседание касаторът не се явява и не се представлява.
Ответникът по касационната жалба Ч. А. Г. от [населено място] не е изразил становище по нея в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК. В съдебно заседание, пълномощникът му адв. М. Й. от АК-С. оспорва касационната жалба и моли същата като неоснователна да бъде оставена без уважение, а постановеното въззивно решение като правилно да бъде оставено в сила. Претендира разноски.
Касационната жалба е постъпила в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима – подадена е от легитимирано лице, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
С определение № 5 от 02.01.2018 г. по делото е допуснато касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК на въззивното решение по материалноправния въпрос, от значение за изхода на делото, свързан с приложението на чл. 189 КТ, за съответствието между извършените нарушения и наложеното дисциплинарно наказание, в частност относно отчитане на обстоятелствата: обществена значимост на мястото на работа на работника или служителя, характера на извършваната дейност и възможните последици за работодателя.
По поставения материалноправен въпрос, който е обусловил изхода на делото и по който е допуснато касационното обжалване на въззивното решение, настоящият състав на Трето гражданско отделение на ВКС, намира следното:
Както вече Върховният касационен съд се е произнесъл с постановени по реда на чл. 290 ГПК – решение № 163 от 13.06.2012 г. по гр.д. № 564/2011 г. на ІV г.о.; решение № 227 от 29.06.2012 г. по гр.д. № 1417/2011 г. на ІІІ г.о., решение № 167 от 14.05.2013 г. по гр.д. № 1102/2012 г. ІV г.о., решение № 324 от 06.01.2017 г. по гр.д. № 2302/2016 г. на ІV г.о., тежестта на дисциплинарното нарушение се определя с оглед характера на изпълняваната работа – предвид характера на възложените трудови функции и доколко те са свързани с по-висока степен на отговорност при изпълнение на работата. Следва да се съобразяват и последиците от допуснатото нарушение и доколко тези последици са повлияли или могат да повлияят върху дейността на работодателя и от тях биха могли да настъпят неблагоприятни последици.
В отговора на поставения правен въпрос следва да се съобрази, че съгласно чл. 189, ал. 1 КТ при определяне на дисциплинарното наказание се вземат предвид тежестта на нарушението, обстоятелствата, при които е извършено, както и поведението на работника или служителя. Както се посочи по-горе, съгласно трайно установената и последователна съдебна практика на ВКС, свързана с приложението на чл. 189 КТ, тежестта на допуснатото дисциплинарно нарушение се определя от характера на изпълняваната работа и на възложените трудови функции и доколко те сочат на оказано от работодателя по-високо доверие; доколко са свързани с по-висока степен на отговорност при изпълнение на работата. Следва да се съобразяват и последиците от допуснатото нарушение и доколко тези последици са повлияли или могат да повлияят върху дейността на работодателя; доколко от неизпълнението им за работодателя биха могли да настъпят неблагоприятни последици. Трудови функции, свързани със задължения по опазване обществения и законов ред от правоохранителните органи, в частност от органите на прокуратурата, сочат за оказано високо доверие на служителя от страна на работодателя, а от неизпълнението им за работодателя биха настъпили неблагоприятни последици, свързани с уронване престижа на съдебната власт, която се ползва със засилен обществен интерес, поради което такова неизпълнение съставлява тежко дисциплинарно нарушение /решение № 167 от 14.05.2013 г. на ВКС, IV г. о. по гр.д. № 1102/2012 г., постановено по реда на чл. 290 ГПК/. Законът за съдебната власт предявява към съдебните служители високи изисквания при изпълнение на техните трудови функции като съгласно разпоредбата на чл. 347 ЗСВ при изпълнение на служебните си задължения и в обществения живот съдебният служител трябва да има поведение, което не уронва престижа на съдебната власт. Като цяло преценката на тежестта на нарушенията следва да се основава на всички обстоятелства, имащи отношение към извършеното дисциплинарно нарушение, в това число характера на извършваната дейност и значимостта на неизпълнените задължения по трудовото правоотношение, с оглед настъпилите или възможни неблагоприятни последици за работодателя, обстоятелствата, при които е осъществено неизпълнението, както и субективното отношение на работника/служителя към конкретното неизпълнение/решение № 227 от 29.06.2012 г. на ВКС, III г.о. по гр.д. № 1417/2011 г., постановено по реда на чл. 290 ГПК/.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, като взе предвид данните по делото, доводите на страните и като провери правилността на обжалваното решение на основание чл. 290, ал. 2 ГПК, намира следното:
При така дадения отговор на поставения правен въпрос, изводът на въззивния съд за незаконосъобразност на заповедта за дисциплинарно уволнение по смисъла на чл. 189, ал. 1 КТ, е неправилен.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел от фактическа страна, че ищецът е работил при ответника по безсрочно трудово правоотношение, възникнало по силата на сключен на 05.04.2012 г. трудов договор на длъжността „съдебен деловодител“, като с допълнително споразумение, считано от 01.08.2014 г., длъжността му е променена на „шофьор-призовкар“. С процесната заповед № 1397 от 31.07.2015 г., трудовото правоотношение на ищеца е прекратено на основание чл. 188, т. 3, вр. чл. 190, ал. 1, т. 7 и чл. 187, т. 7 и т. 10 КТ, като му е наложено дисциплинарно наказание „уволнение“, поради допуснати нарушения, изразяващи се в следното: 1/ на 31.07.2015, при изпълнение на трудовите си задължения – пренасяне на съдебни книжа с поверения му служебен лек автомобил, марка „Опел“, модел „Вектра“, рег. [рег.номер на МПС] , предоставен му със заповед на административния ръководител на СРП № 589/19.04.2013 г., придвижвайки се по маршрут СРП – СГП, е управлявал автомобила с поставена на видно място в него синя лампа, предназначена за подаване на светлинен сигнал, чието ползване е само за автомобили със специален режим на движение по смисъла на чл.91 ЗДвП, като с това си поведение той е нарушил посочената норма от ЗДвП и Заповед № 4899/03.11.2014 г./погрешно посочена 2011 г./ на Главния прокурор на РБ; 2/ при легитимирането си в Съдебната палата, [улица], пред Главния прокурор на РБ, е показал служебна карта за длъжност „съдебен деловодител“ в СРП, която не отговаря на заеманата от него длъжност понастоящем – „шофьор-призовкар“, с което не е изпълнил разпоредбата на чл.16 от Вътрешните правила за вида, издаването, подмяната, съхраняването и отчета на служебните карти на магистратите и съдебните служители на Прокуратурата на РБ, утвърдени със Заповед № ЛС3267/29.07.2014 г. на Главния прокурор на РБ и същевременно е нарушил цитираната императивна норма на Правилата. Въззивният съд е приел, че е спазена процедурата по чл. 193, ал. 1 КТ, работодателят да поиска обяснения от работника/служителя за вменените му дисциплинарни нарушения, тъй като видно от представения като доказателство по делото протокол /л.51 от първоинстанционното дело/, съставен на 31.07.2015 г. от П. Б. – административен ръководител и районен прокурор на [населено място], се установява, че ищецът е бил поканен да даде гласни или писмени обяснения по вменените му нарушения, достатъчно подробно описани по обективните си признаци, но е отразено, че същият е отказал да даде обяснения по воденото срещу него дисциплинарно производство, като отказът е удостоверен с подписите на двама свидетели „главен специалист-административни дейности“ и „завеждащ служба“ при СРП. Отбелязано е, че по делото няма други доказателства, които да оборват посоченото в протокола, т.е. не е проведено никакво насрещно доказване относно опровергаването на обстоятелствата, съдържащи се в приетия по делото частен свидетелстващ документ, поради което и съдът няма основание да не го кредитира. Въззивният съд е приел, че от формална страна атакуваната уволнителна заповед е законосъобразно издадена, като от фактическа страна безспорно е установено, че посоченото в заповедта за уволнение действително се е случило така, както е описано, но от така установената фактическа обстановка, въззивният съд е приел, че не може да се направи извод за виновно допуснати от ищеца нарушения на трудовите му задължения, които да обосноват налагане на дисциплинарно наказание „уволнение“. Изложени са съображения, че съгласно т. 4 от Заповед от 03.11.2014 г. относно разпределение и ползване на служебните автомобили, издадена от Главния прокурор на РБ, водачите на служебните автомобили спазват стриктно разпоредбите на Закона за движение по пътищата, вкл. и тези на чл. 91 от този закон, а право на специален режим на движение имат само автомобилите на Бюрото по защита при Главния прокурор. Именно в чл. 91 ЗДвП е посочено какво се разбира под превозни средства със „специален режим на движение“ – моторни превозни средства със специален режим на движение са автомобилите и мотоциклетите, които при движението си подават едновременно светлинен сигнал с проблясваща синя и/или червена светлина и специален звуков сигнал. Съгласно приетите по делото доказателства – докладна записка на Л. С., обясненията на двамата служители М. Л. Г. и О. Й. З., както и показанията на разпитания пред въззивната инстанция свидетел – М. Г., съдът е приел за установено, че ищецът е управлявал служебно поверения му лек автомобил с поставена на таблото синя лампа, но същата не е била включена и шофьорът е управлявал превозното средство без да подава нито светлинен сигнал със синя и/или червена светлина, нито специален звуков сигнал. Прието е, че автомобилът, който ищецът е управлявал, му е бил служебно поверен със заповед на административния ръководител, поради което не може да се търси вина в служителя, който в изпълнение на трудовите си задължения управлява служебен автомобил, с поставена на видно място синя лампа, предоставен за изпълнение на служебните му задължения по разнасяне на съдебни книжа от прекия му началник в съответствие с посочената Заповед от 03.11.2014 г. и Вътрешните правила за разпределение на служебните моторни превозни средства на Прокуратурата на РБ и за организиране на транспортното обслужване във Върховната касационна прокуратура, Върховната административна прокуратура, Националната следствена служба и Администрацията на Главния прокурор. Същевременно е прието, че не може да се приеме за нарушение на трудовата дисциплина и обстоятелството, че ищецът се е легитимирал със служебна карта, в която не е посочена актуалната му длъжност – „шофьор-призовкар“ и съгласно Раздел III от Вътрешните правила за вида, издаването, подмяната, съхраняването и отчета на служебните карти на магистратите и съдебните служители в Прокуратурата на РБ служебните карти се изработват и издават от отдел „Човешки ресурси“ на А., след заявка на съответния административен ръководител, като при преназначение на служителя се извършва подмяна на служебната карта /чл.16/, до издаване на служебната карта, служителят ползва служебна бележка, издадена от отдел „Човешки ресурси“ /чл.18/, а по делото няма данни да е издавана заявка за подмяна на служебната карта от прекия ръководител на ищеца, нито пък да му е издавана служебна бележка, с която той да е длъжен да се легитимира до подмяната на служебната му карта с нова съобразно новозаетата длъжност „шофьор-призовкар“. В тази връзка съдът е приел, че няма как неизпълнението на едно чуждо задължение – това по чл. 16 от цитираните правила, да бъде вменено във вина на ищеца и на същия да бъде наложено дисциплинарно наказание „уволнение“ затова. За пълнота е посочено, че дори да се приеме за установено, че ищецът е извършил нарушения на трудовата дисциплина, то наложеното му дисциплинарното наказание „уволнение“ не съответства на тежест на описаните нарушения, като са взети предвид следните обстоятелства: липсата на предходни дисциплинарни наказания на ищеца, липсата на данни за безкритичност към собственото поведение, неуважение към установените вътрешни правила на труд и етика, липсата на данни за арогантното им пренебрегване, характера на извършваната от ищеца дейност и конкретните обстоятелства, при които е осъществено неизпълнението, както и обстоятелството, че нарушенията реално не са се отразили на нормалното провеждане на дейността по доставяне на съдебни книжа. Предвид изложеното, въззивният съд е приел, че първоинстанционното решение, с което е уважен предявеният иск с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ, като основателен, както и акцесорните искове за възстановяване на работа по чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ и за присъждане на обезщетение за периода, в който служителят е останал без работа в резултат на незаконното уволнение, по чл. 344, ал.1, т.3, вр. с чл.225, ал.1 КТ, е правилно и като такова е потвърдено.
По съществото на спора Върховният касационен съд в настоящия си състав намира касационната жалба за основателна, а въззивното решение неправилно като постановено в нарушение на материалния закон и необосновано, поради следните съображения:
Съдът е сезиран с искове за защита срещу незаконно уволнение по чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 КТ.
Основният мотив на въззивният съд, за да уважи предявеният иск за отмяна на уволнението и обусловените от него искове за възстановяване на работа и заплащане на обезщетение за принудителна безработица е, че заповедта за налагане на дисциплинарно наказание е незаконосъобразна, доколкото от една страна не може да се направи извод за виновно допуснати от ищеца нарушения на трудовите му задължения, които да обосновават налагане на дисциплинарно наказание „уволнение“, а от друга страна дори да се приеме, че ищецът ги е извършил, наложеното наказание се явява несъразмерно тежко за тези нарушения.
При така дадения отговор на поставения правен въпрос, този извод на въззивния съд е неправилен.
Правилно въззивният съд е приел за установено по делото от фактическа страна, че ищецът е работил като „шофьор-призовкар“ по силата на трудов договор от 05.04.2012 г. и допълнително споразумение, считано от 01.08.2014 г. в Софийска районна прокуратура като със заповед № 1397 от 31.07.2015 г., трудовото му правоотношение е прекратено на основание чл. 188, т. 3, вр. чл. 190, ал. 1, т. 7 и чл. 187, т. 7 и т. 10 КТ, като му е наложено дисциплинарно наказание „уволнение“, поради допуснати две дисциплинарни нарушения. Същите се изразяват в това, че на 31.07.2015, при изпълнение на трудовите си задължения – пренасяне на съдебни книжа с поверения му служебен лек автомобил, марка „Опел“, модел „Вектра“, рег. [рег.номер на МПС] , предоставен му със заповед на административния ръководител на СРП № 589/19.04.2013 г., придвижвайки се по маршрут СРП – СГП, е управлявал автомобила с поставена на видно място в него синя лампа, предназначена за подаване на светлинен сигнал, чието ползване е само за автомобили със специален режим на движение по смисъла на чл. 91 ЗДвП, като с това си поведение той е нарушил посочената норма от ЗДвП и Заповед № 4899/03.11.2014 г. на Главния прокурор на РБ, както и че при легитимирането си в Съдебната палата, [улица], пред Главния прокурор на РБ, е показал служебна карта за длъжност „съдебен деловодител“ в СРП, която не отговаря на заеманата от него длъжност понастоящем – „шофьор-призовкар“. Правилен е извода на съда, че посочените нарушения са констатирани съгласно докладна записка на съдебния администратор на СРП и обясненията на служителите О. Й. З. и М. Л. Г., както и че е спазена процедурата по чл. 193, ал. 1 КТ, работодателят да поиска обяснения от служителя за вменените му дисциплинарни нарушения, което се установява от представения като доказателство по делото протокол от 31.07.2015 г., съставен от П. Б. – административен ръководител и районен прокурор на [населено място], съгласно който ищецът е бил поканен да даде гласни или писмени обяснения по вменените му нарушения, достатъчно подробно описани по обективните си признаци, но е отразено, че същият е отказал да даде обяснения по воденото срещу него дисциплинарно производство, като отказът е удостоверен с подписите на двама свидетели „главен специалист-административни дейности“ и „завеждащ служба“ при СРП. В тази връзка правилно въззивният съд е кредитирал приетия по делото протокол в тази насока, като е приел, че по делото не са събрани доказателства, които да оборват посоченото в протокола, т.е. не е проведено никакво насрещно доказване от страна на ищеца относно опровергаването на обстоятелствата, съдържащи се в този частен свидетелстващ документ. Правилно е прието също така, че дисциплинарното наказание е наложено в срока по чл. 194, ал. 1 КТ и е доказано по основание от събраните по делото доказателства. Установено е извършването на посочените в заповедта нарушения от страна на ищеца – управление на служебен автомобил с поставена на видно място в него синя лампа, без да представлява автомобил със специален режим на движение по смисъла на чл. 91 ЗДвП и легитимиране в Съдебната палата, [улица], пред Главния прокурор на РБ, със служебна карта за различна от заеманата от него длъжност. Неправилен е обаче изводът на въззивния съд, че в случая визираните в заповедта нарушения на трудовата дисциплина от страна на ищеца като служител в Софийска районна прокуратура, не са извършени от него виновно. Това е така, тъй като съгласно задълженията, установени в утвърдената длъжностна характеристика, връчена надлежно на ищеца, същият във връзка с организацията на работа има следните отговорности – да спазва правилата на Закона за движението по пътищата и правилата за поведение на служителите в СРП, Етичния кодекс на съдебните служители, Кодекса на труда и други вътрешни актове. В случая по делото е безспорно установено, че той, заемащ длъжността „шофьор-призовкар“, е управлявал поверения му служебен автомобил с поставена на видно място в него синя лампа, без същият да представлява автомобил със специален режим на движение по смисъла на чл. 91 ЗДвП, в нарушение на този законов текст и Заповед № 4899/03.11.2014 г. на Главния прокурор на РБ, които, съгласно чл. VІІІ, т. 2, т. 9-11 от длъжностната си характеристика от 01.09.2014 г., е длъжен да спазва и носи отговорност при нарушение. Установено е също така по безспорен начин, че при легитимирането си в Съдебната палата, [улица], пред Главния прокурор на РБ, е показал служебна карта за длъжност „съдебен деловодител“ в СРП, която не отговаря на заеманата от него длъжност към момента – „шофьор-призовкар“, с което е нарушил чл. 2 от Вътрешните правила за вида, издаването, подмяната, съхраняването и отчета на служебните карти на магистратите и съдебните служители на Прокуратурата на РБ, утвърдени със Заповед № ЛС3267/29.07.2014 г. на Главния прокурор на РБ.
Наложеното наказание дисциплинарно уволнение е съразмерно по тежест на извършените дисциплинарни нарушения по смисъла на чл. 189, ал. 1 КТ. В тази насока съдът съобразява всички данни по делото от обективен и субективен характер – че ищецът работи в Софийска районна прокуратура като „шофьор-призовкар“ и при изпълнение на служебните си задължения, допускайки нарушения на правилата на ЗДвП, както и легитимирайки се със служебна карта, която не съответства на заеманата от него длъжност в Софийска районна прокуратура, освен, че нарушава посочената законова норма на ЗДвП и на вътрешноведомствени актове на прокуратурата, същият нарушава и задължението си по чл. 347 ЗСВ (при изпълнение на служебните си задължения и в обществения живот съдебният служител трябва да има поведение, което не уронва престижа на съдебната власт), в резултат на което е допуснал посочените в заповедта дисциплинарни нарушения – неизпълнение на законните нареждания на работодателя, неизпълнение на други трудови задължения, предвидени в закони и други нормативни актове, в правилника за вътрешния трудов ред, в колективния трудов договор или определени при възникването на трудовото правоотношение и други тежки нарушения на трудовата дисциплина.
В заключение, заповедта за дисциплинарното уволнение на Ч. А. Г. се явява законосъобразна, поради което искът за отмяната й, както и акцесорните искове за възстановяване на заеманата длъжност и за изплащане на обезщетение за принудителна безработица, следва да бъдат отхвърлени като неоснователни.
По изложените съображения, следва да се приеме, че е налице поддържаното от касатора основание за неправилност на въззивното решение допуснато до разглеждане, с което са уважени исковете с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 – 3 КТ, поради което и съобразно разпоредбата на чл. 293, ал. 2 ГПК, тъй като не се налага повтарянето или извършването на нови съдопроизводствени действия, въззивното решение поради материалната му и процесуална незаконосъобразност следва да се отмени и вместо него се постанови друго решение от настоящата инстанция по съществото на спора, съобразно отговора на поставения правен въпрос и мотивите на настоящото решение, като се отхвърлят като неоснователни предявените искове за защита срещу незаконно уволнение с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 КТ.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ въззивно решение № 512 от 24.01.2017 г., постановено по в.гр.д. № 4160/2016 г. на Софийския градски съд, ГО, III-В въззивен състав и вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявените от Ч. А. Г. от [населено място] срещу Софийска районна прокуратура, [населено място], искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 КТ, за признаване незаконност на дисциплинарно уволнение и отмяна на заповед № 1397 от 31.07.2015 г. на административния ръководител и районен прокурор на [населено място], на основание чл. 188, т. 3, вр. чл. 190, ал. 1, т. 7 и чл. 187, т. 7 и т. 10 КТ; за възстановяване на заеманата преди уволнението длъжност „шофьор-призовкар“ в Софийска районна прокуратура, [населено място] и за присъждане на обезщетение за принудителна безработица, за периода от 01.08.2015 г. до 14.01.2016 г., както и разноските по делото.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: