О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№. 566
София, 19.08.2013 година
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на дванадесети април две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА
БОЯН БАЛЕВСКИ
при участието на секретаря
в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията М.Славчева
т.дело № 637/2012 година
Производство по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ЕТ Ж. И. Ж. с фирма „Р.-Д.Ж.”, [населено място] срещу въззивно решение № 527 от 30.03.2012 г. по в.т.д.№ 195/2012 г. на Варненския окръжен съд, с което след частична отмяна на осъдителното решение № 4601/23.11.2011 г. по гр.д.№ 5150/2011 г. на Варненския районен съд, 26-ти състав е отхвърлен предявения от касатора срещу [фирма] иск по чл.92 ЗЗД за разликата над 1 032.92 лв. до размера от 17 745.48 лв.
В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон и допуснати съществени нарушения на процесуалните правила.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК допустимостта на касационното обжалване се поддържа на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК по следните въпроси: 1./ Допустимо ли е съдът да се произнася по действителността на неустоечното съглашение при отсъствието на въведено от противната страна правоизключващо възражение, основано на противоречието й с добрите нрави – чл.9 ЗЗД; 2./ Нищожна ли е уговорена в договор за доставки на стоки неустойка за забава в плащането на цената в размер на 0,5% от дължимата сума за всеки просрочен ден като противоречаща на добрите нрави; 3./ Допустимо ли е отхвърляне за разликата над размера на законната лихва до пълния размер на претендираната неустойка. Според касатора поставените въпроси са разрешени в противоречие със задължителната практика на ВКС – Решение № 12 от 21.03.2011 г. по т.д.№ 1056/2009 г., І т.о., постановено по реда чл.290 ГПК и ТР № 1 от 15.06.2010 г. на ОСТК на ВКС.
Ответната страна [фирма] оспорва допустимостта на касационното обжалване.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните по основанията по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в рамките на преклузивния срок по чл. 283 ГПК.
Предмет на делото е предявен от касатора иск по чл.327 ТЗ, кумулативно съединен с за заплащане на неустойка по сключен с ответника договор за продажба, дължимостта на която е обоснована с т.2 от раздел V, според която при забава в плащането на цената купувачът дължи неустойка в размер от 0,5% от дължимата сума за всеки просрочен ден.
Първият съд уважил обективно съединените искове в предявените им размери, като възражението на ответника за прекомерност на неустойката е счетено за неоснователно по съображения, че сделката е двустранно търговска и забраната на чл.309 ТЗ не може да бъде преодоляна.
Въззивният съд споделил изводите на първата инстанция по отношение възражението за прекомерност на неустойката, но приел, че същата е уговорена в противоречие с добрите нрави, доколкото при сключването на договора страните са съзнавали, че действителните вреди са съизмерими със законната лихва, като уговарянето й в размер значително над тази сума е проява на нейната наказателна функция. Според съда обаче, когато размерът на главното задължение е в пъти по-нисък от договорената мораторна неустойка, а предмет на доставката са стоки от първа необходимост, определящи купувача като търговец с малък бизнес, то договарянето на такава неустойка препятствала възможността длъжникът да изпълни точно и обуславяло извода, че тя не е уговорена за да обезпечи наказателната й функция или да обезщети кредитора, а да се обогати неоснователно, което е в противовес с придадените й от закона функции. С оглед на изложеното счел предявеният иск за основателен до размера на законната лихва, поради което отменил първоинстанционното решение в осъдителната му част над тази сума и отхвърлил иска до пълния му размер.
Настоящият състав намира, че неоснователно се поддържа от касатора, че произнасяйки се служебно по действителността на неустоечното съглашение при отсъствието на въведено от противната страна правоизключващо възражение, основано на противоречието й с добрите нрави, въззивният съд е постановил съдебния си акт в противоречие с Решение № 12 от 21.03.2011 г. на ВКС по т.д.№ 1056/2009 г., І т.о. Касаторът коректно е възпроизвел становището на касационната инстанция по този въпрос, но той е извън обхвата на касационното произнасяне по чл.290 ГПК, допуснато по въпроса за приложимостта на разпоредбата на чл.309 ТЗ по сделки, сключени между търговци, поради което само по този въпрос, постановеното по реда на чл.290 ГПК се ползва със задължителна за съдилищата сила – ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Константна е съдебната практика, според която съдът служебно следи за нищожността на договора или на отделни клаузи от него. Израз на същата е и признатото в Тълкувателно решение № 1/2009 г. от 15.06.2010 г. на ОСТК на ВКС служебно правомощие на съда да следи служебно за съответствието на уговорената в договор неустойка с добрите нрави. Даденото от въззивният съд разрешение по поставения въпрос изцяло е съобразено със задължителната практика на ВКС, което обуславя извод за отсъствие на релевираното от касатора основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за достъп на въззивното решение до касация.
Изложеният от жалбоподателят въпрос нищожна ли е договорната неустойка поради противоречието й с добрите нрави, е релевантен за делото, тъй като обуславя изхода на делото. Неоснователно обаче жалбоподателят поддържа, че по този въпрос съдът се е произнесъл в противоречие със задължителната съдебна практика – т. 3 на ТР № 1 от 15.VI.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС. Със същото е прието, че преценката за нищожност на неустойка поради накърняване на добрите нрави следва да се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора, а не към последващ момент. Като е съобразил конкретните данни по делото и в съответствие с посочените в цитираното ТР примерни критерии – видът на уговорената като мораторна неустойка, както и съотношението между размера й с очакваните от неизпълнение на длъжниковото задължение вреди и при тези данни е прогласил нищожността на уговорената в договора за търговска продажба неустойка, въззивният съд не се е отклонил от задължителната съдебна практика по поставения въпрос.
Настоящият състав намира, че по третия от формулираните от касатора въпроси – допустимо ли е да искът за присъждане на неустойка, договорена между търговци, да се отхвърли за разликата над размера на законната лихва, касационното обжалване следва да се допусне за проверка на съответствието на въззивното решение по него с практиката на ВКС.
На основание чл.18, ал.1, т.2 от Т. по ГПК касаторът следва да внесе държавна такса в размер на 1 334,25 лв. по сметка на ВКС.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Второ търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 527 от 30.03.2012 г. по в.т.д.№ 195/2012 г. на Варненския окръжен съд.
УКАЗВА на касатора в едноседмичен срок от съобщението да представи по делото вносен документ за заплатена държавна такса по сметка на ВКС за разглеждане на касационната жалба в размер на 1 334,25 лв., като в противен случай производството по делото ще бъде прекратено.
Да се изпрати съобщение на касатора с указанията.
След представяне на вносния документ делото да се докладва на Председателя на ІІ т.о. за насрочване в открито съдебно заседание, а при непредставянето му в указания срок – да се докладва за прекратяване.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: