8
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 570
[населено място], 09.12.2019г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ, първо отделение, в закрито заседание на втори декември , през две хиляди и деветнадесета година, в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ВАСИЛ ХРИСТАКИЕВ
като разгледа докладваното от съдия Божилова т.д. № 835/2019 год. и за да се произнесе съобрази следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Д. Г. С. против решение № 2196/15.08.2018 г. по гр.д.№ 3030/2017 г. на Софийски апелативен съд, с което е отменено решение от 20.01.2017 г. по гр.д.№ 5654/2012 г. на Софийски градски съд и са уважени предявените от „Банка Пиреос България„ АД против касатора обективно съединени искове по реда на чл.422 ал.1 ГПК, като са признати за установени вземания на ищеца към ответницата от главница, просрочени договорни и наказателни лихви, такси и разноски по обслужването от банката, на основание договор за банков кредит от 25.09.2006 г., изменен с анекс от 13.11.2007 г., за които вземания е издадена заповед за изпълнение по чл.417 ГПК. Касаторът оспорва правилността на въззивното решение, като постановено в противоречие с чл.298 ал.2 ТЗ , с оглед приетата приложимост на посочените от ищеца Общи условия, без доказателства за предаването им от кредитодателя на кредитополучателя. Необосновани, с оглед приложима правна норма, а и несъответни на фактическата обстановка, касаторът оспорва изводите на въззивния съд, че е обвързан с Общите условия, предвид изричното им приемане, с приподписване. Позовава се и на противоречие с чл.60 ал.2 ЗКИ, досежно извода за надлежно обявена предсрочна изискуемост на кредита, въпреки че отправената покана не визира минимално необходимото съдържание, според разпоредбата : разграничаване по размер на неиздължените на падеж или частично издължени вноски от тези, чиято изискуемост не е настъпила и се предявява предсрочно, общият размер на дължимото, размера на обезщетението за забава на просрочени плащания. Сочи се и несъобразена от въззивния съд условност на изявлението за обявяване на предсрочна изискуемост, предвид поставянето й в зависимост от изпълнението на длъжника на забавените вноски. Оспорват се изводите на съда за надлежно връчване на изявлението за предсрочна изискуемост – при условията на фингирано връчване, основано на неприложима, по предходните съображения за неприложимост към правоотношението между страните , клауза от Общите условия. Акцентира се на липсата на доказателства за съдържанието на пратката, доказателствена тежест за което носи ищеца. Касаторът оспорва правилното приложение от въззивния съд на принципите на тълкуването по чл.20 ЗЗД , отнасяйки довода си до несъобразена от съда липса на насрещно задължение на банката да спазва Общите условия, доколкото и за обвързаност на ответницата с тях съдът кредитира клаузата на чл.10.2 от сключения договор. От липсата на насрещно задължаване страната извежда липса на съвпадащи насрещни волеизявления на страните по договора, за приложимост на Общите условия. Правилността на въззивното решение се оспорва и поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила – неправилно съобразена доказателствена тежест относно съдържанието на пощенската пратка, адресирана до ответницата, с която се твърди отправено изявлението за предсрочна изискуемост на кредита, както и относно установяване факта на предаване на ответницата на приложимите към договора за кредит Общи условия на кредитодателя, съгласно чл.298 ал.2 ТЗ. Твърди се и необоснованост на решението, доколкото изводите на съда не съответстват на фактическите констатации, за да се приеме приложимост на посочените от ищеца Общи условия в уредбата на правоотношението между страните, както и за да се приеме за достигнало до знанието на ответницата изявление на кредитора за обявена предсрочна изискуемост.
Ответната страна – „Банка Пиреос България„ АД – оспорва касационната жалба, вкл. обосноваността на основание за допускане на касационното обжалване по чл.280 ГПК, поради неформулиране на правни въпроси, в евентуалност – необосноваване на допълнителен селективен критерий по всеки от поставените въпроси.
Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да се произнесе, настоящият състав, в съответствие с касационните доводи за неправилност на въззивното решение, съобрази следното :
За да отмени първоинстанционното решение и уважи предявените по реда на чл.422 ал.1 ГПК , обективно съединени искове, с правно основание чл.124 ал.1 ГПК, за установяване вземания на ищеца към ответницата, на основание договор за кредит, при предявена предсрочна изискуемост на същия, въззивният съд е приел, че предсрочната изискуемост е надлежно обявена на кредитополучателя, съгласно уговорката за фингирано връчване – т.3.8 от Общите условия към договора, доколкото изпратената пощенска пратка е върната, с удостоверяване от пощенския оператор , че е непотърсена от адресата / чл.14 във връзка с чл.5 ал.1 от Общите правила , приети с Решение № 581/27.10.2010 г. от Комисията за регулиране на съобщенията, на основание чл.36 ал.2 от Закона за пощенските услуги /, т.е. удостоверява опит за връчване. Съдът е приел за установено, че представените от ищеца, като приложими към договора, Общи условия са подписани от ответницата, с което същата е манифестирала приемането им, като последното съдът извежда и от чл.10.2 от сключения договор, носещ подписа на страната, с която разпоредба същата е поела задължение да съблюдава задълженията, предвидени в приложими към договора ОУ. Досежно забавата на кредитополучателя и размера на вземанията на ищеца не са обосновавани касационни доводи .
В изложението по чл.280 ГПК, касаторът формулира следните въпроси : 1/ По какъв начин следва да се удостоверява връчването на длъжника на документ, изпратен чрез пощенски оператор и съдържащ волеизявлението за предсрочна изискуемост, за да се приеме , че това волеизявление е достигнало до адресата и конститутивният ефект на предсрочната изискуемост е настъпил ? ; 2/ Какво следва да е минимално необходимото съдържание на изявлението за обявяване на предсрочната изискуемост, за да е годно да произведе целения преобразуващ ефект ?; 3/ Може ли връчването чрез оператор на пощенски услуги да се приравни на връчването на книжа, уредено в чл.47 ГПК ? – първите три въпроса са общо обосновавани в хипотезата на чл.280 ал.1 т.1 ГПК, поради противоречие на въззивното с решенията по т.д.№ 2072/2015 г., т.д.№ 2400/2015 г., т.д. № 394/2017 г. – всички на І т.о. на ВКС , както и по дело № 61279/2016 г. на ІІІ г.о. на ВКС; 4/ Дължи ли субектът , ползващ се от фикцията за надлежно връчване, доказване на това какво е предадено на пощенския оператор и неговия текст, при положение, че от товарителницата личат само подателят и адресатът, но липсват данни за вида и съдържанието на вложения документ? – въпросът обосноваван в идентична хипотеза, с противоречие с решение по дело № 61279/2016 г. на ІІІ г.о. на ВКС; 5/ Въпрос „за приложението на нормата на чл.20 ЗЗД и задължението на съда да изследва действителната обща воля на съдоговорителите, чрез тълкуване на отделните клаузи на съглашението и във връзка една с друга„ – въпросът обосноваван в същата хипотеза, с решения по гр.д.№ 5864/2015 г. ,гр.д.№ 576/2017 г. , гр.д.№ 3946/2008 г., гр.д.№ 50254/2016 г. и гр.д.№ 2589/2017 г. всички на ІV г.о., т.д.№ 772/2015 г., т.д.№ 2483/2014 г. и т.д.№ 3378/2014 г.на ІІ т.о., гр.д.№ 50246/2016 г. на ІІІ г.о. и т.д.№ 1725/2016г. на І т.о. на ВКС ; 6/ Длъжен ли е съдът, при обосноваване на заключение за приложимост на общи условия в облигационните отношения между спорещите, да констатира изрично,че е доказано предаването им, съгласно чл.298 ал.2 ТЗ ? – въпросът обосноваван с противоречие с разрешението по т.д.№ 683/2011 г. на І т.о. на ВКС; 7/ Коя е страната, носеща доказателствената тежест по отношение обстоятелствата, от които черпи основание за извод за надлежно обявяване на предсрочната изискуемост на насрещната страна ? – въпросът обосноваван с противоречие с разрешенията по гр.д.№ 1584/2009 г. и гр.д.№ 5305/2008 г. на ІІІ г.о., гр.д.№ 1635/2010 г. и гр.д. № 2589/2017 г. на ІV г.о.и т.д.№ 1907/2015 г. на ІІ т.о. на ВКС; 8/ Длъжен ли е съдът , при разрешаване на спор за настъпила предсрочна изисксуемост, да изследва служебно съдържанието на изявлението , с което тя се обявява, с оглед удостоверяване изискванията на чл.60 ал.2 ЗКИ вр. с т.18 от ТР № 4/ 2014 г. по тълк.дело № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС ? ; 9/ Кои са обстоятелствата, чието установяване се дължи, за да се приеме надлежно настъпила предсрочна изискуемост, при уговорка за фингирано връчване чрез пощенска пратка ? – последните два въпроса са обосновавани в хипотезата на чл.280 ал.1 т.3 ГПК, поради липса на отговор в съдебната практика относно минимално необходимото съдържание на изявлението за предсрочна изискуемост, вкл. допустимостта на предявяването й „под условие”.
Първи и трети въпроси не удовлетворяват изискването за правни, тъй като не отчитат релевантното обстоятелство, обосновало решаващия извод за надлежно връчено известие за предсрочна изискуемост – приетата за приложима клауза на чл.3.8 от Общите условия към договора за кредит, допускаща фингирано връчване на изявлението на кредитора. Съдът не се е произнесъл по удостоверителната сила на посоченото от пощенския оператор обстоятелство – за непотърсена пратка – в разрив с цитираната от касатора съдебна практика, която изключва последното да установява само по себе си недобросъвестност на адресата и оттук да се приравнява на връчване, доколкото липсва приложима законова презумпция, освен при договорена клауза за фингирано връчване, какъвто е настоящия случай. Като несъответни на фактологията на спора, въпросите не удовлетворяват общия селективен критерий.
Вторият от въпросите е отнесен към съдържанието на чл.60 ал.2 ЗКИ, който обаче, съгласно датата на отправената покана за изпълнение, съвместяваща и изявлението за обявяване на предсрочна изискуемост – 05.08.2009г. – не е приложим в съобразимата от касатора редакция. Приложима е предходна редакция на разпоредбата – обн. ДВ бр.59/2007 г. в сила от 01.03.2008 г. – която не предвижда изрично минимално необходимо съдържание на изявлението на кредитора за обявяване на предсрочна изискуемост. Ищецът не би могъл да носи отговорност за несъобразяване с неприложима към материализиране на волеизявлението му правна норма, а на общо основание неяснота на волята му нито е поддържана, нито следва от съдържанието на изявлението. При това, интереса на касатора от оспорване неяснота и непълнота на съдържанието на поканата, инкорпорираща обявяването на предсрочна изискуемост, видно от обстоятелствената част на касационната жалба, е провокиран от съображението му, че искът за главницата – при необявена надлежно предсрочна изискуемост – не би могъл да бъде уважен дори само за падежираните към момента на подаването на заявлението вноски, доколкото същите не са разграничени от тези, чиято изискуемост настъпва с обявяването на предсрочна такава. С оглед постановеното ТР № 8/02.04.2019 г. по тълк.дело № 8/2019 г. на ОСГТК на ВКС – т.2 , релевантността на този въпрос е отпаднала, тъй като е прието, че разграничаването на вноските с настъпил от тези с ненастъпил,към момента на подаване на заявлението, падеж не е условие за редовността на исковата молба и допустимостта на иска по чл.422 ГПК. При необявена надлежно предсрочна изискуемост, искът следва да бъде разгледан по същество, за вземанията от погасителни вноски с настъпил падеж и акцесорни към същите вземания.
Четвърти и осми въпроси не удовлетворяват изискването за правни, тъй като спор относно съдържанието на изпратената от ищеца пощенска пратка, макар да е въведен в предмета на дължимото от съда произнасяне – с отговора на исковата молба, не е получил отговор във въззивния акт. Последното предпоставя формулирането на процесуалноправен въпрос, по приложението на чл.269 пр. трето ГПК. Дори да би бил формулиран, обаче, отговор на същия не би обусловил различен правен резултат. В известието за доставяне – стр.23 по номерацията на първоинстанционното дело – е вписана индивидуализация – КС 10891 – кореспондираща на изходящия номер на поканата за изпълнение, инкорпорираща изявлението за предсрочна изискуемост – стр. 20 от делото.
Петият от формулираните въпроси е правно несъстоятелен, тъй като не визира действително осъществено от въззивния съд , но в противоречие с принципите на чл.20 ЗЗД , тълкуване на неясна клауза от договора или на макар ясна такава, за чието съдържание между страните съществува спор. Въпросът е провокиран от тезата на касатора, че разпоредбата на чл.10.2 от договора за кредит – с която кредитополучателят се задължава да спазва приложими към договора Общи условия – не може да се съобразява по приетия от съда начин – като доказателство за знание и приемане на тези Общи условия от същия, доколкото липсва реципрочна уговорка за обвързаност с Общите условия от страна на кредитодателя. Тази теза е в логическо противоречие с характеристиката на общите условия, по смисъла на чл.298 ТЗ, като неразделна част от офертата на установилия ги търговец, за сключването на сделките от съответния вид, за който са предвидени. Преди всичко, обаче, решаващият извод на въззивния съд е обоснован не с тълкуване съдържанието на клаузата на чл.10.2 от договора – напълно ясна – а с факта на подписването от ответницата на договор, чийто текст изрично визира съществуването на приложими Общи условия и че от съгласието за сключването на договора с тази му клауза е изводимо знанието на ответницата за съществуване на Общите условия и съгласие за съобразяването им в уредбата на правоотношението с ищеца. Впрочем, в отговора на исковата молба и на допълнителната такава, доколкото с допълнителната искова молба ищецът е представил приложимите Общи условия, ответницата не е противопоставила възражение за необвързаност със същите.
Предвид обосноваването на извода за обвързаност с Общи условия към договора, въз основа на клауза от същия, не удовлетворява изискването за правен и формулирания седми въпрос, дори да се приеме, че ищецът – кредитодател дължи доказване приемането им от кредитополучателя и без противопоставяне на изрично възражение в този смисъл, какъвто е настоящия случай. Ответницата не е противопоставила довод за необвързаност с посочените от ищеца Общи условия, а единствено оспорила размера на исковете и надлежното си уведомяване за предсрочна изискуемост на кредита, но не и предвид неприложимост на клаузата за фингирано връчване, като включена в неприложими към договора Общи условия. В този смисъл, произнасянето на въззивния съд не е в противоречие с цитираната съдебна практика, тъй като същият не е приел за ирелевантно обстоятелството по приемане на Общите условия от кредитополучателя / обосновава доказаност на същото/, нито е възложил доказването на отрицателен факт –неприемането им – на ответницата. Цитираната съдебна практика по приложението на чл.154 ал.1 ГПК е неотносима , тъй като не се касае за неправилно разпределена от съда доказателствена тежест. Дали визираното от съда съдържание на договора / чл10.2 / може да се зачете като достатъчно доказателство, за приемането на Общите условия от кредитополучателя, е въпрос по правилността на изводите му, съобразно касационните основания по чл.281 т.3 ГПК, в друга фаза на касационното производство. При това, касационният довод за нарушение на чл.154 ал.1 ГПК, мотивиран с касационната жалба, е отнесен само към недоказаност съдържанието на пощенската пратка и към недоказано изрично предаване на ОУ, съгласно императивната разпоредба на чл.298 ал.2 ТЗ, от кредитодателя на кредитополучателя, по каквито доводи въззивният съд изобщо не се е произнесъл, за да би се коментирала неправилно разпределена от същия доказателствена тежест.
Шестият въпрос би удовлетворил изискването за правен, ако би се конкретизирал до отговор дали съдът служебно е задължен да установи предаване на Общите условия, съгласно императивната разпоредба на чл.298 ал.2 вр. с чл.430 ал.3 ТЗ, независимо че в преклузивния процесуален срок страната не е противопоставила възражение за необвързаност с Общите условия, какъвто е настоящия случай. Така конкретизиран въпросът е правен, но необоснован с цитираното съдебно решение по т.д.№ 683/2011 г. на І т.о. ВКС, допуснато по правния въпрос относно формата – за действителност или доказване – на договор за предоставяне на ВиК услуги , но което и в казуалната си част не предлага разрешение на така поставения въпрос.
Девети въпрос удовлетворява изискването за правен, тъй като решаващите изводи на въззивния акт, за надлежно обявена предсрочна изискуемост на кредита, се основават на преценка за наличието на фингирано връчване, съобразно обвързваща страните уговорка в Общите условия и при съобразяване единствено на обстоятелството свидетелстващото изявление на пощенския служител отговаря ли на изискванията на чл.14 във връзка с чл.5 ал.1 от Общите правила, приети с Решение № 581/27.10.2010 г. от Комисията за регулиране на съобщенията, на основание чл.36 ал.2 от Закона за пощенските услуги. Необоснован се явява допълнителния селективен критерий по чл.280 ал.1 т.3 ГПК, тъй като задължителните указания на т.4 от ТР № 1/2010г. по тълк.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС предпоставят посочване на неясна, непълна или противоречива правна норма, чието тълкуване е предпоставило противоречива практика или обосноваване на предпоставки за преодоляване на иначе еднозначна практика, но явяваща се неправилна, поради промяна в обществените условия или изменение на законодателството. По приложението на фингираното връчване, при това, е създадена, вкл. цитирана от касатора, непротиворечива съдебна практика, според която е допустимо договаряне приравняването на опита за предаване на съобщението, какъвто безспорно е предприет от кредитора, на фактическо връчване. Наред с това съдът е отчел като съществено в случая обстоятелството, че кредитополучателят не оспорва промяна на адреса си, посочен в договора, напротив твърди промяна, но не и уведомяване кредитора за новия си адрес, с което се е поставил в обективна невъзможност да получи волеизявлението, при каквито и да било усилия от страна на кредитора. Твърдението на ответницата, че предходно е получавала съобщения от кредитора на друг адрес, е останало недоказано.
Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 2196/15.08.2018 г. по гр.д.№ 3030/2017 г. на Софийски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: