5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 576
София,28.11.2016 година
Върховният касационен съд, Първо гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и четвърти ноември през две хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Жанин Силдарева
ЧЛЕНОВЕ: Дияна Ценева
Светлана Калинова
при секретар
като изслуша докладваното от съдия Светлана Калинова
гражданско дело № 3028 от 2016 година, и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Н. И. М. от [населено място] срещу въззивното решение на Софийския апелативен съд, постановено на 14.10.2015г. по в.гр.д.№2325/2015г., с което е потвърдено решението на първоинстанционния съд, с което е отхвърлен предявеният от Н. И. М. срещу Т. П. И. иск с правно основание чл.124, ал.1 ГПК за приемане за установено, че е собственик на недвижим имот УПИ I – 25 в кв.2 по плана на [населено място], местност „С.-север“, целият с площ от 950кв.м., заедно с построената в имота вилна сграда на два етажа и подпокривно пространство, описана като два апартамента съгласно н.а.№69 от 27.07.2004г.
В изложението към подадената касационна жалба се излагат съображения, че въззивният съд се е произнесъл по няколко материалноправни и процесуалноправни въпроса, които са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. В подкрепа на това твърдение /но без да посочва конкретен въпрос/, касаторът излага съображения за необходимостта от установяване на единно виждане по въпроса за наличието на правен интерес от предявяване на иск, свързани с правомощията на съда при констатиране несъответствието на законовата разпоредба с върховния закон на страната. Поддържа, че липсата на възможност за пряко прилагане на Конституцията на Република България при наличие на закон, уреждащ даден тип обществени отношения, създаденото противоречие между разпоредбата на чл.5, ал.2 от Конституцията със законово регламентирана процедура за прогласяване, установяване противоконституционност, задължението на съда да прилага закона, в това число и върховния закон на страната, но невъзможността да се позове директно на него, правят необходимо изясняването на този въпрос и развитие на правото в тази насока. Поддържа, че съществува неяснота и за начина, по който съдът в изпълнение на задължението си по чл.15 ЗСВ следва да уведоми ВКС и има ли правото да откаже прилагането на дадена норма поради противоречието й с основния закон на страната и как рефлектира това върху постановения от него съдебен акт.
Поддържа, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по въпроса длъжен ли е въззивният съд да постанови решението си въз основа на всички събрани по делото доказателства и след тяхната и на доводите на страните съвкупна преценка, а ако смята някое доказателство за несъотносимо или недостоверно – да изложи мотиви за това. Поддържа, че при представено съдебно решение, с което нотариалният акт е развален не като привиден и симулативен, съдът е следвало да изясни за каква симулация се касае – абсолютна или относителна, т.е. да изследва каква сделка се крие за явната сделка, независимо дали страните са направили такова искане или не.
Поддържа също така, че съдът се е произнесъл по непредявен иск, /което твърдение следва да се приеме като обосноваващо според касатора недопустимост на въззивното решение/, тъй като при предявяването на претенцията не е ставало дума за придобиване на имота на основание давностно владение, а само че ищецът владее и ползва имота преди и след предявяване на иска.
Поддържа, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС и по въпроса развалянето на договор за дарение на основание чл.26 във вр. с чл.17 ЗЗД със съдебно решение без в същото да е посочен вида на симулацията, създава ли транслативен ефект върху надарения и какво е действието спрямо трети лица.
В писмен отговор в срока по чл.287, ал.1 ГПК ответникът по касационна жалба Т. П. И. изразява становище, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по изложените в отговора съображения. Претендира присъждане на направените по делото разноски.
Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл.283 ГПК. Предпоставки за допускане на касационно обжалване не са налице, като съображенията за това са следните:
Н. И. М. е предявил срещу Т. П. Д. иск за признаване за установено, че притежава правото на собственост върху процесния недвижим имот с твърдения, че правото е придобито от него по силата на договор за дарение, сключен на 27.07.2004г. /н.а.№69/. След представяне на влязло в сила съдебно решение, постановено по гр.д.№5817/2010г. по описа на СГС, I-4 състав, с което на основание чл.26, ал.2 ЗЗД е обявен за нищожен като привиден договор за дарение, инкорпориран в н.а.№69, том II, рег.№3944, н.д.№245/2004г. и нотариален акт №69 е обезсилен, и въз основа на дадени от първоинстанционния съд указания за необходимостта от уточняване на какво придобивно основание се позовава /определение от 25.10.2012г./, в молба-уточнение от 18.02.2013г. е посочено, че след обявяване на договора за дарение за нищожен като привиден, съгласно чл.17, ал.1 ЗЗД следва да се прилагат правилата за прикритото съглашение, т.е. на сключения договор за покупко-продажба. Изложени са също и твърдения, че имотът се владее и ползва от ищеца още от 2000г.
С обжалваното решение е прието, че оплакванията във въззивната жалба за произнасяне от първоинстанционния съд по иск, който не е бил посочен в исковата молба, са неоснователни по съображения, че първоинстанционният съд е изследвал /включително и с оглед указанията, дадени от ВКС в определение №250/30.04.2014г. по ч.гр.д.№2214/2014г./ хипотезите, формирани като предмет на спора, а именно доколко ищецът може да се легитимира като собственик на договорно основание, както и на основание придобивния способ на владението.
Посочено е, че в хода на производството по делото от ищеца е представено решение на СГС по гр.д.№5817/2010г. от 27.10.2010г., с което сделката, оформена с н.а.№69/27.07.2004г., по силата на която ищецът извежда своето право, е обявена за нищожна, като решението по това дело е влязло в сила и по отношение на претендираното от ищеца право на собственост върху предмета на спора по настоящето дело. Посочено е, че с това решение съдът не е приел относителна симулация и не е приложил правилата за прикритата сделка, а сделката е била обявена за нищожна и със същото решение е обезсилен нотариалният акт, от което е изведено, че договорът за дарение, сключен между Н. И. М. като надарен и неговата майка С. Н. – дарител, е бил признат от съда за нищожен поради абсолютна симулация. Поради това е прието, че възраженията, основани на твърдение, че по правилата на чл.17, ал.1 ЗЗД в сила са правилата на прикритото съглашение, в настоящето производство не следва да се разглеждат – същите биха могли да се разглеждат в спор относно правото на собственост между страните по сделката /Н. М. и С. Н./. Поради това е прието, че в отношенията с Т. П. И. ищецът Н. И. М. не се легитимира като собственик на процесния имот на основание покупко-продажба.
Прието е, че от събраните по делото доказателства не се установява предявилото иска лице да е владяло имота по смисъла на чл.79, ал.1 ЗС, тъй като от 2000г. до датата на завеждане на исковата молба такова владение не е било упражнявано в течение на 10 годишния срок, т.е. не е установено да е владял имота самостоятелно и необезпокоявано повече от 10 години, още повече при твърдението, че владее имота от 2000г. заедно с майка си.
Поставените въпроси, свързани със задължението на съда да приложи пряко нормите на Конституцията на Република България, ако установи, че разпоредбите на закона, уреждащ спорното правоотношение, им противоречат, не обосновава наличие на основание за допускане на касационно обжалване, тъй като подобен въпрос не е бил повдиган в хода на производството пред първоинстанционния и въззивния съд – не са навеждани доводи за противоречие на приложимите разпоредби на ЗЗД или ЗС с норми на Конституцията.
Не е налице основание за допускане на касационно обжалване и по въпроса за правомощието на въззивния съд да постанови решението си въз основа на всички събрани по делото доказателства и след тяхната и на доводите на страните съвкупна преценка. Обосновавайки наличието на основание за допускане на касационно обжалване по този въпрос, касаторът не посочва конкретни доказателства, доводи и възражения, които въззивният съд да не е обсъдил, респективно да не е преценил в съвкупност. Така наведените доводи представляват по естеството си касационни оплаквания за неправилност, основани на поддържаната от касатора защитна теза в процеса, която не е споделена от въззивния съд по изложените в обжалваното решение съображения, включително чрез препращане към мотивите на първоинстанционното решение по реда на чл.272 ГПК.
За да обоснове наличие на основание за допускане на касационно обжалване по въпроса развалянето на договор за дарение на основание чл.26 във вр. с чл.17 ЗЗД със съдебно решение без в същото да е посочен вида на симулацията, създава ли транслативен ефект върху надарения и какво е действието спрямо трети лица, касаторът се позовава на решение №453/20.06.2003г. по гр.д.№990/2002г. на Второ ГО на ВКС, в което е прието, че симулативен е договорът, от който страните, които са го сключили, не желаят да бъдат обвързани; симулативният договор е нищожен, независимо от това че не прикрива никаква друга сделка /абсолютна симулация/ или прикрива някаква друга сделка и каква /относителна симулация/; дали зад нищожния симулативен договор има прикрита сделка и каква, е предмет на иска с правно основание чл.17, ал.1 ЗЗД; такъв иск /за разкриване на симулацията/ е самостоятелен. Твърдяното от касатора противоречиво разрешаване на въпроса не е налице, тъй като изложените във въззивното решение съображения са идентични – към настоящия момент единственото постановено съдебно решение, разрешаващо спора за правното действие на сключения през 2004г. договор признава същия за нищожен като симулативен и обезсилва нотариалния акт, който обективира сделката. Иск с предмет разкриване на прикритата сделка между страните по нея /Н. М. и С. Н./ не е бил разглеждан от съда, а при обезсилване на нотариалния акт, т.е. при липса на предвидената в закона нотариална форма за действителност, в настоящето производство не би могло да се приеме, че се проявяват правните последици на прикритата сделка, както е прието и в обжалваното решение.
По доводите за недопустимост на решението – заявеното придобивно основание /договор за покупко-продажба/ е разгледано от въззивния съд, поради което следва да се приеме, че произнасянето и по твърденията за упражнявана фактическа власт върху имота и квалифицирането им като заявено придобивно основание /придобиване право на собственост по давност/ не би могло да обоснове извод за недопустимост на решението – тези доводи са разгледани наред с въведените в спорния предмет твърдения за придобиване правото на собственост въз основа на деривативен придобивен способ.
Изразеното от въззивния съд становище съответства на практиката на ВКС по приложението на чл.26, ал.2 ЗЗД и чл.17, ал.1 ЗЗД. В производството не са били поставени на разглеждане въпроси, имащи значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, нито е налице противоречиво произнасяне от съдилищата по въпросите, имащи значение за изхода на спора. Поради това следва да се приеме, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване.
Водим от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване въззивното решение, постановено на 14.10.2015г. по в.гр.д.№2325/2015г. по описа на Софийския апелативен съд.
Председател:
Членове: