1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 577
София, 28.11.2016 година
Върховният касационен съд, Първо гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и четвърти ноември през две хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Жанин Силдарева
ЧЛЕНОВЕ: Дияна Ценева
Светлана Калинова
при секретар
като изслуша докладваното от съдия Светлана Калинова
гражданско дело № 3117 от 2016 година, и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Ю. К. К., Л. К. Д., А. Д. Д. и Й. Х. Б. срещу въззивното решение на Пловдивския окръжен съд, постановено на 02.03.2016г. по в.гр.д.№1241/2015г., с което е потвърдено решението на първоинстанционния съд, с което е допусната делба на поземлен имот, находящ се в [населено място], [улица], с идентификатор по КК на [населено място] №00702.518.136, с площ от 218кв.м., както и построената в него сграда с идентификатор №00702.518.136.1 със застроена площ 194кв.м., с предназначение: сграда за търговия, при квоти 54/168 идеални части общо за Р. Д. П. и В. В. П.; 20/168 идеални части за Ю. К. К.; 20/168 идеални части за Л. К. Д.; общо 36/168 идеални части за Л. К. Д. и А. Д. Д.; 18/168 идеални части за Д. К. И.; 10/168 идеални части за Й. Х. Б.; 5/168 идеални части за С. М. Б. и 5/168 идеални части за М. М. Б., като по отношение на В. П. П., Е. К. И. и Н. Г. К. искът за делба е отхвърлен.
В изложението към подадената касационна жалба се излагат съображения, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВС и ВКС по въпросите:
1.Допустимо ли е съдебно решение, в което съдът се е произнесъл по искане, с което не е сезиран /като касаторите поддържат, че доколкото между страните не е съществувал спор досежно квотите по отношение на намиращата се в имота постройка, недопустимо съдът ги е преразпределил/;
2.Когато съдът счете, че една временна постройка /преместваем обект по реда на чл.120, ал.4 ППЗТСУ/отм./ е променена в недвижим имот, следва ли да укаже на страните да събират доказателства в тази посока, ако не е бил сезиран с такъв иск и не е разпределял доказателствената тежест;
3.Може ли временен обект, осъществен по реда на чл.120, ал.4 ППЗТСУ/отм./ да бъде придобит по приращение;
4.Ако съдът счита, че един имот /движима вещ, осъществена по реда на чл.120, ал.4 ППЗТСУ/отм./ се е трансформирала в недвижим имот, следва ли да ползва специални знания за установяването на тази трансформация, за изследване на конструкцията, начина на осъществяване и времето на осъществяване, както и за градоустройствения статут;
5.Съществува ли разлика в правния режим на „непреместваем обект“ /по аргумент от §5, т.80 ЗУТ/ с „недвижима вещ“ – чл.110, ал.1 ЗС;
6.Разполага ли наследникът с иск по чл.76 ЗН при разпореждане с идеална част от сънаследствен имот от друг сънаследник в полза на трето лице, ако вече са извършени и други разпореждания.
В писмен отговор в срока по чл.287, ал.1 ГПК ответниците по касационна жалба Р. Д. П. и В. В. П. изразяват становище, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по изложените в отговора съображения.
Останалите съделители не изразяват становище досежно наличието на основание за допускане на касационно обжалване.
Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл.283 ГПК. Налице са предпоставки за допускане на касационно обжалване , като съображенията за това са следните:
Р. Д. П. и В. В. П. са предявили срещу Ю. К. К., Л. К. Д., А. Д. Д., Д. К. И., Й. Х. Б., С. М. Б. и М. М. Б. иск за делба на процесния недвижим имот, като в исковата молба са изложени фактически твърдения за начина на придобиване на правото на собственост, както и за идеалните части, които всеки един от съделителите е придобил както от терена, така и от сградата.
В писмен отговор на исковата молба съделителите Ю. К. К., Л. К. Д., А. Д. Д. и Й. Х. Б. въвеждат в спорния предмет възражение за относителна недействителност на сделката, с която Р. Д. П. е придобила от Е. К. И. 3/28 ид.части от терена и 1/12 ид.част от сградата по смисъла на чл.76 ЗН /н.а.№161, том I, дело №118/2012г. от 03.02.2012г./, както и за недействителност на сделката, с която Р. Д. П. придобива от В. П. П. идеални части по смисъла на чл.76 ЗН, както и на чл.40 ЗЗД /н.а.№175, т.VI, дело №864/2012г. от 09.05.2012г./. С оглед на това е поискано конституирането в делбата на прехвърлителите В. П. П. и Е. К. И..
С протоколно определение от 03.04.2013г. в делбеното производство като съделители са констутирани В. П. П. и Е. К. И. /с оглед направеното възражение за недействителност по чл.76 ЗН/, както и Н. Г. К., съпруг на съделителя Ю. К. К..
Производството е във фазата по допускане на делбата.
С обжалваното решение е прието, че постройката /сграда за търговия/ следва да бъде допусната до делба между съделителите Р. Д. П., В. В. П., Ю. К. К., Л. К. Д., А. Д. Д., Д. К. И., Й. Х. Б., С. М. Б. и М. М. Б. при същите квоти, при които до делба е допуснат и терена, в който се намира. Изложени са съображения, че правото на собственост върху терена /ПИ с идентификатор №00702.518.136/ е възстановено по реда на ЗВСНОИ по З., ЗПИНМ и др. на наследниците на Х. Я. А. С. /Л. П. С., А. К. С., Л. К. Д., Ю. К. К., В. М. И., В. Д. Д., А. Т. П./, като след възстановяване на собствеността правата на починалата през 1994г. Лула П. С. са придобити чрез наследяване от нейните низхододящи А. К. С., Л. К. Д. и Ю. К. К.; правата на починалата след възстановяване на собствеността В. М. И. са придобити чрез наследяване от нейните низходящи Е. И. и Д. И.; правата на починалата след възстановяване на собствеността А. Т. П. са придобити чрез наследяване от нейната дъщеря В. П.. Прието е също така, че част от наследниците са се разпоредили с правата си върху имота както следва: А. С. е дарила своите 15/42 ид.части на синовете си Й. Б. и М. Б. /н.а.№135/19.12.1997г./, след което М. Б. е продал на своите деца С. Б. и М. Б. своята идеална част при равни права /н.а.№31/29.12.2010г./; В. Б. е продала своите 3/14 ид.части на Л. Д. /също наследник на общия наследодател/ и нейния съпруг А. Д., които придобиват тези права в режим на СИО /н.а.№167/28.05.2012г./; Е. И. е продал своите 3/28 ид.части на Р. П. и В. П. /н.а.№17/03.02.2012г./; В. П. продава своите 3/14 ид.части на Р. П. и В. П. /н.а.№132/09.05.2012г./. С оглед на установените правила за наследяване, включително и по право на заместване, както и на извършените разпоредителни сделки е прието, че следва да бъдат определени правата на съделителите в съсобствеността върху този недвижим имот.
Посочено е, че към момента на възстановяване на собствеността върху имота в същия е поставен павилион-сглобяема конструкция, заемащ цялата дворна площ, който със споразумение от 18.09.1992г. е продаден от ОФ“А.“ на част от сънаследниците – А. С., Л. Д., Ю. К., В. И., В. М. и А. П. при права по 1/6 идеална част за всеки един от тях.
За безспорно е прието, че този обект е осъществен като временен такъв по реда на чл.120, ал.4 ППЗТСУ, даващ възможност временно да съществуват и да бъдат ползвани по определено предназначение обекти, разположени върху чужд терен – за конкретен срок или до предприемане на действия по реализиране на предвиденото в плана устройствено мероприятие. Прието е, че тези обекти могат да бъдат както движими, така и недвижими, като преценката за това следва да се извърши по правилото на чл.110 ЗС – в зависимост от това дали са трайно прикрепени към земята и не могат да се отделят без разрушаването им или могат да бъдат разглобени без съществено увреждане.
За безспорно е прието, че към момента на възстановяване на собствеността върху терена осъщественият в него обект е представлявал павилион-сглобяема конструкция /според заключението на СТЕ обектът е осъществен в изпълнение на РС №411/21.12.1976г. на Г.-А., с което се позволява на [фирма] монтиране на метален павилион в имота, съгласно одобрен проект. Въз основа на заключението на СТЕ е прието за установено, че по кадастралната основа на действащия устройствен план на [населено място] /одобрен със заповед №698/31.08.1993г./ павилионът е заснет като „едноетажна сграда-магазин“, а със заповед № Д-385/13.05.1999г. предназначението й е сменено от магазин на кафе-аперитив. Прието е, че понастоящем постройката е заснета в кадастралната карта на [населено място] като самостоятелен обект – едноетажна сграда с идентификатор №00702.518.136.1, като от обясненията на вещото лице арх.К. се установява, че понастоящем обектът е с променени характеристики и представлява сграда, а не преместваема конструкция и според вещото лице обектът не може да бъде преместен без да бъде разрушен /“ограждащите елементи трябва да бъдат разделени“/. С оглед на това е прието, че макар и поставен като движима вещ, като каквато павилионът е придобит чрез покупка от шестима от наследниците на Х. Я. С., понастоящем обектът е трансформиран в сграда, трайно прикрепена към земята. И доколкото не се установява да е учредявано право на строеж в полза на конкретни лица върху възникналата недвижима вещ, е прието, че по правилото на чл.92 ЗС сградата принадлежи на собствениците на терена при същите права. Именно поради това сградата е допусната до делба при квоти, различни от посочените от предявилите иска съсобственици /в исковата молба като съсобственици на постройката са посочени лицата, придобили собствеността по силата на сключения на 18.09.1992г. договор за покупко-продажба, респективно техните правоприемници при дялове, определени от този договор и последващите прехвърлителни сделки, както и наследяване/.
Възраженията за относителна недействителност по смисъла на чл.76 ЗН на разпорежданията, с които предявилите иска лица са придобили правата си /договори за покупко-продажба, сключени с н.а.№17/03.02.2012г. и №132/09.05.2012г. са приети са неоснователни. Изложени са съображения, че предвидената в чл.76 ЗН недействителност е особен вид-разпоредителната сделка всъщност поражда целените правни последици и валидно обвързва страните по нея, но е непротивопоставима по отношение на неразпоредилите се с дела си сънаследници, като систематичното място на разпоредбата и практическото й тълкуване сочат, че основната й защитна функция е насочена към определен кръг лица и при определени условия – само сънаследниците в спора относно ликвидиране на съсобствеността, възникнала от наследяване. Посочено е също така, че тази разпоредба има за цел да обезпечи възможността неразпоредилите се сънаследници да получат реален дял от наследството според състоянието му в момента на неговото откриване – да не се раздроби наследствената маса, да се избегнат затруднения и усложнения в делбата, да се запази възможността на неразпоредилите се сънаследници във втората фаза на делбата да се възползват от правата си по чл.349, ал.2 ГПК и да упражнят правата си по чл.12, ал.2 ЗН. Поради това е прието, че приложението на чл.76 ЗН би било оправдано и би изпълнило защитните си функции само при положение, че при уважаване на възраженията и изключване на приобретателите по атакуваните сделки, имуществото ще се върне в патримониума на призованите към наседяване лица и делбата ще се допусне между тях. В настоящия случай е прието, че съсобствеността възниква първоначално по наследяване между наследниците на Х.Я. А., като впоследствие някои от тях са извършили разпоредителни сделки в полза на трети за съсобствеността лица, въз основа на които права върху имота са придобили не само ищците, но и ответниците Й. Б., С. Б., М. Б. и А. Д.. Поради това според въззивния съд съсобствеността вече няма наследствен характер, а от друга страна и при уважаване на възраженията и прогласяване недействителността на атакуваните две разпоредителни сделки, съсобствеността върху имота не би се върнала в кръга на наследниците на Я. А., а права върху имота биха имали и трети за сънаследниците лица, поради което не би се изпълнила защитната функция на разпоредбата на чл.76 ЗН и приложението й би останало самоцелно.
За да обоснове поддържаното наличие на основание за допускане на касационно обжалване по въпроса дали е допустимо съдебно решение, в което съдът се е произнесъл по искане, с което не е сезиран, касаторите посочват решение №192/19.07.2011г. по гр.д.№1531/2010г. на Второ ГО на ВКС, в което е прието, че при липсата на спор между наследниците решението на съда , без каквито и да е спорове в тази насока, не може да изненада страните с преценка за действителността на титула за собственост. Прието е, че решаващият съд е бил длъжен да направи преценка за действителността, респ. недействителността на административния акт не само доколкото страните нямат възражения в тази насока. Прието е, че такава преценка за действителността на административния акт като юридическо основание за възникване на съсобствеността, не нарушава диспозитивното начало, защото преценката се прави в рамките и по повод на поисканата от съда защита и касае преценката на доказателствата и тяхното правно действие за конкретния правен спор. Изложени са съображения, че само ако основанието за наличие на твърдяната съсобственост е сделка, може да се поддържа тезата за нарушено диспозитивно начало, тъй като оспорването на действителността на сделката съставлява по своята правна същност пряко заявен или чрез възражение установителен иск, какъвто само страните по сделката могат да заявят, а ако няма такова позоваване, то евентуалното произнасяне на съда би било извън предметната рамка на спора.
Съображенията, изложени в соченото от касатора решение на тричленен състав на Второ ГО на ВКС не обосновават наличие на основание за допускане на касационно обжалване по причина, че в същото е разгледана съвършено различна хипотеза, а именно за допустимостта съдът да осъществява преценка за действителността на сделка без страните да са въвели подобен въпрос в спорния предмет, докато в настоящия случай въззивният съд не е извършвал подобна преценка и не е отрекъл валидността на сключеното на 18.09.1992г. споразумение, нито силата на присъдено нещо на решението на Асеновградския районен съд от 22.03.1994г. по гр.д.№456/1993г. – съдът е основал извода си за правата, при които следва да бъде допусната до делба постройката, на правните последици от факти, които са се осъществили след влизане на това решение в сила. Според непротиворечивата към настоящия момент практика на ВКС въпросът за частите на съделителите е въпрос на правилно приложение на закона и съдът е длъжен да го изследва служебно, като определи според установеното по делото действителните им квоти, при които допуска делбата /решение №621/13.07.2011г. по гр.д.№1195/2009г. на Първо ГО на ВКС; решение №46/28.02.2014г. по гр.д.№4870/2013г. на Първо ГО на ВКС; решение №190/19.10.2015г. по гр.д.№3054/2015г. на Първо ГО на ВКС/. В съответствие с така установената задължителна практика на ВКС въззивният съд е определил делбените права на страните според извършения анализ на събраните доказателства. Още повече, че между страните е съществувал и спор по въпроса дали дяловете, при които следва да се допусне делбата на постройката следва да бъдат различни от дяловете, при които да се допусне до делба терена.
По поставения въпрос следва ли съдът да укаже на страните да събират доказателства, когато счете, че една временна постройка /преместваем обект по чл.120, ал.4 ППЗТСУ/отм./ е променена в недвижим имот, ако не е бил сезиран с такъв иск, касаторите поддържат, че неизвършването на тези действия от въззивния съд противоречи на тълкуването на процесуалния закон, извършено с ТР №1/09.12.2013г. по тълк.д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС за задълженията на въззивния съд да даде указания на страните относно релевантните факти и разпределението на доказателствената тежест, както и да укаже за необходимостта да бъдат ангажирани съответните доказателства, ако дадената от първата инстанция квалификация на предявения иск е неправилна, вследствие на което са им дадени неточни указания относно подлежащите на доказване факти. Подобни доводи, свързани с непълнота или неточност на доклада на първоинстанционния съд обаче не са въведени надлежно в производството пред въззивния съд – във въззивната жалба такива доводи, респективно искания за събиране на нови доказателства, не се съдържат, поради което така поставения въпрос следва да се приеме за неотносим.
По въпроса може ли временен обект, осъществен по реда на чл.120, ал.4 ППЗТСУ/отм./ да бъде придобит по приращение касаторите се позовават на решение №44/03.02.2012г. на Първо ГО на ВКС по гр.д.№250/2011г., в което е прието, че в случай че се установи, че сградата е с временен статут, предвид характеристиката й на павилион и начина на изпълнението й, то от това следва, че правото на собственост върху нея не може да бъде придобито на основание приращение – тя подлежи на премахване по реда, установен в ЗУТ, а материалите, от които е построена, са собственост на този, който я е построил. Позовават се и на решение №261/23.01.2015г. на Първо ГО на ВКС по гр.д.№502/2014г., в което е прието, че по отношение на временните постройки по чл.120 ППЗТСУ/отм./ правилото на чл.92 ЗС не намира приложение-тези постройки имат временен характер и подлежат на премахване с изтичане на срока за ползването им или при заемане на терена за предвиденото по плана строителство, без да се заплащат, независимо от това дали са изградени и се ползват от собственика на терена или от друго лице.
Даденото от тричленни състави на ВКС разрешение за възможността временен обект да бъде придобит по приращение обаче не би могло да обоснове наличие на основание за допускане на касационно обжалване по настоящето дело, тъй като в случая въззивният съд не е приел, че по приращение е придобито правото на собственост върху временната постройка-метален павилион – прието е, че правото на собственост върху сградата, имаща временен статут, е придобито по силата на сключения на 18.09.1992г. договор. Изводът за приложимост на принципа на приращението е основан на констатираната от съда последваща промяна, за която е прието, че има за последица трансформиране на павилиона в сграда, която е трайно прикрепена към земята.
Не е налице основание за допускане на касационно обжалване и по въпроса ако съдът счита, че един имот /движима вещ, осъществена по реда на чл.120, ал.4 ППЗТСУ/отм./ се е трансформирала в недвижим имот, следва ли да ползва специални знания за установяването на тази трансформация, за изследване на конструкцията, начина на осъществяване и времето на осъществяване, както и за градоустройствения статут.
За да обосноват наличието на поддържаното основание за допускане на касационно обжалване, касаторите се позовават на решение №44/03.02.2012г. на Първо ГО на ВКС по гр.д.№250/2011г., в което е прието, че за факти с правно значение, за установяването на които са необходими специални знания, е необходимо изслушването на експертиза.
Позовават се и на решение №257/23.03.2009г. по гр.д.№734/2008г. на Първо ГО на ВКС, в което е прието, че изясняването на тези обстоятелства изисква специални знания и затова съдът е следвало да назначи техническа експертиза дори без да е имало такова искане от страните. В това решение изрично е посочено, че ако процесната постройка действително е имала временен статут, това обстоятелство ще има съществено значение за придобивното основание и следва да бъде съобразено от съда при преценка основателността на предявения иск. В настоящия случай обаче между страните съществува спор за вида на постройката /дали и към настоящия момент тя представлява преместваем обект с временен статут или трайно прикрепена към терена сграда/, поради което и по изрично направено доказателствено искане, съдът е допуснал изслушването на съдебно-технически експертизи и на заключението на експертите е основал своя извод за характера и статута на постройката.
Не е налице основание за допускане на касационно обжалване и по въпроса съществува ли разлика в правния режим на „непреместваем обект“ /по аргумент от §5, т.80 ЗУТ/ с „недвижима вещ“ по смисъла на чл.110, ал.1 ЗС.
Касаторите твърдят, че въззивният съд приравнява тези две понятия, като приема, че ако ограждащите елементи следва да бъдат разделени, то обектът представлява недвижим имот и поддържат, че това становище противоречи на изложенито в решение №266/29.04.2009г. на ВКС по гр.д.№1299/2006г. на Трето ГО на ВКС /по стария ред постановено/, в което е прието, че ако една вещ не може да бъде преместена, но може да бъде демонтирана, тя не се явява недвижима вещ по смисъла на чл.110, ал.1 ЗС. По това дело е установено, че павилионите не могат да бъдат отделени от земята без да се наруши тяхната цялост, но могат да бъдат демонтирани. Прието е, че при доказателствата, че са касае до сглобяеми обекти, то необоснован се явява извода на въззивния съд, че павилионите са недвижима вещ по смисъла на чл.110 ЗС и за придобиването им е необходимо сключване на договор в нотариална форма.
По въпроса дали начина на прикрепване на временен обект по чл.120, ал.4 ППЗТСУ/отм./ към земята за статута на обекта като движима или недвижима вещ с оглед регламентацията на §17 ЗР на ЗУТ, въззивният съд се е съобразил с тълкуването, дадено по реда на чл.290 ГПК от тричленен състав на Второ ГО на ВКС в решение №152/07.04.2010г. по гр.д.№831/2009г. на Второ ГО на ВКС, в което е прието, че като временни обекти по реда на чл.120, ал.4 ППЗТСУ/отм./ могат да се изграждат, респ. поставят както недвижими, така и движими вещи. Преценката за характера на временния обект се извършва по правилото на чл.110 ЗС – ако разрешението за строеж и строителната документация са за вещ, трайно прикрепена към земята, която не може да бъде отделена без разрушаването й, то се касае до недвижим имот, а ако вещта може да бъде разглобена без съществено увреждане-до движима вещ. В настоящия случай въззивният съд е основал извода си на строителните книжа, въз основа на които е извършена промяната в допуснатата до делба постройка.
Изложените от въззивния съд съображения за неоснователност на възраженията за относителна недействителност на разпорежданията, с които предявилите иска лица са придобили правата си /договори за покупко-продажба, сключени с н.а.№17/03.02.2012г. и №132/09.05.2012г./, обосновават наличие на основание за допускане на касационно обжалване по въпроса разполага ли наследникът с иск или възражение по чл.76 ЗН при разпореждане с идеална част от сънаследствен имот от друг сънаследник в полза на трето лице, ако вече са извършени и други разпореждания, по отношение на които подобно възражение не е направено. С оглед особеностите на настоящия случай, при който възражението касае само разпоредителните сделки, с които се легитимират предявилите иска за делба лица, както и липсата на съдебна практика по този въпрос, касационното обжалване следва да бъде допуснато по реда на чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Водим от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА до касационно обжалване въззивното решение, постановено на 02.03.2016г. по в.гр.д.№1241/2015г. по описа на Пловдивския окръжен съд.
Указва на касаторите в едноседмичен срок от съобщението да внесат по сметка на ВКС държавна такса в размер на 25.00лв. /двадесет и пет лева/ за разглеждане на касационната жалба по същество и да представят доказателства, че дължимата държавна такса е внесена.
След представяне на доказателства, че държавната такса е внесена, делото да се докладва на председателя на Първо ГО на ВКС за насрочване в открито съдебно заседание.
Председател:
Членове: