Р Е Ш Е Н И Е
№58
гр. София, 29.05.2018 година
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в открито съдебно заседание на седемнадесети април през две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Камелия Маринова
ЧЛЕНОВЕ: Веселка Марева
Красимир Влахов
при участието на секретаря Зоя Якимова
като изслуша докладваното от съдия Веселка Марева гр. д.№ 2300 по описа за 2017 година и за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по чл. 290 ГПК.
Обжалвано е решение №1621 от 09.12.2016г., поправено с решение № 92 от 31.01.2017г. по гр.д. № 2477/2016г. на Пловдивски окръжен съд, с което е отменено решение № 2529 от 19.07.2016г. по гр.д. № 3546/2016г. на Пловдивски районен съд и вместо това е постановено ново, с което е осъдена [община] на основание чл.76 ЗС да предаде на Футболен клуб “В.“ владението на поземлен имот с идентификатор 56784.530.9709 по кадастралната карта на [населено място], представляващ терен с площ 21 242 кв.м., заедно с футболно игрище, съблекалня към него със застроена площ 248 кв.м., масивна едноетажна сграда – съблекалня, абонатна станция от 101 кв.м., съблекалня – едноетажна сграда с площ от 75 кв.м., едноетажна сграда – помпена станция с площ от 44 кв.м., баскетболно игрище, игрище за тенис на корт, и терен с площ от 39 198 кв.м., ведно със стадион и прилежащите към него сгради и съоръжения, паркинг и игрище, попадащи в югоизточната част от описаната част от терена.
В касационната жалба на [община] се поддържат съображения за неправилност на въззивното решение. Твърди се, че изводите на съда са необосновани; че не са обсъдени правилно конкретни обстоятелства, които са безспорни при наличните доказателства; че не е установено държането да е отнето по скрит начин, предвид факта, че [фирма], което е адресат на заповедта по чл. 65 ЗОбС и ФК”В.” се представляват от едно и също лице.
Ответникът ФК “В.“ оспорва жалбата.
С определение № 18 от 10.01.2018г. е допуснато касационно обжалване на основание чл. 280, ал.1, т.1 ГПК поради противоречие с практиката на ВКС по въпроса за задължението на въззивния съд да определи правилно предмета на спора и да мотивира решението си като отговори на всички заявени възражения на ответната страна.
Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение като разгледа жалбата в рамките на наведените основания, установи следното:
Предявен е иск за възстановяване на нарушено владение по чл.76 ЗС от Футболен клуб “В.“ срещу [община]. Ищецът твърди, че владее и ползва необезпокоявано повече от 10 години поземлен имот с идентификатор 56784.530.9709 по кадастралната карта на [населено място], който е с площ 82280 кв.м. и представлява футболно игрище, ведно с построена съблекалня към него на 248 кв.м., масивна едноетажна сграда – съблекалня и абонатна станция на 101 кв.м., едноетажна сграда – съблекалня с площ 75 кв.м., помпена станция с площ 44 кв.м., баскетболно игрище и игрище за тенис на корт. Част от недвижимия имот с площ от 76 735 кв.м. е актуван като общинска собственост. По отношение на имота е издадена от страна на общината заповед по чл. 65 ЗОбС за изземване срещу трето лице – [фирма], а между ищеца и ответника е висящ процес за делба. На 18.03.2016г. представители на общината запечатали съблекалните, заградили с вериги и катинари портала на имота, като по този начин отнели владението на ищеца.
Ответникът поддържа и се установява от доказателствата, че имот № 56784.530.9709 е публична общинска собственост. Той е с площ 82 280 кв.м.; в него се намират осем сгради, включително описаните в исковата молба, както и още два плувни басейна, зала „О.”, тенис зала. Имотът е отдаден е с договор за концесия на [фирма] със срок до 2015г., а от своя страна концесионерът [фирма] е сключил през 2006г. договор за наем с [фирма], представлявано от П. Н., със срок 10 години. Договорът за наем обхваща футболно игрище със съблекалня на 248 кв.м., съблекалня и абонатна станция на 101 кв.м., съблекалня на 75 кв.м., помпена станция на 44 кв.м., баскетболно игрище и игрище за тенис на корт. Според договора от 28.04.2006г. наемателят може да ползва вещта за развитие на спорта футбол и за състезателно-тренировъчна дейност на ФК “В.“- т.1.1. Поради изтичане срока на концесията със заповед от 05.06.2015г. кметът на [община] е наредил на основание чл. 65 ЗОбС изземване от [фирма] на част от имота – публична общинска собственост, а именно футболно игрище – терен от 21 242 кв.м., заедно с гореописаните сгради, както и на терен от 39 198 кв.м., ведно със стадион и прилежащи към него сгради и съоръжения, паркинг и игрища, попадащи в югоизточната част на описаната част от терена. На 26.02.2016г. е предприето изземване, но то е препятствано от трениращи деца, техни ръководители, родители и медии. Изземването е извършено на 18.03.2016г. със съдействие на полицията. На изземването е присъствал управителя на [фирма] и на ФК “В.“ П. Н..
Разпитаните свидетели Б. и Д. сочат, че стадионът е ползван за тренировки от ФК “В.“, че там деца тренират футбол още от 2006г., а от двете страни на трибуните има надпис ФК “В.“. След изземването имало затруднения в достъпа до стадиона няколко дни, след това тренировките на децата продължили, макар и по друг график и не винаги на големия стадион. Прието е за безспорно между страните, че в периода 2001-2015г. на стадиона са провеждани футболни срещи на ФК “В.“.
Въззивният съд е приел, че по отношение владението на ищеца до 18.03.2016г. няма спор и то е упражнявано в продължение на повече от шест месеца, видно от свидетелските показания. На второ място съдът е счел, че владението е отнето по насилствен начин – ответникът е държал имота по надлежен ред, като прекратяването на договора за концесия не прави собственика автоматично владелец и не му дава възможност да отнема в имота от държателя по насилствен начин, а следва да бъде предприета съответната процедура. Щом самият той е предоставил владението на имота на ищеца, не може да го отнема от него чрез самоуправни действия. Независимо от статута на имота като публична общинска собственост и невъзможността да бъде придобиван по давност, след като към момента на отнемането владелец и държател е ФК “В.“, то спрямо него трябва да се проведе процедурата по изземване, а не спрямо търговското дружество [фирма].
Тъй като в исковата молба е поискано предаване на владението върху целия поземлен имот с площ 82 280 кв.м. и върху конкретно описани сгради, то с решението от 09.12.2016г. съдът е уважил иска за целия този терен. В решението по чл.247 ГПК, постановено на 31.01.2017г. по молба на [община], съдът е взел предвид, че ФК „В.” стопанисва единствено стадиона и игрищата, но не и плувния комплекс и спортна зала „О.”. Затова допуска поправка на очевидна фактическа грешка като постановява да се предаде владението не върху целия поземлен имот, който е бил обект на концесионния договор, а само върху стопанисваната от [фирма] и от футболния клуб част с посочените сгради, намиращи се в нея.
По основанието за касационно обжалване.
В практиката на Върховния касационен съд се приема, че въззивният съд, в рамките на наведените в жалбата оплаквания, дължи даване на собствено разрешение на спорния предмет след самостоятелна преценка на доказателствата, формиране на собствени фактически и правни изводи, които да съдържат отговор на наведените правозащитни и правоизключващи възражения на ответната страна; в още по-голяма степен такава обосновка е нужна когато въззивният съд постановява различен краен резултат на спора. В този смисъл е Решение № 101 от 03.06.2015г. по т.д. № 1740/2014г. на І т.о., ТК. Тази практика се споделя от настоящия състав.
По касационната жалба.
Обжалваният съдебен акт на Пловдивски окръжен съд е постановен в отклонение от тези принципни постановки и се явява неправилен поради допуснато нарушение на съдопроизводствените правила. За разлика от първоинстанционния съд, Пловдивски окръжен съд не е обсъдил и не е дал отговор на основните възражения на ответника по иска: че отнемането е извършено въз основа на подлежаща на предварително изпълнение заповед по чл. 65 ЗОбС от общински служители, които са изпълнявали тази заповед; че дори и след т.нар. „отнемане” членовете на футболния клуб са продължили тренировките на стадиона по график; че фактическата власт върху имота е упражнявана не от футболния клуб, а от [фирма]; че отнемането не е извършено по скрит начин, доколкото е присъствал представляващият футболния клуб П. Н., който представлява и [фирма]. Решаващият съд не е извършил разграничение между хипотезите на чл. 75 и 76 ЗС, квалифицирал е иска и на двете основания, нито ясно е посочил дали ищецът е държател или владелец – в решението се съдържат и двете твърдения. Тези неточности произтичат от липсата на конкретно обсъждане на събраните доказателства и от некоректната им интерпретация. Съдът е приел, че владението на ищеца е предоставено от общината, което не кореспондира нито с твърденията в исковата молба, нито с доказателствата – няма спор, че държането на обекта е предоставено на [фирма] от концесионера [фирма] по силата на сключения между тях договор за наем.
При съвкупната преценка на доказателствата и на възраженията на ответника, се налага извод за неоснователност на претенцията. Футболният клуб е държател на имота, като неговите права произтичат от тези на наемателя [фирма], доколкото в договора за наем между това дружество и дружеството-концесионер е посочено, че имотът ще се ползва за нуждите на футболния клуб. С оглед на това квалификацията на претенцията е по чл. 76 ЗС. Безспорно е, че теренът и обектите са държани и ползвани от футболния клуб по посочения в исковата молба начин – провеждани са тренировки и футболни срещи. Същевременно, при създадените отношения практически е невъзможно да се разграничи държането на [фирма] като наемател от държането на ФК „В.”, като производно от първото, още повече че законен представител и на двете юридически лица е едно и също физическо лице. Предвид изтеклия срок на договора за концесия общината с основание е предприела действия по чл. 65 ЗОбС за изземване на имота от [фирма], тъй като именно това лице е държател според договора за наем.
Спрямо ищцовото сдружение не са осъществени предпоставките на чл. 76 ЗС – държането да е отнето с насилие или по скрит начин. Несъмнено е, че управителят на футболния клуб е знаел за изземването. П. Н. е бил уведомен за заповедта по чл. 65 ЗОбС в качеството му на управител на [фирма], получил е покана за доброволно напускане и в крайна сметка е присъствал на проведеното на 18.03.2016г. запечатване на помещенията – виж протокола на л.142 от първоинстанционното дело. Следователно, държането не е отнето по скрит начин. То не е отнето и чрез насилие – извършено е въз основа на издадена по надлежния ред заповед за кмета на общината в изпълнение на неговите правомощия.
На следващо място, явно е от показанията на доведените от ищцовата страна свидетели /св. Б./, че поради извършените от общината действия, футболният клуб е имал проблеми с достъпа до имота само за няколко дни, след което тренировки са провеждани, макар и по друг график; такива се провеждат и понастоящем. Свидетелката сочи, че на входа има общинска охрана и не може да се влиза с автомобили, но тренировките на децата продължават. В протокола от 18.03.2016г. изрично е взето предвид, че на следващия ден на стадиона ще се провеждат срещи от пролетния шампионат на Б. за момчета, поради което част от помещенията не са били запечатани, за да може служител на [фирма] да извърши необходимите подготвителни дейности. При тези обстоятелства следва да се приеме, че в крайна сметка държането на ищеца не е отнето – било е възпрепятствано за няколко дни, но след това е възстановено.
По тези съображения предявената претенция по чл. 76 ЗС е неоснователна и следва да се отхвърли. Постановеното въззивно решение, с което искът е уважен следва да се отмени и да се постанови ново за отхвърляне на иска.
При този изход касаторът има право на направените разноски по делото. Заплатена е държавна такса 30 лв. за допускане на касационно обжалване и се претендира юрисконсултско възнаграждение за всяка от инстанциите. На основание чл.78, ал.8 ГПК във вр. с чл.25, ал.1, и 2 от Наредбата за заплащане на правната помощ размерът на дължимото юрисконсултско възнаграждение следва да се определи на 450 лв. за инстанция или 1350 лв. за трите инстанции. Заедно със заплатената държавна такса разноските възлизат на 1380лв.
Водим от горното и на основание Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ въззивно решение №1621 от 09.12.2016г., поправено с решение № 92 от 31.01.2017г., по гр.д. № 2477/2016г. на Пловдивски окръжен съд и вместо него постановява:
ОТХВЪРЛЯ иска на Сдружение „Футболен клуб В.“, ЕФН [ЕГН], против [община] по чл.76 ЗС за предаване държането на части от поземлен имот с идентификатор 56784.530.9709 по кадастралната карта на [населено място], а именно: терен с площ 21 242 кв.м., заедно с футболно игрище, съблекалня към него със застроена площ 248 кв.м., масивна едноетажна сграда – съблекалня, абонатна станция от 101 кв.м., съблекалня – едноетажна сграда с площ от 75 кв.м., едноетажна сграда – помпена станция с площ от 44 кв.м., баскетболно игрище, игрище за тенис на корт; терен с площ от 39 198 кв.м., ведно със стадион и прилежащите към него сгради и съоръжения, паркинг и игрища, попадащи в югоизточната част от този терен.
ОСЪЖДА Сдружение „Футболен клуб В.“, ЕФН [ЕГН], с адрес на управление: [населено място], район „С.”, [улица] да заплати на [община] сумата 1380 /хиляда триста и осемдесет/ лева разноски по делото за три инстанции.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: