Определение по гр.д. на ВКС , І-во гражданско отделение стр.4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 58
София, 07.02.2019 година
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на 12.12.2018 година в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Бранислава Павлова
ЧЛЕНОВЕ: Теодора Гроздева
Владимир Йорданов
разгледа докладваното от съдия Йорданов
гр.дело № 2353 /2018 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Българската академия на науките (БАН) срещу въззивно решение № 324 от 15.01.2018 г. по гр. д. № 17631 /2013 г. на Софийски градски съд, г.о., с която е отменено първоинстанционното решение на Софийски районен съд в обжалваната част и вместо него е постановено ново, с което срещу жалбоподателя са уважени искове на М. К. Ж., Р. Г. Ж. – С. и М. Г. Ж. с правно основание чл.108 ЗС за предаване на владението на втори и трети етаж от сграда, находяща се в [населено място], на [улица], ведно с 51 % идеални части от общите части на сградата и от дворното място, в което е построена сградата.
Жалбоподателят твърди, че обжалваното решение е недопустимо и неправилно и иска то да бъде допуснато до касационно обжалване, като излага основания за това.
Насрещните страни М. К. Ж., Р. Г. Ж.-С. и М. Г. Ж. в писмен отговор оспорват наличието на основания за допускане до касационно обжалване.
Касационната жалба е допустима, тъй като е обжалвано въззивно решение, постановено по иск за собственост с правно основание чл.108 ЗС, за което съгласно чл.280,ал.3 ГПК не съществува ограничение за касационно обжалване.
Въззивното производство е проведено по правилата на ГПК от 1952 г. (отм.).
Обжалваното решение е постановено, след като с Решение № 158 от 04.10.2013 г. по гр.д. № 262 /2012 г. на ВКС, I г.о. делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. Въззивният съд е приел че общият наследодател на ищците- М. Ж., е придобил през 1933 г. с договор за покупко-продажба, обективиран в нотариален акт, право на собственост върху дворно място в [населено място], с площ от 493.47 кв. м., върху което е построил триетажна сграда с два самостоятелни обекта в нея- партерен етаж и първи надпартерен етаж и прилежащи сутерен и тавански помещения. С решение от 25.04.1948 г. на Комисията по чл.11 ЗОЕГПНС, утвърдено с ПМС № 1 от 06.04.1949 г., е извършено отчуждаване на част от сградата- без първия надпартерен етаж и съответните на него идеални части от дворното място. В резултат на отчуждаването по ЗОЕГПНС е възникнала етажна собственост съобразно чл.2 от Наредбата-закон за етажната собственост (нататък НЗЕС (отм.), тъй като правото на собственост върху отделните обекти в сградата е било притежавано от различни титуляри- наследодателят на ищците и Държавата. Въз основа на прието по делото заключение на вещо лице, което е кредитирал, съдът е приел за установено, че към момента на възникване на етажната собственост прилежащите към първия надпартерен етаж идеални части от дворното място са 51 %. Съдът е приел, че съгласно чл.6,ал.1 НЗЕС (отм.) по-късни изменения в съотношението между притежаваните от етажните собственици обекти не се отразяват върху размера на дяловете им от общите части.
Въззивният съд е приел, че с ПМС № 1003 от 07.12.1950 г. отчуждената част от процесната сграда е предоставена за оперативно управление на ответника БАН, която е надстроила като възложител два етажа, за предаване на владението на които е предявен настоящият иск по чл.108 ЗС. По отношение на надстроените етажи, е прието, че не се прилага чл.1 ЗОЕГПНС, тъй като те не са възникнали по силата на отчуждаването. Прието е за безспорно, че надстроените етажи се владеят от ответника.
Съдът е намерил възражението на ищците за придобиване по давност на дворното място за неоснователно, тъй като ищците не са ангажирали доказателства, че наследодателят им М. Ж. е извършил едностранни действия, с които да е превърнал държането върху чуждите идеални части във владение.
По отношение на възражението за изтекла в полза на БАН придобивна давност върху надстроените етажи от процесната сграда, въззивният съд е формирал извод, че не е изтекъл необходимият 10-годишен давностен срок, тъй като Държавата съгласно чл.86 ЗС не е можела да придобива по давност вещ социалистическа собственост в периода от 1951 г., съответно вещ държавна или общинска собственост в периода от 1990 г. до 1996 г.
Крайният приет извод е, че искът е основателен, тъй като процесните втори и трети етаж са собственост на ищците.
В изложението си за допускане на касационно обжалване жалбоподателят излага твърдения за недопустимост на въззивното решение като постановено по непредявен иск, поради това, че исковата молба е нередовна, както и с оглед обстоятелството, че член на състава, постановил решението, е участвал при разглеждане на делото в предходна инстанция. Във връзка с доводите за недопустимост са формулирани и правни въпроси.
Настоящият състав намира, че не са налице сочените от касатора основания за вероятна недопустимост на въззивното решение като предпоставка за допускане до касационно обжалване съгласно приетото с т. 1 от ТР 1 от 19.02.2010 г. по т.д. 1 /2009 г. на ОСГТК на ВКС. Нередовностите на исковата молба са отстранени, като съгласно уточнителна молба от 06.11.2007 г. предмет на делото е правото на собственост на втори надпартерен (трети етаж по ЗУТ) и трети надпартерен (четвърти етаж по ЗУТ), като спорът е относно двата надстроени етажа.
По доводите в изложението за наличие на основание за отвод на съдия Мая Дамянова, участвала във въззивния състав, постановил обжалваното решение:
В случая, от приложеното първоинстанционно производство се установява, че при образуване на делото пред СРС – гр.д. № 6376 /2006 г., то е разпределено на съдия Мая Дамянова, но след това делото е разпределено на друг съдия-докладчик, който е постановил първоинстанционното решение от 04.07.2008 г. При изложеното, съдията Мая Дамянавя не е постановила първоинстанционното решение по делото, което е обжалвано пред СГС, за да е налице пречката по чл.22,ал.1,т.5 ГПК; нито извършените с нейно участие съдопроизводствени действия по движението на делото биха могли да се квалифицират като „други обстоятелства” за отвод по смисъла на чл.22,ал.1,т.6 ГПК. Тези действия нямат връзка с решаването на спора по същество при повторното му разглеждане пред въззивна инстанция, предмет на гр.д. № 17631 /2013 г. на СГС. Поради което не пораждат съмнение за недопустимост на въззивното решение.
Касационно обжалване на въззивното решение следва да се допусне по изведения от жалбоподателите процесуалноправен въпрос: длъжен ли е въззивният съд да обсъди и изложи собствени мотиви по всички релевантни доводи, възражения на страните и доказателства по делото.
Въпросът е свързан с довод за неправилност, че въззивният съд не се е произнесъл по направеното от ответника БАН възражение, че е придобил цялата сграда по реда на чл.10,ал.2 ЗБАН, както и по евентуалното му възражение, че собствеността е придобита на основание давностно владение, осъществявано в продължение на петдесет години от построяването на надстроените етажи до предявяването на исковата молба (през 2006 г.)
Въпросът е обуславящ. Съдът не се е произнесъл по възраженията на Българска академия на науките, че е придобил процесните надстроени етажи на основание чл.10,ал.2 ЗБАН, евентуално в резултат на давностно владение, продължило от построяването им до предявяване на исковата молба.
Въззивният съд не е разгледал първото възражение, а видно от изложеното за мотивите му, по евентуалното възражение за придобиване по давност на процесните етажи, съдът е изложил съображения само относно предпоставките за придобиване собственост на основание давностно владение, осъществявано от държавата (а не от Българската академия на науките) по отношение на имоти социалистическа, държавна или общинска собственост. Но ответникът БАН е различен правен субект от държавата (съгласно чл.1 ЗБАН Българската академия на науките е юридическо лице) и (евентуалното) възражението е направено срещу исковете на физически лица и се отнася до идеални части, които не са собствени на държавата или община, а на ищците, които са физически лица.
С това е осъществено противоречие с приетото в посоченото Тълкувателно решение № 1 /04.01.2001 г. по гр.д. № 1 /2000 г. на ОСГК, на ВКС, че въззивният съд въз основа на преценка на събрания по делото доказателствен материал, е длъжен да направи свои фактически и правни изводи по съществото на спора, като обсъди направените от страните доводи и възражения, които имат значение за материалноправния спор, което представлява основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК
Жалбоподателят следва да заплати държавна такса за разглеждането на касационната му жалба в размер на 790 лева.
Воден от изложеното, съдът
ОПРЕДЕЛИ:
ДОПУСКА до касационно обжалване въззивно решение № 324 от 15.01.2018 г. по гр. д. № 17631 /2013 г. на Софийски градски съд, г.о.
Указва и дава възможност на Българската академия на науките в едноседмичен срок от съобщение да представи по делото доказателства за платена на ВКС държавна такса за разглеждане на касационната ? жалба в размер на 790 (седемстотин и деветдесет) лева, като и указва, че в противен случай производството ще бъде прекратено.
Делото да се докладва за насрочване или прекратяване след представяне на доказателства за платена държавна такса или след изтичане на срока за това.
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.