Р Е Ш Е Н И Е
№ 583
София, 12 декември 2008 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение в съдебно заседание на двадесет и четвърти ноември две хиляди и осма година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАН НЕДЕВ
ЧЛЕНОВЕ: РУЖЕНА КЕРАНОВА
ИВЕТА АНАДОЛСКА
при секретар: Румяня Виденова
и в присъствието на прокурора Искра Чобанова
изслуша докладваното от съдията Ружена Керанова
н. дело № 598/2008 година
Върховният касационен съд е трета инстанция по делото, образувано по протест на прокурора, жалба на частните обвинители Б. К. С. и М. К. С. и жалба на подсъдимата В. Х. Л. против въззивно решение № 303/2008 г., постановено по ВНОД № 433/08 г. от Софийски апелативен съд, с което е изменена осъдителната присъда на Окръжен съд – гр. В..
С първоинстанционната присъда № 1* от 28.11.2007 г. по НОХД № 505/06 г., подсъдимата В. Л. е била призната за виновна в това, че на 11.12.1997 г. в град В., за времето от 14,00- 15,30 часа, умишлено е умъртвила К. Д. С. и В. К. С. по особено мъчителен начин и с особена жестокост – престъпление по чл. 116, ал.1, т. 4 и т. 6 във вр. с чл. 115 от НК. Наложеното наказание е “доживотен затвор”. На основание чл. 304 от НПК е постановено оправдаването на Л. по обвинението по чл. 116, ал.1 т. 5 от НК.
Със същата присъда подсъдимата Л. е осъдена да заплати на гражданските ищци Б. С. и М. С. сумата от по 5 000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди.
С решението, предмет на касационен контрол, присъдата е изменена, като наказанието е намалено на 18 (осемнадесет) години лишаване от свобода.
В подадения протест се ангажира основанието по чл. 348, ал.1, т. 3 от НПК. Искането е за отмяна на съдебния акт и връщане на делото за ново разглеждане с указания за налагане на по – тежко наказание, а именно – “доживотен затвор”.
Прокурорът от Върховната касационна прокуратура поддържа протеста. Дава заключение за неоснователност на жалбата на подсъдимата Л. , а жалбата на частното обвинение счита за основателна.
В жалбата на частните обвинители се поддържа основанието по чл. 348, ал.1, т. 3 от НПК. Искането е също за отмяна и връщане на делото за ново разглеждане, но за налагане на най-тежкото наказание – “доживотен затвор без замяна”.
Процесуалният представител на частните обвинители и граждански ищци поддържа жалбата, по изложените в нея съображения, като дава становище за неоснователност на жалбата на подсъдимата Л. и основателност на протеста.
В жалбата на подсъдимата се поддържат всички касационни основания, като се правят искания за преквалификация на извършеното в по-леко наказуемо престъпление, приложение на чл. 55 от НК и чл. 66 от НК.
Жалбата се поддържа лично от подсъдимата и чрез процесуален представител.
Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал.1 от НПК, установи следното :
І. Жалбата на подсъдимата следва да се разгледа първо, тъй като с нея се поставят въпроси отнесени до отговорността изобщо и нейната степен.
Основното възражение е за нарушение на материалния закон, като се счита, че правилната квалификация на деянието е по чл. 118 във вр. с чл. 115 от НК и за двамата пострадали или ако се приеме, че подсъдимата Л. е била в състояние на силно раздразнение само при убийството на пострадалия С. , то последната следва да отговаря за две престъпления : по чл. 118 във вр. с чл. 115 за убийството на С. и по чл. 115 от НК за убийството на С. Твърди се още, че липсва квалифициращото обстоятелство по чл. 116, ал.1 т. 4 от НК, тъй не било установено единно намерение у подсъдимата да лиши от живот повече от едно лице.
Оспорена е и справедливостта на наказанието, като се счита, че съдът макар и да е коригирал санкцията, наложена от първата инстанция, неправилно е приложил разпоредбата на чл. 54 от НК вместо чл. 55 от НК, след като е налице изключително смекчаващо отговорността обстоятелство – продължителност на процеса, надхвърлящ критериите за “разумен срок” по смисъла на чл. 6 от ЕКПЧ.
Възраженията са неоснователни.
1. Доводите, представени в подкрепа на касационното основание по чл. 348, ал.1 т.1 от НПК, не държат сметка за съдържанието на това касационно основание. Искането за по – благоприятна правна квалификация на извършеното, се претендира не въз основа на фактическите констатации, приети от съда, а с оглед собствената на жалбоподателя преценка за наличието на конкретни обстоятелства, при които би могло да се постави и въпросът за по -благоприятно приложимо право.
Вярно е, че Върховният касационен съд не е ограничен да констатира пороци в процесуалната дейност на предходните инстанции, който пороци да компрометират приетите фактически положения, както и тяхната годност да служат като основа за проверката дали материалният закон е приложен правилно. В тези случаи въпросите, поставени от съответната страна в процеса, следва да се разглеждат през призмата на второто от касационните основания – това по чл. 348, ал.1, т. 2 от НПК.
И така разгледани, поддържаните възражения са неоснователни.
Касационната проверка не констатира, предходните инстанции в дейността си по изясняване на обстоятелствата от кръга на чл. 102 от НПК, да са допуснали пропуски и нарушения на чл. 13 и чл. 14 от НПК.
Основните възраженията, отразени в жалбата, че пострадалият С. е упражнил насилие върху подсъдимата Л. , което обстоятелство се подкрепяло от заключението, дадено от вещото лице професор Р. , е неоснователно.
Лансираната и сега теза, е била предмет на обсъждане от предходните инстанции и с основание е била отхвърлена като компрометирана. Компрометирането й се дължи най-вече на експертните мнения (в тази връзка – виж разяснения на цитираното вещо лице, дадени при разпита му от първата инстанция), установили не само увредите на подсъдимата, но и достоверния механизъм на тяхното получаване.
Изводът на предходните инстанции, че в по – голямата си част увредите, констатирани върху подсъдимата, са резултат от самоувреждане след деянието е правилен. Това е така, защото този извод е резултат от съвкупната оценка на информацията, съдържаща се в множество доказателствени източници, съпоставени помежду си и анализирани в контекста на няколкото съдебно-медицински експертизи.
На следващо място, вярно е, че обясненията на подсъдимата Л. са заемали значителен дял от доказателствената съвкупност, доколкото по време на деянието не са присъствали други лица, както и че именно в тези обяснения се съдържат данни за упражнено от пострадалия С. “сексуално насилие”.
Известно е, че обясненията на обвиненото лице имат двойствен характер – като доказателствен източник и като средство за защита. За да отхвърлят обясненията на подсъдимата Л. като годно доказателствена средство, служещо за изясняване на фактите по делото, и двете предходни инстанции са проявили нужното внимание. Надлежно са обсъдили възпроизведените в тях данни – за осъществено насилие, времето, мястото и начина на осъществяване, като след съпоставянето им с другите доказателствени източници, са отчели същите за опровергани. В тази връзка, с основание са коментирани : обясненията на подсъдимата относно времето на извършване на твърдяното насилие (веднага след завръщането на С. в апартамента) и същественото им противоречие с фактическите данни, изведени от показанията на множеството свидетели, утвърдили действията на пострадалия по издирване на съпругата му именно в посочения интервал от време; данните за ограничените възможности на пострадалия да извършва активни действия, включително да сломи съпротивата на подсъдимата; механизма на получаване на увредите върху С. , довели до неговата смърт.
Затова, като е отчел обясненията на подсъдимата за опровергани и съответно не е приел като фактическо положение – пострадалия С. да е упражнил насилие върху подсъдимата, което да е предпоставило (предизвикало) силното раздразнение у последната, въззивният съд не е допуснал процесуално нарушение.
Упрекът към съда, че не е взел предвид заключението по съдебнопсихиатричната експертиза, утвърдила наличието на т.н. “физиологичен афект”, също е неоснователен.
Мотивите на съдебните актове съдържат аргументирано, обстойно и последователно обсъждане на всички експертни мнения по този въпрос. Отхвърлянето на изводите на СПЕ (вкл. и тази назначена при първото разглеждане на делото от САС), за наличието на “физиологичен афект” е резултат от надлежен анализ, не само с оглед противоположните изводи, поддържани в другата седморна СПЕ, но и с оглед разясненията на вещото лице, участник в първата експертиза, относно изходните данни, послужили като основание за такова експертно становище.
Друг е въпросът, че доказателствената съвкупност, както се каза вече, не е позволявала извеждането на факти за наличието на провокиращо поведение на пострадалия С. , изпълващо съдържанието на някоя от формите, изчерпателно изброени в чл. 118 от НК.
По нататък, възразява се, че съдът незаконосъобразно е приел наличието на едно усложнено по своя резултат престъпление, каквото е това по чл. 116, ал.1 т. 4 от НК, а не две отделни деяния, квалифицирани по чл. 118 във вр. с чл. 115 от НК по отношение убийството на С. и по чл. 115 от НК по отношение на убийството на С. Възражението е подкрепено с цитат от ППВС № 14 от 30.09.1963 г.
Преди всичко, следва да се отбележи, че в жалбата неточно и избирателно се отразява само част от становището на ВС, заявено в постановлението. В последното е прието, че за да е налице убийство по чл. 116, ал.1 т. 4 от НПК е необходимо от “субективна страна умисълът за убийство на повече от едно лице да е възникнал предварително, по време на извършване на убийството на първото лице или непосредствено след него, когато дейността е продължение на същото престъпление. При реална съвкупност пък умисълът за всяко следващо убийство възниква след завършване на предходното и извършеното в изпълнение на него съставлява отделно престъпление”.
При обстоятелствата, при които са извършени двете убийства, предходните инстанции законосъобразно са приели, че в съзнанието на подсъдимата е съществувал умисъл за убийство на повече от едно лице.
В обективен план подсъдимата е извършила последователно активни действия чрез нанасянето на удари с тъп предмет и нож, довели до смъртта на двамата пострадали за периода от 14,00 до 15, 30 часа, в жилището на последните, поради което и двете убийства представляват една непрекъсната дейност. Така обективирано поведението на подсъдимата еднозначно определя в субективен план, извършеното като едно престъпление с две жертви, а не като реална съвкупност, както се твърди в жалбата.
Нещо повече, поддържаната теза – за наличие на реална съвкупност от престъпления, не държи сметка, че извършеното е квалифицирано и по чл. 116, ал.1 т. 6 от НК, срещу което в жалбата не се съдържат доводи. В тази връзка, ако искането е за санкциониране при условията на съвкупност, то тогава подсъдимата ще понесе отговорност за две, вместо за едно деяние, като квалификацията по чл. 116, ал.1 т. 6 от НК все пак ще остане, което едва ли е в полза на подсъдимата.
2. Доводите, представени в подкрепа на касационното основание по чл. 343, ал.1 т. 3 от НПК са в две насоки : Първо, доводите са свързани с искането за по – благоприятна правна квалификация. Второ, счита се, че съдът е изпаднал в противоречие, тъй като след като е приел наличието на едно изключително смекчаващо отговорността обстоятелство, не е приложил чл. 55 от НК, а е определил наказанието при условията на чл. 54 от НК.
Изложените съображения в предходния пункт лишават от основание, не само искането за преквалификация на деянието в по-леко наказуемо престъпление, но и свързаното с това друго искане – за определяне на наказание в рамките, допустими за приложението и на чл. 66 от НК.
Второто възражение също е неоснователно.
Въззивният съд е направил обективна преценка на относимите към наказателната отговорност фактически данни. Констатирал е пропуска на първата инстанция да коментира изтеклия период от времеизвършване на престъплението до неговото санкциониране. Съобразявайки константната практика на Европейския съд по правата на човека и на Върховния касационен съд, втората инстанция обосновано е приела необходимостта от корекция на санкцията, като вид и размер, което да компенсира продължителността на наказателната процедура и произтичащите от това негативни последици за гарантираното право по чл. 6, т. 1 от ЕКПЧ, за разглеждането на наказателното обвинение в “разумен срок”. Всичко това, е в основата на решението наказанието на подсъдимата Л. да бъде определено по първата алтернатива на чл. 116 от НК : лишаване от свобода в размер на осемнадесет години.
Поддържаното искане за намаляване на наказанието на подсъдимата Л. с приложение на разпоредбата на чл. 55 от НК, поради наличието и приетото от съда изключително смекчаващо обстоятелство – продължителност на процеса, надхвърлящ критериите за “разумен срок” по смисъла на чл. 6 от ЕКПЧ, е неоснователно.
Посоченото обстоятелство, макар и да носи характеристиките на изключителност, само по себе си не може да доведе до искания, от подсъдимата, резултат. Законът (чл. 55 от НК), изисква наличието и на втората кумулативно дадена предпоставка за приложението на института на смекчената наказателна отговорност- несъразмерност на най-леката предвидена в закона наказателна санкция. Данните по делото не позволяват извод в тази насока, затова и крайното заключение на съда за съответност на наложеното наказание с целите визирани в чл. 36 от НК, е правилно.
ІІ. Протестът и жалбата на частното обвинение, съдържат възражения за неоправдано ниско наказание, поради несъобразяването с приоритета на генералната превенция и предупредителното въздействие върху другите членове на обществото. Оспорени са още изводите на съда, че продължителността на наказателния процес е основание подсъдимата “ да бъде премирана с определяне на по – леко наказание, което да компенсира продължителността на процеса”.
Отразените, в жалбата и протеста, идентични възражения не налагат отделното им разглеждане.
По съществото си възраженията са неоснователни.
При индивидуализацията на наказанието, съдът е длъжен да съобразява и оценява всички обстоятелства, имащи тежест и значение за степента на отговорността на конкретния деец. Въззивният съд не може да бъде упрекнат, че при решаване на въпроса, какво наказание следва да бъде определено на подсъдимата Л. , е отчел значението на изтеклия период от датата на извършване на посегателството до момента на неговото санкциониране. Този подход е в съответствие, както вече се каза, с практиката по приложението на чл. 6 от ЕКПЧ и удовлетворява необходимостта от поправянето на нарушението по този текст (виж и чл. 13 от същата Конвенция).
Освен това, при извършената корекция на наказанието, съдът е обсъдил спецификата на извършеното и неговата тежест, както и на другите обстоятелства от значение за обема на наказателната принуда, в контекста на успешното реализиране на целите по чл. 36 от НК.
Възраженията, отразени в жалбата на частното обвинение, че спрямо подсъдимата не е вземана мярка за неотклонение “задържане под стража”, са неотносими към справедливостта на наказанието, тъй като последното има цели, различни от тези на мерките за процесуална принуда – срв. чл. 36 от НК и чл. 57 от НПК.
По тези съображения, касационната инстанция намира, че определеното наказание по вид и размер е достатъчно за постигане на адекватност с извършеното, поради което и удовлетворява изискванията на генералната и личната превенция.
По отношение на гражданската част на осъдителните съдебни актове.
Възражения в тази насока не са правени от страните, но доколкото подсъдимата оспорва отговорността и нейната правна квалификация, ВКС, намира, че няма основания за намеса при условията на чл. 354, ал. 2, т. 5 от НПК.
В предвид на горните съображения и на основание чл. 354, ал.1 т.1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение,
Р Е Ш И :
ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 303/2008 г., постановено по ВНОД № 433/ 08 г. от Софийски апелативен съд.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ : 1.
2.