1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 588
гр. София, 23.10.2019 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на двадесет и четвърти септември през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА
АННА БАЕВА
като изслуша докладваното от съдия Емилия Василева т. дело № 16 по описа за 2019г.
Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ищеца „Банка Пиреос България“ АД, [населено място] чрез процесуален представител адв. Л. Д.- М. срещу решение № 79 от 07.03.2018г. по в. т. дело № 452/2017г. на Пловдивски апелативен съд, Търговско отделение, 3 състав, допълнено с решение № 237 от 30.07.2018г. по същото дело, с което е отхвърлен предявеният от „Банка Пиреос България“ АД против П. Д. Ц., Ц. С. Ц. и Д. П. Ц. установителен иск по чл. 422, ал. 1 ГПК във връзка с чл. 417, т. 2 ГПК за сумата над 3 133.36 евро, представляваща изискуема главница, дължима по договор за банков кредит от 29.09.2008г. до пълния предявен размер на иска от 34 503.35 евро, т. е. за сумата от 31 370 евро.
Касаторът прави оплакване за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В касационната жалба и приложеното към нея изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК релевира доводи за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК, тъй като въззивният съд се е произнесъл по материалноправни и процесуалноправни въпроси в противоречие с постоянната практика на ВКС и които са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото:
1. Към кой момент следва да се определят погасителните вноски по договора за кредит с настъпил падеж – към момента на подаване на заявлението или към момента на приключване на съдебното дирене пред въззивната инстанция? – противоречие с т. 9 от Тълкувателно решение № 4/2013 от 18.06.2014г. на ОСГТК на ВКС, Решение № 7/19.05.2017г. по гр. д. № 60053/2016г. на ВКС, ТК, I т. о. и Решение № 15/09.05.2017г. по гр. д. № 60034/2016г. на ВКС, ГК, I г. о.
2. Следва ли при установяване на изискуемостта на вземането на кредитора по предявен иск по чл. 422 от ГПК във връзка с чл. 415 ГПК да приложи принципа на служебното начало – чл. 7, ал. 1 ГПК /след като страната е заявила искането за защита за целия размер на дълга – както падежирани, така и падежирали впоследствие вноски, както и предсрочно падежирани вноски/ и в тази връзка съдът служебно да назначи съдебно-счетоводна експертиза за определянето на падежиралите вноски до приключване на съдебното дирене във въззивната инстанция? – противоречие с Решение № 314/22.11.2011г. по гр. д. № 392/2011г. на ВКС, ГК, II г. о., Определение № 1107/03.10.2013г. по гр. д. № 3121/2013г. на ВКС, ГК, IV г. о. и Решение № 193/09.01.2015г. по гр. д. № 2519/2014г. на ВКС, ГК, III г. о.
3. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните при формиране на изводите си относно предмета на спора и да изложи мотиви защо ги отхвърля, когато счита, че са неоснователни? – противоречие с трайната практика на ВКС по чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК, обективирана в Решение № 411/27.10.2011г. по гр. д. № 1857/2010г. на ВКС, ГК, ІV г. о., Решение № 217/09.06.2011г. по гр. д. № 761/2010г. на ВКС, ГК, ІV г. о., Решение № 388/17.10.2011г. по гр. д. № 1975/2010г. на ВКС, ГК, ІV г. о., Решение № 164/04.06.2014г. по гр. д. № 196/2014г. на ВКС, ГК, ІІІ г. о., т. 19 на Тълкувателно решение № 1/04.01.2001г. по т. гр. д. № 1/2000г. на ОСГК на ВКС.
4. Може ли уведомлението за настъпилата предсрочна изискуемост /изявлението за обявяване на кредита за предсрочно изискуем, което се съдържа в поканата/ на вземането на кредитора по предявен иск по чл. 422 ГПК във връзка с чл. 415 ГПК да бъде извършено чрез самото връчване на исковата молба до длъжниците по реда на чл. 422 ГПК /при което връчване като приложение е приложена поканата за обявяване на кредита за предсрочно изискуем/ и ще представлява ли това връчване на поканата /съдържаща изявлението за обявяването на кредита за предсрочно изискуем/ чрез искова молба факт, който следва да се прецени на основание чл. 235, ал. 3 ГПК? – противоречие с Решение № 3/16.04.2014г. по т. д. № 1711/2013г. на ВКС, ТК, I т. о., Решение № 123/24.06.2009г. по т. д. № 12/2009г. на ВКС, ТК, II т. о. и Решение № 78/09.07.2014г. по т. д. № 2352/2013г. на ВКС, ТК, II т. о.; евентуалното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК обосновава с твърдението, че съществуващата непълнота и неяснота в правната уредба не е преодоляна, не е налице практика, даваща отговор на този въпрос.
5. При пропуск на ответник да предяви отговор на искова молба и да оспори обстоятелството по настъпила предсрочна изискуемост, допустимо ли е въззивният съд да разгледа такова възражение, направено впоследствие от ответниците, като се има предвид настъпилата процесуална преклузия по силата на чл. 370 ГПК? – противоречие с Решение № 40/13.05.2011г. по т. д. № 384/2010г. на ВКС, ТК, І т. о. и Решение № 149/18.11.2014г. по т. д. № 4024/2013г. на ВКС, ТК, ІІ т. о.
Касаторът се позовава и на очевидна неправилност на въззивното решение – основание по чл. 280, ал. 2, предл. последно ГПК.
Ответниците П. Д. Ц., Ц. С. Ц. и Д. П. Ц. чрез процесуален представител адв. С. М. оспорват касационната жалба и поддържат становище за нейната недопустимост, тъй като с нея се обжалва Решение № 79 от 07.03.2018г. по в. т. дело № 452/2017г. на Апелативен съд Пловдив, ТО, 3 състав, с което съдът не се е произнесъл с отхвърлителен диспозитив по отношение на остатъка от претенцията на ищеца, поради което за касатора липсва правен интерес от обжалване на решението. Релевират доводи, че не са изпълнени селективните критерии по чл. 280 ГПК за допускане на въззивното решение до касационен контрол. По отношение на поставения въпрос за момента на присъждане на вноските с настъпил падеж има противоречива съдебна практика на ВКС, поради което е образувано Тълкувателно дело № 8/2017г. на ОСГТК на ВКС. Същественото е, че погасителните вноски с настъпил падеж не са конкретизирани нито в заявлението, нито в исковата молба, нито в извлечението от счетоводни книги на банката. Не са представени погасителни планове към договора за кредит, поради което и погасителни вноски не следва да се присъждат, тъй като същите не са конкретизирани между страните в материалното правоотношение по размер и падеж. Ответниците поддържат и становище за правилност на въззивното решение по съображения, изложени в писмен отговор. Молят присъждане на адвокатско възнаграждение за касационното производство на основание чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата.
Касационната жалба е подадена от легитимирани страни в преклузивния едномесечен срок и е насочена срещу подлежащ на обжалване въззивен съдебен акт. Същата отговаря на изискванията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, доколкото в нея и изложението се съдържа твърдение за наличие на основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 и ал. 2 ГПК и касационни основания по чл. 281 ГПК.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като прецени данните по делото и становищата на страните, приема следното:
Въззивният съд е приел, че процесното вземане е възникнало по силата на договор за банков жилищен кредит, сключен на 29.09.2008г. между „Банка Пиреос България“ АД като кредитор, П. Д. Ц. и Ц. С. Ц. като кредитополучатели и Д. П. Ц. като солидарен длъжник. Банката е предоставила на кредитополучателите целеви банков кредит в размер 39 000 евро, предназначен за финансиране на покупката на конкретизиран недвижим имот и осъществяване на довършителни работи. Съдебният състав е установил, че договорът за банков кредит е изменен от страните с два анекса: с анекс № 1 от 28.10.2008г. е увеличен размерът на годишния лихвен процент от 6.15 % на 8.40 % и е изготвен нов погасителен план с месечна погасителна вноска в размер 396 евро; с анекс № 780-2011 от 20.10.2011г. е констатирана общата сума на просрочените задължения към датата на сключване на анекса /620.03 евро, включваща просрочена главница, лихви, такси и комисионни/, уговорено е, че погасяването на главницата ще започне след изтичането на 8-месечен гратисен период и, че в 7-дневен срок от подписването на анекса на кредитополучателите следва да се връчи нов погасителен план, който не е представен в исковото производство.
Въззивната инстанция е приела за установено, че договорът за банков кредит и анекс № 1 от 28.1.2008г. са подписани от името на кредитополучателите от пълномощника им Д. П. Ц. въз основа на изрично пълномощно да извършва от тяхно име определени сделки и действия. Направила е извод, че представителната власт на Д. Ц. е валидно учредена по силата на пълномощно с нотариална заверка на подписите на упълномощителите от 23.05.2008г., извършена от Нотариус А. Кац. Оспорването на автентичността на подписа на ответника П. Ц., положен върху втория анекс №780-2011 от 20.10.2011г., е прието за неоснователно, предвид неангажирането от ответника на доказателства в тази насока.
За да направи извод, че волеизявлението на банката-кредитор за обявяване на банковия кредит за предсрочно изискуем не е достигнало до знанието на кредитополучателя П. Ц., въззивният съд е съобразил клаузата на чл. 29 от договора за банков кредит, съгласно която писмените съобщения ще се стичат за надлежно изпратени и получени от клиента при изпращането им чрез писмо на последния посочен от клиента адрес. Изложил е съображения, че освен адреса в договора – [населено място], [улица], ет. 12, ап. 82, ответникът П. Ц. към 20.10.2011г. е посочил нов адрес – [населено място], Пазарджишка област, поради което нотариалната покана с уведомлението за предсрочна изискуемост е следвало да бъде изпратена в [населено място], но поради грешка на служители на банката нотариалната покана е изпратена на стария адрес.
Решаващият съдебен състав е изложил съображения, че ищцовата страна носи доказателствената тежест за установяване предсрочната изискуемост на кредита: както обективния елемент – неплащането на дължими погасителни вноски, така и субективния елемент – писменото уведомление на банката, с което обявява на длъжниците си предсрочната изискуемост на кредита и което трябва да е получено от длъжниците преди сезиране на заповедния съд със заявление по чл. 417, т. 2 ГПК, т. е. в случая най-късно до 28.03.2014г. Въззивният съд е приел, че ищецът не е установил получаване от ответниците Ц. С. Ц. и Д. П. Ц. до 28.03.2014г. на изявлението на банката по чл. 60, ал. 2 от Закона за кредитните институциите за обявяване на вземането за предсрочно изискуемо. Този извод е аргументиран с неспазване на процедурата за връчване на нотариалните покани по чл. 50 ЗННД във връзка с чл. 47, ал. 1 ГПК. Прието е, че от трите нотариални покани не е ясно дали адресатите живеят на посочените адреси, липсват данни за потърсени от връчителя сведения за това; връчителят не е положил усилия да намери адресатите – не са налице данни за направени най-малко три посещения в различни часове в рамките на един месец. Изводът за опорочаване на процедурата по връчване на нотариалните покани на ответниците поради нарушаване на чл. 47, ал. 1 ГПК /редакция към 2014г./ е аргументиран и с обстоятелството, че връчителят не е посочил дали уведомлението е залепено на адреса, където лицето е адресно регистрирано, дали търсеното лице продължава да пребивава на този адрес, ако отговорът е положителен – кога по време пребивава и колко пъти в рамките на един месец връчителят е посещавал адреса, не е ясно къде точно е залепил уведомлението – има ли жилищният блок една или повече входни врати, има ли достъп до тях или са заключени, има ли пощенски кутии, до които връчителят има достъп или уведомлението е пуснато под входната врата, ако последната е заключена.
Поради неустановяване от ищеца на твърдяната предсрочна изискуемост на вземането, произтичащо от договора за банков кредит и двата анекса, въззивният съд е уважил иска за изискуемите погасителни вноски по договора за банков кредит, които са с настъпил падеж към датата на подаване на заявлението по чл. 417, т. 2 ГПК – 28.03.2014г., в размер 3 113.36 евро, а за останалата част от претенцията /разликата над 3 113.36 евро до 34 503.35 евро/ е отхвърлил иска като неоснователен.
Допускането на касационното обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по релевантен материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК. Съгласно т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Първият, посочен от касатора, материалноправен въпрос може да бъде уточнен съгласно т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС по следния начин: По отношение на кои вноски следва да се уважи предявеният по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск за установяване дължимост на вземане по договор за банков кредит поради предсрочна изискуемост, ако предсрочната изискуемост не е била обявена на длъжника преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ – вноските с настъпил падеж към момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ по чл. 417 ГПК или вноските с настъпил падеж до приключване на устните състезания в първоинстанционното или въззивното производство по чл. 422, ал. 1 ГПК? Така уточненият материалноправен въпрос е релевантен, тъй като е включен в предмета на спора и е обосновал правните изводи на въззивната инстанция. Този въпрос е решен в противоречие със задължителната практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 8/2017 от 02.04.2019г. по тълк. дело № 8/2017г. на ОСГТК на ВКС, т. 1, поради което е налице допълнителната предпоставка на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната му част.
Вторият въпрос е процесуалноправен, но същият не е обусловил правните изводи на въззивната инстанция – искът не е отхвърлен за разликата над 3 113.36 евро до 34 503.35 евро поради недоказване на размера на падежиралите вноски до приключване на съдебното дирене във въззивната инстанция, а поради това, че не е доказана настъпила предсрочна изискуемост на вземането на банката, произтичащо от договора за банков кредит и двата анекса, към датата на подаване на заявлението по чл. 417, т. 2 ГПК – 28.03.2014г. Отговорът на този въпрос е обусловен от отговора на първия материалноправен въпрос.
Третият въпрос е процесуалноправен и е поставен във връзка с оплакването за съществено нарушение на съдопроизводствените правила, изразяващо се в необсъждане на доводите на ищеца /банката/ за настъпила предсрочна изискуемост и факта, че волеизявлението за обявяването й е достигнало до адресатите най-късно с връчването на исковата молба. Въпросът не е разрешен в противоречие с константната практика на ВКС. Приемайки, че уведомлението на банката, с което обявява на длъжниците си предсрочната изискуемост на кредита, трябва да е получено от тях преди сезиране на заповедния съд със заявление по чл. 417, т. 2 ГПК, т. е. в случая най-късно до 28.03.2014г., съдебният състав практически е обсъдил посочените доводи на ищеца – въззиваем в производството пред Пловдивски апелативен съд и е отрекъл тяхната основателност.
Съобразно правомощията на касационната инстанция съгласно т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС посоченият в т. 4 от изложението правен въпрос може да бъде уточнен по следния начин: Може ли обявяването на кредита за предсрочно изискуем да бъде извършено чрез връчване на препис от исковата молба по чл. 422, ал. 1 ГПК и приложеното към нея изявление за обявяване на кредита за предсрочно изискуем и представлява ли това факт, който трябва да бъде съобразен от съда по чл. 235, ал. 3 ГПК? Така уточненият правен въпрос е релевантен, тъй като е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на въззивната инстанция. Доводът на касатора за допускане на касационно обжалване по този въпрос по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК е неоснователен, тъй като цитираните Решение № 3/16.04.2014г. по т. д. № 1711/2013г. на ВКС, ТК, I т. о., Решение № 123/24.06.2009г. по т. д. № 12/2009г. на ВКС, ТК, II т. о. и Решение № 78/09.07.2014г. по т. д. № 2352/2013г. на ВКС, ТК, II т. о. са неотносими. Основателен е доводът за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в отхвърлителната част по уточнения правен въпрос по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, предвид настъпилата промяна в разпоредбата на чл. 415 ГПК и изразеното в Тълкувателно решение № 8/2017 от 02.04.2019г. по тълк. дело № 8/2017г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 разбиране, че решението на съда трябва да отразява правното положение между страните по делото, каквото е то в момента на приключване на съдебното дирене.
Формулираният от касатора въпрос по т. 5 от изложението не отговаря на изискването на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като възраженията на ответниците относно невръчване на уведомлението за предсрочна изискуемост на кредита, опорочаване и ненадлежно връчване на нотариалната покана са въведени в предмета на спора още с подадените в заповедното производство искания за спиране на изпълнението по чл. 420, ал. 2 ГПК на 04.12.2014г.
По отношение на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК настоящият съдебен състав счита, че преценката дали въззивното решение в отхвърлителната му част е неправилно следва да бъде извършена в производството по чл. 290 ГПК.
На основание чл. 18, ал. 2, т. 3 от Тарифа за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК касаторът трябва да внесе по сметка на ВКС държавна такса в размер 1 227,09 лв. /2% върху 31 370 евро с левова равностойност 61 354,39лв./.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 79 от 07.03.2018г. по в. т. дело № 452/2017г. на Пловдивски апелативен съд, Търговско отделение, 3 състав, допълнено с решение № 237 от 30.07.2018г. по същото дело, в частта, с която е отхвърлен предявеният от „Банка Пиреос България“ АД против П. Д. Ц., Ц. С. Ц. и Д. П. Ц. установителен иск по чл. 422, ал. 1 ГПК във връзка с чл. 417, т. 2 ГПК за сумата над 3 133.36 евро до пълния предявен размер на иска от 34 503.35 евро, т. е. за сумата от 31 370 евро, представляваща изискуема главница, дължима по договор за банков кредит от 29.09.2008г.
УКАЗВА на касатора в едноседмичен срок от съобщението да представи документ за внесена държавна такса в размер 1 227,09 лв. по сметка на ВКС на РБ.
След представяне на вносния документ в срок делото да се докладва на Председателя на Второ отделение на Търговска колегия на ВКС на РБ за насрочване в открито заседание. При непредставяне на доказателства за внесена държавна такса в определения срок делото да се докладва за прекратяване.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.